Фил Хоган
С удоволствие ще намина (3)

2.

На шест години съм и нещата, които съм приемал за истина, се разпадат. Стаите са притихнали. Говорът идва от другаде — майка ми и баща ми, леля ми. Вечер майка ми ме целува, но почти не говори. Книжката със стихотворения, която ми чете, лежи недовършена. Баща ми се прибира от офиса. Двамата с майка ми вечерят, докато аз броя монетите в касичката си или гледам телевизия по пижама. Ето ме, скръстил крака, с щръкнали уши, с чаша мляко пред мен. Райли мърка и притваря очи, докато аз го галя между ушите. Много дни са това, но се сливат в един, а друг път споменът е отделен и доста ярък: грапавият плат на пердето върху бузата ми, докато стоя скрит на тъмно зад него, мирисът на цигарата на майка ми. Открил съм откъде се чуват тихите им гласове. Те са навсякъде, където мислят, че мен ме няма. Лежа, сгушен под канапето с парче хляб в ръка или пък зад плетения стол в зимната градина. Гледам как майка ми докосва корема си, където живее бебето й. Ето ме — едно невидимо момче. Когато майка ми е в леглото, баща ми не ме пуска в тъмната стая. Райли Влиза и излиза. Понякога и аз се промъквам след него, когато майка ми спи, и пропълзявам под леглото.

В друг спомен леля ми Лилиан шепне нещо на баща ми. Ръката й е върху неговата, от което дъхът ми спира.

Чичо Ричард ме взима да ме води на футболен мач — с неизменната глъчка, с миризмата на пържен лук. По пътя към къщи той спира колата и мадамата се изкачва по стъпалата към къщата си. Странно е да изкачваш стълби към къща. Стаята е малка. „Това е Уилям“ — казва чичо Ричард на мадамата, разрошвайки косата ми. Оставят ме сам в стаята. Телевизорът е включен, но аз, след като си изяждам бисквитата, отивам в кухнята. По-малка е от кухнята в нашата къща, има влажни дрехи, провесени да съхнат. В чекмеджето намирам бяло-синя лъжичка. Направена е от онова, от което са направени чашите. Един ден мадамата ще каже: „Кой ми е взел лъжичката?“ и отговорът ще бъде „Господин Никой“.

Друг път съм изчезнал. Чувам ги как ме викат по име — баща ми, леля ми, братовчедка ми. Скоро дори и новите ни съседи излизат да ме търсят. А аз съм се сврял на скришно в раклата на кадифеното кремаво канапе откъм долния край на леглото, което баща ми сега споделя с леля Лилиан. Гласовете от улицата навън се чуват при мен между одеялата. В устата си имам бонбон, взел съм си го от буркана. В къщата е тихо. Минава доста време, а светлината в лятното небе още не е угаснала напълно. Вероятно съм заспал. Когато баща ми се връща с полицая и мистър Дамато — италианецът, който живее отсреща — аз седя на стълбите пред къщи и чета книга.

— Къде беше? — пита баща ми.

А аз мигам по оня начин, който баща ми понякога нарича нагъл.

— Никъде.

Повече нищо не им казвам. Той ме разтърсва за рамото, а полицаят гледа сурово. Леля Лилиан изхвърча отвътре, като че са ме открили мъртъв. Няколко дни по-късно вестникът публикува снимка на безизразната ми физиономия. А отгоре пише: „Щастливият Уилям Хеминг, осемгодишен, у дома в безопасност след мистериозно изчезване“. Братовчедка ми Изобел е на тринайсет. Навира ми вестника в носа и ми натяква за неприятностите, дето съм причинявал.

— Само ядове от тебе, нищо друго! — изсъсква.

Един следобед, когато Изобел е на петнайсет, а аз на десет, тя ме сварва в гардероба си и опищява цялата къща. Не съм направил нищо, просто си стоя там, по-тих и от мишка. Какъв й е проблемът? Сега обаче сериозно съм загазил.

