Нора Робъртс
Заливът на въздишките (13)

12

Когато се събуди, видя, че тя се е сгушила в него, и вдиша с пълни гърди аромата на косата и кожата й.

Предстоящият ден и всичко, което той съдържаше, за него бе просто поредната борба със силите на мрака. Затова Сойер реши да се отдаде на момента, да му се наслади. Вдишваше я, докато пръстите му се оплитаха в тъмните копринени кичури на косата й, докато сърцето й биеше бавно и равномерно до неговото.

Можеше да си представи това — как се събужда до нея всяка сутрин, седмица след седмица, месец след месец, година след година. Сойер знаеше всичко за времето — какво ти дава, какво ти отнема, какво ти предлага. Ако можеше, би използвал своя дар, своето наследство така, че времето и пространството да ги отведат някъде другаде, в някое друго време, където с Аника можеха да са заедно, докато са живи.

Но и двамата бяха положили клетва. Компасът, който той носеше, не беше играчка, не беше просто инструмент. Той беше — и винаги щеше да е — отговорност.

Сойер я бе приел, както и всичко, което вървеше с нея.

А Аника, той бе уверен, също бе приела собствения си дълг, отговорността, която идваше с нейния дар. Когато времето й свършеше — всичко се свеждаше до времето — нямаше да има друг избор, освен да се върне в своя свят, при своите хора и да живее своя живот там, където той не можеше да я последва.

Сойер не искаше да я обича, не искаше да се чувства така, сякаш я бе обичал винаги и щеше да я обича вечно. Но тя се бе увила около сърцето му, както се бе увила и около тялото му.

Дали, зачуди се той, времето щеше да намали сърдечната болка, която знаеше, че ще изпитва? Не му трябваше ясновидството на Саша, за да е наясно, че никога няма да забрави Аника и ще копнее за нея до последния си дъх.

И все пак онова, за което се бореха и за което всеки от тях би умрял, беше неимоверно повече от разбитото сърце на един мъж.

Те имаха време, напомни си Сойер. Те имаха днес, утре и идните седмици. Той не биваше да губи тези скъпоценни мигове в тревоги по бъдещето.

Докосна с устни слепоочието й, притегли я по-близо. Тя се сгуши в прегръдките му, кожата й лениво се допря до неговата. Сърцето му се изпълни с доволство.

Макар зората още да не бе пукнала, птиците да не бяха запели, той я видя как се усмихва, докато отмяташе глава назад.

— Добро утро! Много е добро, когато се будя в обятията ти. Наспа ли се?

— Да. Ти си много тиха, Аника.

— Обичам да съм тиха с теб, преди небето да се е събудило. Преди Дойл да се е събудил — добави тя със смях в гласа — и всичко да е станало шумно и забързано. Мога да ти направя кафе.

— Не. Няма да мърдаш оттук! — Той лекичко докосна с устни нейните, почувства как те се извиха.

— Искаш да се събудиш със секс. — Аника плъзна ръка по гърба му и се притисна по-плътно в него. — Пенисът ти вече се е събудил.

Караше го да обича, да се смее и да копнее, затова му беше невъзможно да отдели едната реакция от другата.

— Искам те, Аника. — Той отново я целуна, нежно и бавно. — Ти искаш ли ме?

— Когато ме целуваш, когато чувствам тялото ти до моето, се изпълвам с желание. Вземи желанието ми, Сойер, а аз ще взема твоето.

Толкова просто, помисли си той, и толкова всеотдайно. И двамата потънаха в целувката. Стори им се, че дори зората задържа дъха си, за да им даде време. Скъпоценно време.

Ръцете му я загалиха много нежно, за да се насладят на всеки сантиметър от тялото й. Кадифената кожа, изящните извивки, стройния торс и великолепните крака. Устните му ги последваха. За да вземат желанието й, да й отдадат неговото.

Тя предлагаше и приемаше. Притискаше се към него, разтапяше се в него, сякаш всичко, което представляваше, бе очаквало само него.

