Фил Хоган
С удоволствие ще намина (8)

7.

Щеше ми се да тегля чертата под случая с „Бозел Авеню“ №4, но имаше неща, които не можех да пренебрегна. Нещо около този мъж с неуправляемото куче просто не ми даваше мира. Вероятно съм чувствал, че честта ми — честта на града — трябва да бъде възмездена. Или пък все още съм бил под въздействието на сутрешното си разочарование от абсурдно некоректните семейство Куксън. Но погледнато по-комплексно и на фона на всичко, случило се впоследствие на „Бозел Авеню“ №4 и на други проблемни места из града, не бива да омаловажавам леля Лилиан, която остана малко встрани при всичките тези приказки за покупко-продажби на имоти, огледала за странично виждане и нежелани гребни тренажори.

Последния път, когато я видях, беше няколко седмици преди двайсет и първия ми рожден ден (и няколко месеца преди мистър Мауер да ми стисне ръката и да ми даде кутийка с визитки, напечатани с моето име и с уточнението „консултант продажби“ към него). Писала беше на мистър Мауер с приложена сума за билет и с молба да отида в къщата й в Норфък. Не бях ходил там, откакто бях напуснал училище, въпреки че тя ме беше посещавала в офиса два пъти през това време в присъствието на мистър Мауер, засмян и наливащ кафе и изтъкващ различни подробности относно моя прогрес.

Градчето не се беше променило особено, макар сега да ми изглеждаше по-малко. Тя ме посрещна с изненадваща скована прегръдка и двамата седнахме в градината, където тя запали цигара и без да откъсва поглед от моравата, не спря да пуши през цялото време, докато говорихме. Оказа се, че поводът за посещението ми е завещанието на майка ми, макар адвокатът вече да се беше свързал с мен и да бяхме поизчерпали темата. Каза ми, че се радва, че нещата при Мауер вървят толкова добре и ме похвали колко възмъжал изглеждам, което според мен беше резултат от това, че живеех самостоятелно. Усетих обаче и друго — опитваше се да ми даде да разбера, че вече сам отговарям за себе си и че тя вече е изпълнила дълга си към покойните ми родители. Не каза, че това е облекчение за нея, но не ме и покани да остана за през нощта. Имало вечерен влак, рече, който щял да ме върне при мисис Бъртън преди единайсет.

Влязохме вътре за чай и сандвичи. Купила беше сладкиш от пекарната, на масата бяха наредени салфетки и сребърни съдове. Погледнах над чашата си с чай през прозореца към къщата оттатък улицата, в която някога живееха семейство Дамато и си спомних за кухнята там — с кейкчетата, изстиващи върху металната скаричка. Леля Лилиан ме забеляза, но аз побързах да подчертая колко добре изглежда и й направих комплимент за новите тапети. Тя пък ми отвърна с похвала колко чаровен съм бил станал, но когато я попитах за братовчедката Изобел, се умълча и поясни само, че се е омъжила за офицер от армията и живее в чужбина. Избърса сметаната от ъгълчето на устата си, остави вилицата върху чинийката и се пресегна за цигарите си. Вилицата проблясваше в меката светлина. Погледнах отражението на леля Лилиан в нея. И в ума ми веднага изплува онзи драматичен финал в училище — с Марино, ревящ в шок и залитащ назад, с вилицата от закуската ми забита в бузата му и с кръв, капещата от дръжката й. Беше гледка, отнемаща дъха. Да, разбира се, жалко беше, че трябваше да се случи. Но какво друго можех да направя? Какво трябва да направи едно момче, притиснато така неочаквано в ъгъла, освен да брани този ъгъл?

Усетих, че леля ми прочете мислите ми. Когато се качих до банята на горния етаж, тя ме последва, преструвайки се, че е заета с нещо на площадката между стълбите. Признавам, че ми се прииска да поразгледам наоколо. Зачудих се какво ли е станало със сандъчето ми от училище. Още ли беше на тавана, пълно с моите съкровища — писмата и картичките, адресирани до съучениците ми, топчето от ластици на мистър Стамп, синьо-бялата лъжичка с китайски мотиви? Имах още цял час до идването на таксито, което трябваше да ме върне на гарата (леля ми не обичаше да рискува), но умът ми, както винаги, заобмисля различни възможности. Ами ако тя получи сърдечен удар и постъпи в бърза помощ? Или пък ако се престоря, че се качвам на влака, а после си резервирам хотел и на следващия ден се промъкна незабелязано в къщата, докато тя е на среща с вдовиците от квартала или — какво пък, по дяволите — просто да взема да я ударя още сега с барометъра, който в момента висеше в долния край на стълбището, а навремето беше окачен в стаята на майка ми и баща ми? Не направих нищо подобно, разбира се. Истината беше, че имах по-важна цел. Ако не друго, то поне исках леля ми да се убеди, че е права — че наистина съм се взел в ръце и отдавна съм се отърсил от лудостта, на която според нея може би все още бях способен.