— Не съм я шпионирал — казвам на леля Лилиан, когато ме обвинява (даже с око, опряно на процепа, едва виждах лицето й, докато пееше заедно с поп парчето и си лакираше ноктите), но тя се е вторачила в мен със зяпнала уста.

— Виж, взел ми е гребена! — крещи Изобел и го издърпва от ръката ми.

Баща ми е бесен и не може да се сдържи да не ми цапардоса два-три шамара по главата. Напъхва ме в моя гардероб и заключва вратата.

— А да видим сега дали ще ти хареса — казва.

Всъщност нямам нищо против.

Изваждам ключа от касичката си в тъмното и издълбавам резка в дървото, после още една над нея. Ето това ще бъде моят знак, скрит тук завинаги. Разстоянието между резките е широко точно колкото пръста ми — просто перфектно. Представям си как пропълзявам в това пространство и лежа там съвсем неподвижно.

Изобел никога повече няма да ме намери. И все пак нещата й често-често мистериозно се разместват или пък изчезват — клечките й за уши, напарфюмираните й джунджурии. Веднъж ме вижда да я наблюдавам как се целува с едно момче на алеята, обвила ръце около врата му. Направо побеснява. После всеки път, когато целува момче — а те не са едно или две — мисли, че съм там. Всеки път се оглежда за мен, аз обаче съм скрит. Ако поискам, мога да изляза от сенките в парка, като призрак.

От прозореца на моята стая виждам как мисис Дамато приготвя вечерята оттатък улицата. Кухнята е светла, запотена от пара. Как ми се иска да съм там, в килера й, зад вратата, посред бурканите и ароматните пакети, и колбасите, увиснали като вкочанени ръце от тавана. Промъкнах се у тях, макар тя така и да не разбра нищо, по време на голямата ваканция, когато времето беше горещо и бяха оставили кухненската врата отворена, да се проветрява. Мисис Дамато чистеше с прахосмукачката на горния етаж.

Малкият й син, Антъни, си играеше в кошарката в дневната. Видя ме като влязох и се изправи на крачета. Аз му помахах — като ангел, слязъл свише. Когато заизлизах, той все още стоеше прав, хванат за пръчките на своята клетка. Върху метална скаричка изстиваха все още топлички кейкчета и аз си взех едно, половината дадох на него. Бръмченето на прахосмукачката спря изведнъж и двамата вдигнахме очи към тавана. Чуваше се как мисис Дамато припява отгоре с италианския си фалцет.

Ето такива са дните, които си спомням. След разправиите с братовчедката Изобел, баща ми ме изпрати да уча надалече от Норфък. Било добра възможност, каза. Майка ми беше оставила известна сума пари преди да почине и той каза, че съм длъжен много да се старая заради нея. Аз разбирах и от половин дума. Всъщност акъл имах дори повече от нужното, за да пожъна успехи, само дето куражът никога не ми е достигал. За компенсация работех върху камуфлажа си. Стараех се да стоя встрани от крайностите на триумфа и провалите, не надигах много глава в клас, в спортните игри си понасях нужните удари, за да избегна постоянния тормоз от страна на яките спортни момчета, които командваха парада пред безразличния късоглед поглед на надзорничката ни, мисис Лакхам. Странях от разните групички, смеех се, когато другите се смееха, посвивах се при критичните забележки на преподавателите. Нито с другите, нито против тях, научих се да бъда умерен, добронамерено общителен, да си чакам реда и да си знам мястото. А когато веднъж или два пъти на срок се преструвах на болен или контузен, то не беше (както при другите момчета), за да се измъкна от следобедните занимания по физическо, а за да си осигуря половин час свобода, в който да мога да се разходя из излъсканите, та чак скърцащи от чистота, коридори на различните корпуси, воден от примамливия мирис на оставени без надзор незаключени спални помещения, познати също толкова, колкото и моето собствено — в обзавеждането, в наредбата, в размерите — но поели аромата на своите законни отсъстващи обитатели. Ето на това му казвах аз златна възможност.