Всяко движение, всеки допир, всяко докосване възпламеняваха кожата му. Топлина, светлина и красота, които обгръщаха сърцето му като длани.

Дъхът й се смесваше с неговия във всепроникващи целувки. Усещането за гърдата й в ръката му беше прекрасно. Бедрата й се надигнаха, когато я пренесе през първия връх. В този миг, този притихнал между мрака и светлината миг, тя беше и щеше да остане всичко за него.

— Аника! — Преизпълнен с любов, зарови лице в извивката на врата й. — Нуждая се от теб!

Думите му я разтърсиха. Тя знаеше какво е поезия, какво е песен и приказка. Но нищо от това не я беше разчувствало толкова силно. Мисълта, че той се нуждае от нея, я изпълни с щастие, накара сърцето й да ликува. Докато очите й се замъгляваха от сълзи, тя постави длани на бузите му, повдигна лицето му, за да го погледне.

— Бих ти дала всичко, от което се нуждаеш. Слей се с мен, преди да изгрее слънцето. Преди слънцето — повтори тя и изви гостоприемно тялото си.

И ако плачеше, докато се движеха в единен ритъм, то беше единствено от радост, от блаженство. Единствено от съзнанието, че той се нуждае от нея.

 

 

Взе тази радост със себе си, докато правеше лицеви опори и клекове, носеше я и по време на закуската.

Държеше я здраво, когато Сойер донесе записващото устройство на масата.

— Може и да не е много уместно веднага след ядене, но трябва да го чуете.

— Друга среща?

— В известен смисъл — обърна се той към Райли. — От записващото устройство в спалнята, точно след полунощ.

— Ако трябва да слушаме как Малмон се забавлява с някое злощастно работещо момиче…

— Нереза е.

Сойер изчака малко, натисна копчето.

За миг се чу нещо като жива тишина, дрезгаво бръмчене. После пращене във въздуха, както се стори на Аника. Гласът на Малмон трепереше, но тя не можеше да каже дали е от възбуда или страх.

Аз те чаках.

Когато Нереза отговори, гласът й беше лепкав като мед, който капе от гнездо на пчели:

Всичко ли е както го поисках?

Всичко е както го поиска.

Не, миличък, не всичко, докато звездите не станат мои, а онези, които ги пазят, не запищят от болка.

Всичко е подготвено и ще бъде както го искаш. Моля те, кралице моя. Аз те чаках.

Смехът накара Аника да потрепери.

Няма ли първо да ми предложиш нещо за пиене, скъпи мой?

Чашата ти.

Но още не е подсладена.

Миг по-късно Малмон просъска:

О, идеално! Болката само засилва потентността ми.

— Кръв — промърмори Бран. — Сигурно е неговата, дадена доброволно.

Стаята ти е приятна. Ще остана един час с теб.

Час? Но… Няма ли да живееш тук с мен, докато намеря звездата?

На това място? Построено за простосмъртни, за човеци? Ще си потърся мое собствено.

В гласа й ясно прозвуча отвращение, после стана закачлив.

Не се цупи, миличък. Ще ти дам рая за един час. Свали дрехите си, за да видя как върви трансформацията ти. А после заедно ще заситим апетита си.

— Трансформация. — Райли кимна към Саша. — Ти каза, че той няма да е каквото е бил.

— Но още не знам в какво се превръща.

О, да. Върви добре. Има ли болка?

Пронизва ме и отминава.

Но ти обичаш болката. Тя означава, че се променяш.

Сега съм по-силен.

И ще станеш още по-силен.

Ще съм непобедим. Безсмъртен. И заедно ще управляваме световете.

Разбира се.

— Тя го лъже — прошепна Аника. — Той не го ли усеща?

Последва звук като свистене на вятър, ниско ръмжене.