Единственото, което вече ни свързваше, беше миналото. Като се върнахме на масата, тя мина направо към темата за майка ми. Каза, че в деня на смъртта й трябвало буквално да ме извлекат изпод викторианското легло в спалнята на баба Браун. Не съм бил плакал. Но съм бил като оглушал и онемял. Замълча със смръщена физиономия, като че ли ме подканяше да обясня защо съм се държал така преди толкова много години. После заговори, че иска да изясни недоразуменията, които са останали недоизяснени…

— Недоразумения?

— За баща ти и мене.

Отпих глътка чай и великодушно я уверих, че не е нужно.

Тя ме погледна мрачно и каза, че майка ми (нейната скъпа сестра, както ми напомни) е била болна от години. От моето раждане всъщност.

— Спомняш ли си Райли? — попита.

— Котката?

Отвори чантата си и ми подаде снимка, която очевидно беше приготвила точно за този момент. Снимка на майка ми — учудващо млада, гушнала котка. Беше в близък план, но отзад се забелязваше стръмна крайбрежна пътека, а в долния й край — морето. Виждал бях тази снимка и преди, но сега се замислих как почти не си спомням лицето на майка си и как винаги, когато съм се сещал за нея, съм искал да усетя близостта й. Но най-странното беше, че лицето на снимката поразително приличаше на моето лице — в малко по-омекотен вариант, с перука и грим.

— Приликата е толкова голяма. Сега можеш да го видиш. Разбираш ли? След това баща ти почти не можеше да те погледне.

Отначало се бях развълнувал, но сега едва не се изсмях. Какво? Защото съм му напомнял за любимата му, покойна съпруга? Защото по някакъв начин съм бил причина за болестта на майка ми? Колко глупав съм бил през всичките тези години да мисля, че не е могъл да ме гледа, защото е бил твърде зает да гледа в леля Лилиан! Ха! Трябвало е да се досетя.

После се замислих дали леля ми също не беше болна, дали този опит да оневини баща ми, а с него и себе си, не беше част от някаква последна изповед. Нямаше да получи опрощение от мен; не защото не приемах нейната версия, а защото бях научил с годините, че някои неща са неизбежни, но други са въпрос на избор.

Тя продължи.

— Трябваше да разбера — каза — колко трудна, колко деликатна е била ситуацията. Нещата невинаги са такива, каквито изглеждат. Тя винаги беше готова да помогне, на всичко беше готова за нас двамата с баща ти, понякога даже за сметка на собственото си дете. Че и по-лошо дори, в тези последни моменти баща ти страдаше от умствена преумора. Какво друго можеше да направи тя?

— Разбира се — казах аз весело. — А ти се влюби. Когато бях на футбол с чичо Ричард.

— Чичо ти не е бил жертва в това — прекъсна ме тя.

— Ами аз? Аз не бях ли жертва?

Тя запали още една цигара. Ръката й трепереше. Пръстите й винаги са били на петна от никотин.

— Ти знаеш какво си направил — каза тя посред дима над масата между нас. — Може би най-добре ще е просто да вземеш парите.

Никога повече не видях леля Лилиан. Върнах се за погребението й на следващата година (по-скоро съвпадение, мисля си, отколкото силата на желанието), пътувайки заедно с мистър Мауер в неговата кола под просторното небе на обрулените от вятъра Съфък и Норфък. Спомних си, че беше близък на семейството, макар да не знаех по каква линия точно (и все още не знам, като се замисля).

Братовчедката Изобел говори с него надълго и нашироко, но мен само ме поздрави хладно. Не се върнахме в къщата след това. Съпругът на Изобел, мъж в униформа, ме гледаше изпитателно. Представа си нямам какво му беше казала за мен.