Нямах кой знае какво да си говоря със съучениците, нито пък те имаха за какво да говорят с мен, но ги бях опознал — ако не всички, то поне приличен брой от тях — благодарение на комиксите им, на нещата, които колекционираха, на нещата, с които се развличаха, на писмата, на картичките от майките, братята и сестрите им и щедрите им кръстници, чиито подаръци под формата на пари и бонбони пристигаха придружени от остроумни и сърдечни поздрави и съвети за успехи и радост от живота. Измъквах всякакви тайни за тях — какви са фамилните им прозвища; кои са оперирани от апендицит, кои от сливици; кои щяха да ходят на ски през зимата; на кого семейството си беше взело Джак Ръсел териер на име Доб (с приложена снимка); на кого му се беше родила сестричка; на кого трябваше да му се напомни да използва инхалатора си за астма. Понякога изникваше по някой лишен от въображение дневник за четене, а по време на пролетния семестър в X клас един и същи омачкан брой на Пентхаус се появи на няколко места. Напълних цяла тетрадка — от онези със спиралите — с откритията и догадките си (имах подозрения, че Томъртън е гей; заекването на Фолкс се оказа последствие от тормоз в детските му години), после тетрадките станаха две, после три, четири, пет и още, и още, докато заниманието ми набираше сила. Държах животите им, на всички тях — и на хилавите и унижаваните, и на тарторите, и на тъпаците, и на младите Моцартовци и Айнщайновци — заключени в своя скрин.

Беше ли твърде налудничаво да смятам това за свое хоби? За някакъв обсебващ спорт? Сравнете го ако щете с живия интерес към Пентхаус — това е все една и съща ободряваща възможност за едно момче да остане няколко мига насаме в пещерата на забранените съкровища. Нечий зорък поглед може и да ме е забелязал как ставам от масата, преди да е сервиран десертът, или как се измъквам от библиотеката по време на часовете за самоподготовка. Не че съм бил непредпазлив. Импулсивността ми беше балансирана от преценка на риска. Аз планирах. Правех стратегии за това как да изляза. Готов бях да дам добре отрепетирано обяснение — на някоя чистачка, на някой случайно минаващ полузаинтересован преподавател — защо съм там, където не бива да бъда. Но, разбира се, опасността беше част от предизвикателството. Какво е животът без някой внезапен сблъсък, който да ти напомни, че килимчето може да бъде измъкнато изпод краката ти само за един кратък миг? На едно общоучилищно събрание мистър Уилямс ни прочете смразяващ репортаж от Йоркшир Поуст за местен младеж, който се самоубил, като се хвърлил от чукарите на Лейк Дистрикт. „Целият град“, каза той, „скърбял като за свой собствен загубен син.“ Съучениците ми потънаха в неловко мълчание, аз обаче веднага си представих себе си — безразсъдно пристъпящ по ръба, брулен от ветровете над пропастта на някое неочаквано откритие — едно сродно и безстрашно присъствие в сянката на този славен и незабравим загубен син. Ние можехме да го направим — загубеният син и аз — защото беше на пътя ни и защото и двамата знаехме, че усещането не може да се сравни с никое друго на света.

В началото на последните ни две години в училище, когато вече се смятахме за почти пораснали, някои от нас се сдобиваха със собствена стая и заключващо се бюро, но пък свиването на нечий ключ от нечие сако (а понякога и на някоя малка връзка ключове с нова-новеничка халка, обещаваща тайна, скрита в метална или дървена кутия) беше само въпрос на удобен момент — ту сакото ще бъде окачено в някоя от съблекалните, ту ще бъде оставено на облегалката на някой стол, ту ще лежи, метнато на игрището по време на обяда с половината съдържание, разсипано на тревата.