Шум от строполяване, дрезгаво сумтене, гладно засмукване, животинско пъшкане. На два пъти се извиси агонизиращ вик, който бе прекъснат като с нож. Плесници, остри и ехтящи, умолителни стонове.

Аника стисна ръце под масата.

— Ние не правим така. Това не е секс. Това е… като при акулите. Само задоволяване, без красота и нежност. И… сърце.

— Сексът невинаги е нежен, но това? — Райли се размърда в стола си. — Добре че нямаме видео.

Още! — Гласът на Малмон прозвуча гърлено, не съвсем човешки. — Един час! Ти обеща!

Така ли? — След като се засмя, Нереза каза: — Сега спи. Да, да, спи и сънувай, преди да ме отегчиш. Скоро ще ми дадеш всичко, което искам, всичко, което е мое, миличък. Провалиш ли се, кръвта ти не само ще подслажда виното ми.

Отново се чу пукане, после настъпи тишина.

— Това е всичко — осведоми ги Сойер.

— Предостатъчно е. — Като взе чашата си с вода, Саша отпи жадно. — Тя искаше да го види, така че сигурно има физическа трансформация.

— Не гледай към мен — промърмори Райли. — При мен е наследствено, три нощи в месеца.

— Но ти каза, че изпитваш болка, когато се променяш.

— Донякъде. Просто е част от трансформацията. Тя не го превръща в ликан. Неговата промяна е бърза, а и луната още не е пълна. Бих се обзаложила за „демон“.

— И аз — съгласи се Бран.

— Значи ще се бием с богиня, малка армия и демон. — Сойер се изправи и взе рекордера. — Страхотно. Ще го отнеса.

 

 

Макар записът да я бе разтърсил, Аника отново се върна към насладата от призори. Мислеше си за нея, докато разговаряха за битката — Саша беше сигурна, че през деня им предстои такава — и докато се хлъзгаше от лодката във водата, за да намери онова, което Сойер нарече проследяващо устройство, за да може Бран да го изпрати надалеч.

Гледаше как Сойер си окачва специалния подводен пистолет.

— Добре, тази локация означава, че трябва да обиколим повече от половината остров. — След като дръпна ципа на неопреновия костюм, Райли взе пистолета си. — Боговете не могат да ни обвинят в липса на усърдие и упоритост.

— Ще ми се да ви кажа, че усещам нещо, както в деня, когато намерихме Огнената звезда.

— Не търсиш само ти. — Райли потупа Саша по ръката. — И шестимата сме част от това. О, покрай „страстния“ секс на Малмон забравих да ви кажа, че намерих нещо за Залива на въздишките. Ще задълбая повече като се върнем, но мисля, че „копая“ на точното място. Ако не се бием днес, може да открия нещо, с което да си помогнем. А междувременно — готови ли сте за действие?

— Първата пещера е на два часа. — Докато закопчаваше кислородната си бутилка, Дойл повдигна брадичка, за да укаже посоката. — На около четири метра и половина под водата.

— Да действаме тогава. — Сойер седна отстрани и се претърколи във водата.

Без значение колко често се пробваха и проваляха в това търсене, плуването с приятелите й винаги доставяше удоволствие на Аника. Днес опасенията бяха впили нокти в това удоволствие, в радостта й от преживяното призори.

Тя щеше да се бие, ако се наложи. Никога, никога нямаше да избяга от дълга си. Но картината, която бе нарисувала Саша, не й излизаше от ума.

Днес, когато кръжеше около групата във водата, не го правеше за забавление, а за да се увери, че всички са заедно.

Видя пещерата, при това бързо, но не се насочи към нея. Вместо това плуваше редом с останалите.

Стигна до входа със Сойер и макар че не й беше необходимо да го види, изпита благодарност към Бран, когато го освети. От светлината му струеше чистота, защото идваше от доброто — огря поклащащите се растения, малките рибки, които се стрелкаха сред тях.

Счупена мидена черупка (нечий разбит дом) само подсили опасенията й.

Те се пръснаха ветрилообразно едва когато навлязоха доста навътре. Дори тогава Аника повече ги наблюдаваше, отколкото да търси. Райли заплува над една стена, надзърташе в пукнатините, малките дупки, докато Дойл навлезе по-дълбоко, а Сойер се изтегли върху тясна козирка. За миг тя се изплаши, че няма да може да държи всички под око.

После видя морска звезда, червена като огън, която спеше върху една скала. Това й подейства успокояващо — покоят на съня, красотата му. Заплува по-близо, мислеше да погали звездата, но осъзна, че тя не спи.

Очарована я взе в дланите си, почувства топлина и когато звездата отплува към отвора на пещерата, Аника се усмихна. Сякаш в дирите й проблясваха искри.

Прииска й се да заплува след нея, да плува в тези искри от светлина. Но трябваше да мисли за приятелите си…

Засрамена, че дори за миг не е била бдителна, тя се превъртя във водата, видя, че Райли потупва часовника си.

Затова все пак заплува през искрите, макар да бе изгубила от поглед морската звезда, тъй като Сойер беше пред нея. Но отново се изпълни с приятно чувство и й се прииска да излезе горе, да каже на Сойер как е плувала между звездите.

И в този момент чу въздишките, чу песента. Все още далечна, но по-близка от преди. Това беше знак, разбира се, че беше знак. Въздишките и песните ги зовяха. Зовяха нея.

Не тази пещера, друга. Ако можеше да улови морската звезда, знака, тя щеше да я води. Аника усети как се изпълва с възбуда. Зарита с крака, стигна до Сойер и го докосна с ръка. Той се извърна да я погледне, докато изплуваше от пещерата.

И гледайки я, гледайки възторга, изписан на лицето й, не забеляза засадата.

Стреловидният куршум го удари в дясното рамо.

Аника чу ужасния звук, видя кръвта, която плъзна във водата. Излетя от пещерата като фурия, но Сойер я избута зад себе си, докато посягаше да извади собствения си пистолет с лявата ръка.

Тя не мислеше, просто действаше — изстреля светлина от гривните си през водата и успя да спре нападателите. Светкавицата на Бран я последва. От харпуна на Саша полетя стрела и се заби в крака на един от мъжете.

Кръв и лудост. Кръвта на Сойер, кръвта на мъжете.

И акулите дойдоха да ловуват, също като на рисунката.

Тя знаеше какво да прави и че трябва да стои наблизо. И въпреки че стомахът й се сви, когато акулите започнаха да сключват челюсти около нападателите, тя си каза, че те са врагът. Както бе предсказано, този враг сега бе зает да стреля срещу акулите.

Сойер им даде знак, сви дланта на ранената си ръка около компаса. Готова за път, Аника изстреля още една светлина. И докато усещаше притеглянето, шеметното понасяне в пространството, нещо удари бедрото й.

Прониза го, тя изпадна в шок. Зрението й се замъгли и тя изгуби съзнание.

Заслепен от болка, Сойер се строполи в лодката.

— По дяволите! Измъкни ни оттук. Не съм сигурен дали не са ме улучили още някъде.

— Дай да видя. — С мрачно лице Бран коленичи до него, докато Дойл смъкваше плавниците му.

— Ани. — Макар че ръцете й трепереха, Саша презареди харпуна. — Тя не се върна с нас. Не е с нас.

— Какво? — Сойер избута Бран настрани и се надигна с усилие. — Беше с групата. Беше с групата!

— Изпадна. Тя… те… стрела в бедрото. Не успях да…

Саша не продължи.

Сойер беше изчезнал.

— Божичко! И аз се връщам!

— Имаме си компания. — Думите на Дойл спряха Райли, която се канеше да скочи във водата.

— Няма да ги оставим там долу!

— Никого няма да оставим. — Дойл изскочи от рубката, улови меча си.