Претичвайки бързо до стаите на жертвите си, можех спокойно да се отдам на десетминутно задълбочено тършуване или просто да се потопя за малко в непознатата атмосфера. Често се намираше и по нещо за хапване. Само два пъти съм бил изненадван от неочаквано завърнал се обитател на стаята — раздрънкване на дръжката на вратата, измънкано „Мамка му…“ докато човекът повторно преравя джобовете си за ключа и после ехото от стъпките му, докато се отдалечава към учебните кабинети, за да се изправи срещу негодуванието на домакинката мисис Блейк. Тези моменти си бяха изпитание за нервите, макар мисис Блейк никак да не бързаше да угоди на безпокойството на безотговорния хлапак и докато се дотътреше намусено след него до стаята с оригиналния ключ, неговият вече лежеше на сигурно в коша й за изгубени вещи — върнат там незнайно как от нечия незнайна ръка. Издълбавах своя знак навсякъде, където никой не би могъл да го види, навсякъде, където не би трябвало да бъда.

Колкото и учестено да биеше сърцето ми в тези моменти, умът ми работеше по-бързо. Имаше обаче още какво да уча.

Прехласването ми по едно момче, на име Марино, съвсем не беше нещо уникално. Капитан във всички отбори, ненадминат по физическа сила и хладнокръвие, той беше обект на всеобщо възхищение. Пътищата ни никога не се пресичаха. Аз бях само един от многото по-нисши екземпляри, които знаеха, че трябва да стоят на почтително разстояние от него и антуража му от побойници и тежкари — и те като него „на ти“ с ръгбито, крикета и гребането — които се влачеха подире му. В съботните сутрини всички тържествувахме, когато отборът му, начело с него, жънеше победи на игрището. Виждал го бях с момичета в кафенето на Джо в града. Говореше се, че има мотор, който държи в тайна, заключен някъде вън от училището. Каквото и да имаше той, всички го искаха. Беше недостижим.

Но в началото на последните ни две години в училище двамата с Марино се случихме в общ курс по история с общ учител — дребосъкът мистър Стамп, който още в първия час от летния семестър взе, че ни разпредели да работим заедно в екип. Това така и не стана. Марино благоволи да говори с мен само два пъти — единият път, след часовете, за да ме предупреди да не му се мяркам пред очите, и още веднъж, седмица по-късно, когато ме сграбчи за яката и вратовръзката и ме притисна до стената в съблекалнята на салона по физическо и с многозначително снишен глас ме предупреди, че ако продължавам да се влача подире му, съм мъртъв.

Което беше жалко, защото това само затвърди решителността ми да разбия защитата на Марино и да вляза в свещеното му обиталище, намиращо се под южния фронтон на корпуса „Хук Хаус“. За нещастие обаче, влизането там съвсем не изглеждаше лека задача. Знаех програмата на Марино в най-малки подробности като своята собствена и обстойно бях проучил всички списъци за спортните занимания, датите за състезания и програмите за тренировки. Малко вероятно беше пътищата ни да се пресекат или дори само да мина в близост до него, без да налетя на телохранителите му, които Марино насъскваше срещу мен всеки път, когато ме видеше да се навъртам наоколо. Веднъж двама от тях ме проснаха на земята в блока за природни науки, което предизвика дружен смях сред стройните редици на подмазвачите. На всички беше започнало да им намирисва на кръв. И аз отново се оттеглих в периферията. Рискувах да се изложа на показ и да загубя трудно извоюваните предимства, които незабележимостта ми даваше. Само че колкото по-невъзможно започваше да изглежда доближаването ми до Марино — колкото по-враждебно ставаше неговото поведение, толкова повече той се превръщаше в Светия Граал за мен.