Птиците се спуснаха от небето, закръжиха над лодката на петдесет метра от тях, насочиха се към тяхната. Макар ножовете и куршумите да бяха потопени в отварата на Бран и да превърнаха няколко десетки в пепел, грозната битка, съпроводена с остри писъци, отне ценно време. Достатъчно, за да гледат безпомощни как другата лодка се отдалечава бързо, докато се биеха.

— Заловили са ги! — Като хлипаше, Саша грабна пистолета на Сойер, започна да стреля отново и отново. — Трябва да ги догоним!

— Те също имат защити. — Докато унищожаваха и последните птици, над морето се затъркаля сива мъгла, погълна другата лодка. Бран метна към нея светлина, но тя отскочи като топка от стена. — Кучка!

— Все едно, ще ги последваме! — настоя Райли. — Нямат голяма преднина.

— Достатъчна, за да не можем да ги настигнем с тази лодка. А и ти кървиш, Гуин.

Дойл остави меча си, хвана развяващото се парче разрязан неопрен.

— Да, един ме докопа. Само ме одраска. — Тя огледа раната. — Повърхностна е.

— Нямаше да я получиш, ако не ме беше предпазила долу. Никога повече не го прави!

Райли вдигна вежди към Саша.

— Слушам и изпълнявам.

— Сериозно говоря! По дяволите! И сама мога да се справя.

— Хайде, успокой се — намеси се Бран. — А ти седни и дай да погледна раната. Дойл, по-добре ни върни на брега.

— Не можем! Не можем да се върнем! Не можем да ги оставим!

— Фейд, трябва да се заемем с раните, да набавим още оръжия. И да ги намерим. Обещавам ти, че ще ги намерим. Ще ги върнем у дома.

Тя се свлече на пода, закри лицето си с ръце.

— Усетих как Аника се отпусна — мисля, че използваха пушка с приспивателно. Усетих как се откъсва от нас, но не можах да я достигна. Стана много бързо. Не успях да стигна до нея.

— Тогава да вярваме, че Сойер го е направил.

— Той е прострелян!

— Имай вяра! — повтори Бран. — Ще ги върнем живи и здрави!

— Отстъплението не е капитулация. — Дойл обърна лодката. — Ще ги измъкнем.

 

 

Тя се събуди объркана, главата й бе замаяна, бедрото й беше изтръпнало. За един миг, един прекрасен миг, Аника си помисли, че е сънувала ужасен сън. Но докато се опитваше да достигне Сойер, почувства целувката и движението на водата около себе си.

Морето, мъжете, кръвта, акулите.

Докато се мъчеше да проясни мозъка си, да раздвижи тялото си, видя, че наистина е във вода. Но водата имаше стъклени стени и стъклен капак. Като кутия.

А тя нямаше дрехи. Макар да не притежаваше присъщата на човеците свенливост, Аника разбираше, че е дълбоко и ужасно нарушение на правата й да я разсъблекат без нейно знание и съгласие и да я държат гола в кутия с вода.

Тя притисна длани към стъклото, погледна навън.

Пещерата! Реши, че е пещерата, макар да имаше някои промени. Светлини и плотове или маси, и машини. И мъже с оръжия.

Сърцето й подскочи, после замръзна, когато видя Сойер.

Бяха го оковали, с ръце над главата. Превръзката на рамото му бе подгизнала от кръв. Бяха свалили водолазния му костюм и сега носеше само плувките. Бяха го оковали така, че краката му едва достигаха пода.

Главата му бе отпусната и тя осъзна, че той още е в безсъзнание. Но жив, поуспокои се тя. Видя, че гръдният му кош се вдига и спуска. Двамата бяха живи и тя трябваше да се измъкне от кутията и да му помогне!

Вдигна ръце, за да се опита да изстреля светлина в стъклото, надявайки се да го счупи, но видя, че гривните й бяха покрити с дебел черен плат. Макар да го задърпа, да се опита да го скъса, не успя да го свали.

И когато изстреля светлина към стъклото, тя беше слаба, твърде слаба.

Заудря с юмруци по него.

— А, малката ни русалка!

Думите се хлъзнаха през водата като змиорки и Аника се завъртя рязко, за да види откъде идват.

Той влезе в залата — дребен слаб мъж, който й заприлича на змия. Беше облечен в черно — риза с ръкави, навити до лактите, панталон с дебел черен колан и сребърна тока. Косата му, също черна, бе прибрана назад и откриваше жестоките черти на лицето му. Вежди с остри краища, тънка, усмихваща се уста, продълговати сурови очи с необичаен, почти красив син цвят.

— Не можахме да свалим гривните — не и ако не ти отрежем ръцете. Да се надяваме, че няма да се стигне дотам.

Гласът му звучеше напевно. Би могъл да е красив, като очите му, ако от него не лъхаше хлад. Мъжът пристъпи към стъклената стена, вгледа се изучаващо в Аника.

— Как дишаш? Не виждам да имаш хриле. Невероятно е. Разполагаме с хора, които ще разрешат загадката по един или друг начин. Но къде са ми маниерите? Аз съм Ели Ядин и ще работя с теб и твоето другарче. Можем да работим лесно или не толкова лесно. Вие избирате. Господин Малмон ще е тук всеки момент. Много ще се радва да се запознае с теб.

Ядин хвърли поглед към Сойер.

— И с двамата.

Тя му обърна гръб, сви се на кълбо. Слаб израз на непокорство, но само с това разполагаше.

— Виждам, че си разстроена. Засега ще те оставя да се цупиш. Време е да събудим приятелчето ти.

Тя се изви рязко с ръце, свити в юмруци, притиснати към стъклото. Без да й обръща внимание, Ядин взе нещо от една табла и го счупи под носа на Сойер.

Сойер се закашля, закиха, потрепери. Макар от това петното на рамото му да се увеличи, той се помъчи да се завърти, да зарита с крака.

Ядин само се изсмя.

— О, непокорството на младостта! Много по-забавно е да работиш с някого, който я притежава. Да, и прелестната ти приятелка е при нас — добави, когато очите на Сойер се приковаха в Аника. — В среда, създадена тъкмо за нея. Вашите приятелчета ви изоставиха. — Гласът му омекна, стана почти напевен. — Избягаха, за да си спасят кожата. Оставиха ви да умрете. Или по-лошо… Ще е по-лошо, много по-лошо, ако не ми дадеш каквото искам.

— Мислиш ли, че ми пука какво искаш?

— О, толкова млад и дързък! И красив. — Ядин застърга с нокът по голите гърди на Сойер. — Засега.

Отиде до близкия плот, вдигна една тава, наклони я леко, за да види Сойер какво има в нея. Когато не получи реакция, обърна тавата към Аника.

Тя видя ножове, ужасно много, и неща, сребристи и остри, които проблясваха и приличаха на ножици. За миг изгуби самообладание, заблъска по стъклото, зарита и запищя, а звукът излезе през тонколоните на аквариума като писклив, слаб вой.

— Не искаш да го нараня, а? Колко мило. Може и да изчакам с инструментите. — Той ги остави. — Но какво ще ми дадеш за търпението? Господин Малмон много иска да те види в истинската ти форма. Придобий я и може и да не го нараня.

— Недей! Той те лъже. Не му давай нищо!

Ядин се обърна, взе плоска кожена палка от масата и удари злобно Сойер по лицето. Когато кръвта шурна, Аника изплува рязко нагоре, хвърли се към капака на аквариума.

— Грубо, но ефикасно. Да го повторя ли? Да, защо не.

Той удари Сойер от другата страна на лицето. Когато той се отпусна, Аника се замята в аквариума, запляска с опашка.

— Ооо! Очарователно! И изумително! Ти си рядко създание!

Аквариумът потрепери, когато тя се завъртя вътре все по-бързо и по-бързо и накрая удари стената с опашка. Отново се завъртя, отново я удари. Приготви се да я удари трети път, но Ядин допря някаква пръчка към гърдите на Сойер.