И тогава ми се отвори възможност. Всички момчета биваха насърчавани да се включват в извънкласни занимания. Аз се бях записал в кино клуба (започнал бях да харесвам уестърните — по това време нищо не можеше да ме развълнува повече от някой хладнокръвен пришълец с пистолет, притекъл се на помощ на почтените граждани, тормозени от разюздани и безскрупулни грубияни). А също така и в клуба по шах. Шахът даваше възможност на момчетата, които не ги биваше в спорта, да прегърнат училищния състезателен дух без болка, а за мен лично беше и начин да демонстрирам общителност, без да се откривам прекалено. Както обикновено, стараех се да не печеля твърде често, макар да беше повече от ясно, че бях три хода напред спрямо останалите от клуба. Един следобед забелязах Марино — широкоплещест, изпънат, самоуверен — да се носи плавно като кораб по коридора. Шмугнах се в една ниша, откъдето можех да го наблюдавам. Носеше нещо, което очевидно се опитваше да скрие. Преносим шах — не от скъпите, а от онези пластмасови комплекти в разчертана на квадрати метална кутия, които се продаваха в града. Нямах идея, че играе шах. Дали пък не се срамуваше, че може да го вземат за льохман? Немислимо беше да се включи в клуба по шах, но с кого смяташе да играе тогава? Може пък сега да започваше — зарибил се е от по-умния си малък брат през ваканцията и още не смее да се разкрие пред играчите от клуба.

После ми просветна какво да направя и докато се усетя, вече тичах подире му, а сърцето ми щеше да изскочи от вълнение. Настигнах го, точно когато спря пред един от страничните входове на общежитието си.

— Марино…

Той се обърна стъписан.

— Видях те, че носиш шах. Хрумна ми да изиграем една партия.

Все същото недоумение.

— Ти будалкаш ли ме нещо?

— Или пък ако сега си му хванал цаката, аз, не че казвам, че е така, но мога, ако искаш, да ти покажа някои ходове. Аз съм в клуба по шах. Казват, че съм добър. Искаш ли?

Марино не отговори. Изблъска ме грубо и ми затръшна вратата в лицето. Обидил ли го бях? „Добре поне, че не каза «не»“, помислих си. Още имаше надежда.

В часа по история, на който ходехме и двамата, се появи нова възможност. Марино не го биваше много в науките, рядко взимаше участие и все зяпаше през прозореца към вътрешния двор, докато мистър Стамп говореше за несправедливата война на Оливър Кромуел срещу ирландците. Във въпросния ден обаче Марино четеше нещо под чина си — писмо, написано на бледожълт лист, макар пликът да беше бял и да имаше вид по-скоро на поздравителна картичка. Да не би днес да беше рожденият му ден? Толкова се беше захласнал в писмото, а аз — в това да го наблюдавам от задната редица, че и двамата не забелязахме дребосъка мистър Стамп (нито обърнахме внимание на внезапно настъпилата тишина, възвестяваща приближаването му), докато той не удари по чина на Марино с навитата на руло карта, която ползваше, за да посочва илюстрациите и движенията на войсковите части върху дъската отпред. Този път я използва, за да посочи писмото и протегна ръка към него. Марино му го подаде.

Мистър Стамп плъзна поглед по съдържанието и се усмихна тъжно.

— Любовните писма няма да ви помогнат при подготовката на доклада за Пуританската революция^[1] — каза.

Марино, приковал поглед в писмото, беше загубил и ума, и дума.

— Е? — мистър Стамп чакаше отговор, при все че на практика не беше задал въпрос. — Мистър Марино?

— Не, сър — отвърна Марино.

— Не, сър — повтори мистър Стамп. — Седем дни.

Той демонстративно сгъна писмото, прибра го в плика и го пъхна във вътрешния джоб на овехтялото си сако с маншети, обшити с кожа.

В сивите очи на Марино просветна нещо, което приличаше по-скоро на отчаяние, отколкото на поражение. Какво ли толкова важно имаше в това писмо? Любовно писмо, беше казал мистър Стамп. Някое момиче от града, без съмнение. Страхуваше се, че мистър Стамп ще го прочете и ще разкрие тези сладки безсмислици в учителската стая или още по-лошо — на директора, което бог знае до какви последствия можеше да доведе. Сигурно Марино планираше да избяга с това момиче! Във въображението ми се запрескачаха всякакви възможности.