Първо долетя писъкът и разкъса сърцето й, после тялото му се затърчи и той подбели очи. А звуците, които издаваше, бяха по-лоши и от писъка.

Ядин отново се обърна към нея, докато Сойер се бореше за въздух, докато главата му се отпускаше на гърдите.

— Видя, че едва го докоснах, нали? Направи го отново и ще му изпържа мозъка.

Тя се отпусна на дъното, очите й мятаха мълнии през стъклото.

— Така е по-добре. Сега защо да не… А, господин Малмон… Вече отбелязваме известен успех, както виждате.

За разлика от Ядин, Малмон беше облечен в бяло, ризата му бе закопчана на китките. Макар очите му да бяха скрити зад тъмни очила, Аника почувства как припламнаха, щом се взря в нея.

— Великолепно! Тя е великолепна! Ще я задържа, поне за известно време. Гледай да не я повредиш — поне не така, че да си личи.

След това Малмон премести поглед към Сойер.

— Вече не си толкова наперен, а? Кървиш и си пребит, окован с вериги като животно. Можеше да имаш милиони, а виж се сега!

Той пристъпи към него, показа му компаса.

— А аз все пак си получих наградата. — Сякаш се забавляваше, Малмон взе пръчката, която Ядин бе оставил, завъртя я в дланта си, мушна злобно Сойер в корема.

Аника сведе глава, сълзите й се смесиха с водата, докато ужасната пръчка оставяше малки черни петна от изгорено върху кожата на Сойер и караше тялото му да се тресе неконтролируемо.

После Малмон заби юмрук в корема на Сойер и тялото му се залюля толкова рязко, че оковите се врязаха в китките му и ги разкървавиха.

Когато Малмон вдигна пръчката, сякаш искаше да шибне с нея Сойер през лицето, Ядин пристъпи напред.

— Господин Малмон…

Малмон се извърна рязко с изтеглени назад устни. Показаха се удължени кучешки зъби.

Ядин вдигна извинително ръце. Върху лицето му пробягаха едновременно страх и възхита, но продължи да говори със същия напевен глас:

— Разбира се, вие можете да правите каквото желаете. Но ако искате информация от него, това изисква известна… деликатност и търпение.

Малмон издаде звук, подобен на змийско съскане, но свали ръката си. Дланта му потрепери, преди да подхвърли пръчката към другия мъж.

— Може би си прав. Върши си работата.

— Разбира се. Сега, господин Кинг, господин Малмон се интересува живо как действа това устройство. Ако ми обясните, няма да има нужда от повече болка. След това можем да обсъдим Трите звезди.

Гласът на Сойер излизаше дрезгаво, задъхано, затова той трябваше да говори бавно. Лявото му око беше подуто и затворено, но дясното излъчваше решимост през кръвта и синините.

— Разбира се. Погледнете в наръчника на скаутите. Там пише как работи компасът.

— Харесва ми стилът ти. — С усмивка Ядин допря пръчката в гърдите на Сойер.

Клетвата беше свещена. Никой не използваше песента на сирените при хората. Но тези мъже, помисли си Аника, когато тялото на Сойер отново се разтърси в конвулсии, тези мъже не бяха хора. Това беше злото и тя щеше да направи каквото може.

Изтръгна я от себе си — песента, използвана да примамва мъжете, да ги поробва. И като вдигна глава, я запя.

Ядин я изгледа, жестока усмивка изви устните му.

— Тя пее. Може би това е погребална песен за другарчето й. Това е… — После устата му омекна, очите му потъмняха. — Толкова е красиво… Чуваш ли го? Толкова е красиво!

Мелодията извираше от нея — сладка, много сладка, много примамлива. През водата зелените й очи сияеха.

Мъжете на входа на залата оставиха оръжието си, приближиха се към нея като в транс. Макар главата на Сойер да се люшкаше, тялото му се отпусна. Устните му се извиха. Тя го чу да изрича името й, сякаш сънуваше.

Малмон хвана Ядин за ръката, изви я.

— Какво ти става, по дяволите?

— Тя е несравнима. Трябва да я освободим.

— Да не си си изгубил… Песента на сирените.

Като се втурна към тавата, Малмон избра нож, застана бързо зад Сойер, допря го до гърлото му.

— Още една нота, само една и ще му прережа гърлото!

Тя спря, притисна длан към устата си, за да покаже, че ще мълчи. Преди да отмести ножа, Малмон плъзна леко острието по шията на Сойер, за да му пусне кръв.

— Още една нота… — повтори той. — Ела на себе си! — нареди той на Ядин и хвърли ножа.

— Тя… тя ме владееше. — Като се засмя, Ядин доближи аквариума. — Бях като кукла на конци. Вие как устояхте?

— Явно имам по-силна воля. Накажи я.

— Разбира се.

Ядин отиде до една от машините, завъртя копче.

Водата се изпълни с болка, остра и пареща. През тонколоните долетя пронизителен писък, когато тялото на Аника се замята във водата.

— Спри, спри, спри! Няма да ви е от полза мъртва или ранена. — Сойер изви кървящите си китки в оковите.

— Достатъчно! — Сякаш просто бе направил пауза, за да пийне нещо, Малмон отново вдигна компаса. — Трябва само да си избера местоположение — координати, нали така? И това ще ме отведе там. Също и през времето.

Малмон потупа компаса, обърна го, затърси механизъм.

— Къде е часовникът?

— Не е толкова просто.

— Че кое му е сложното? До вилата и обратно! — нареди той. Затвори очи, промърмори координатите, които бе запаметил.

Но не помръдна от мястото си.

— Това да не са ти рубинените обувки^[1], идиот такъв! — Той ще продължи да го занимава със себе си, помисли си Сойер, да отклонява вниманието му от Аника. Ако успее да обезвреди Малмон по някакъв начин, тя би могла да запее. Би могла да избяга.

Вече нищо нямаше значение.

Това му струва още едно яростно разтърсване. Когато отново възстанови дишането си, се изсмя дрезгаво:

— Да, точно така! Продължавай в същия дух, да видим какво ще постигнеш!

— Убеди го!

Като кимна, Ядин взе един нож, стилет, подържа го, остави го. Спря се на скалпел.

— Мога да го накълцам, да го разчленя, да му отрежа палците, да му извадя очите. Ще отнеме известно време, но ще ми достави удоволствие. Но някои хора понасят болката повече от други. А има и по-бърз начин.

Ядин посочи с глава Аника.

— Убеди го! — повтори Малмон.

Ядин завъртя копчето и светът на Аника се превърна в агония.

През нея, през собствените си писъци, тя чу как Сойер крещи, проклина, умолява. Когато болката спря, когато можа само да потъне и да легне отпуснато на дъното на аквариума, тя погледна през стъклото към насиненото му кървящо лице, към страданието в очите му. Успя само да поклати глава.

Не им давай каквото искат, изрече наум, напрегна всички сили думите й да стигнат до него. Не им давай нищо.

— Налага се. Не я наранявайте! Не я наранявайте отново! Не мога да ви кажа как работи компасът! Не мога да ви кажа! — Той едва не изкрещя, когато Ядин посегна към копчето. — Трябва да ви покажа. Не я наранявайте. Оставете я на мира и ще ви покажа.

— Това е то любовта. — Ядин вдигна ръце. — Един мъж може да изтърпи невъобразими болки в името на кауза, да умре за нея. Но любовта? Тя го надвива.

Малмон направи знак на хората си.

— Свалете го. Ако опиташ нещо, каквото и да е, Ядин ще усили тока. Тя няма да умре, но вече никога няма да е същата.

— Казах, че ще ви покажа. — Сойер се отпусна на колене, когато откачиха веригите.