Представете си само какво удовлетворение ми донесе това неочаквано падение на Марино, след като съвсем наскоро бях изпитал на собствен гръб грубите му думи и отношение. И все пак, въпреки цялата му арогантност и високомерие — а може би именно поради тях — това унижение в ръцете на мистър Стамп хвърли върху него нова, трагична светлина — един пречупен, ослепен Самсон, лъв, окован във вериги, лишен от лъвския си рев. Потискаща, изпъваща нервите тишина остана да тегне над стаята до края на часа, сякаш всички очаквахме с едно последно свръхчовешко усилие нашият обожаван, страховит и всемогъщ капитан изведнъж да разкъса оковите на престореното си уважение към властта, да прескочи преградата на чиновете и да погълне мистър Стамп цял-целеничък. Кой не искаше това?

Марино обаче не помръдна от мястото си, виждаше се само гневното потрепване на здраво стиснатите му челюсти, ушите му горяха от срам. Когато иззвъня звънецът за следобедната почивка, той нарочно изостана зад нас, за да говори с мистър Стамп. Докато се мотаех около вратата, успях да чуя умолителното му мънкане, на което мистър Стамп отговори с висок назидателен тон, който трябваше да издава пълното му пренебрежение към явното желание на Марино да не се разгласява случилото се:

— А не трябваше ли да помислите за това, преди да ви хрумне да го четете в моя час по история?

И погледна с недоволно изражение нагоре към стърчащия над него Марино, от когото явно очакваше да сведе глава пред желязната логика на такава необорима позиция, сякаш вече не наказанието беше важно, а смирението. Но Марино така и не продума и мистър Стамп го освободи — със сурово смръщена физиономия и с очи, пълни с тъга.

Когато мина покрай мен в коридора, Марино ме изгледа навъсено, макар трудно да можеше да ме обвини за своето унижение — или по-скоро трудно можеше да се досети, че ако не бях наблюдавал толкова прехласнато несръчното му шикалкавене, мистър Стамп можеше и въобще да не забележи с какво се занимава.

Горкият Марино. Къде бяха сега яките му нахилени другарчета, които всеки ден го бранеха от несгодите на простосмъртните? Какво бяха те пред силата на дребничкия мистър Стамп?

Истината беше, че развръзката на случилото се в онзи ден зависеше изцяло от мен. Позамотах се пред кабинета по история, докато мистър Стамп затвори куфарчето си, изключи аудио и видео оборудването и излезе отвътре — писмото все така се подаваше от джоба на сакото му. Дали съм се надявал най-сетне да спечеля благоразположението на Марино? Не мога да отрека. Твърде много ми беше коствало да му вляза в дирята и да вдишам отблизо загадъчния му аромат, за да бъда равнодушен към настъпилия обрат в положението му. Но имаше и нещо друго. Представете си трепетната възбуда на един филателист например, зърнал скъпоценния „жълт трескилинг“^[2] в купчина шведска кореспонденция от XIX век, или пък някой орнитолог, натъкнал се на ливаден дърдавец^[3], или катерач, открил по-труден маршрут. Стигаше ми само мисълта, че мога да се добера до чинията на Марино и апетитът ми най-неочаквано се разбуждаше — нов шанс за сбъдване на несбъднато досега изживяване, нов шанс за постигане на непостигната досега цел — донякъде това беше причината, накарала ме да последвам мистър Стамп, който вече бързаше напред по коридора, воден вероятно от мисълта за сладко и препечени филийки, без да има ни най-малка представа, че оставя подире си следа с много по-съблазнителен аромат.

Мога обаче веднага да ви кажа, че нещата не приеха желания обрат, че се провалих — чисто и просто поради недооценяване на риска, и че още преди да е изтекла седмицата, завинаги се сбогувах и с мистър Стамп, и с Марино, и с неговите тъпоглавци, и с цялото училище. Бях изключен.