Фил Хоган
С удоволствие ще намина (13)

12.

Абигейл, о, Абигейл. Изчаках я и я последвах, когато излезе да тича рано сутринта — взе на бегом стъпалата надолу към крайречната пътека, мина по моста, прекоси парка, направи една обиколка на центъра на града, като от време на време кривваше по някоя странична улица, сякаш за да ме държи нащрек и накрая реши да се върне покрай вестникарницата и пекарната в горния край на „Фаунт Хил“. До този момент страните й бяха вече поруменели, отпи вода от шишето си, разкошната й здрава коса беше плътно прибрана назад с червен ластик. Въздухът се беше избистрил, умът ми също. Струваше ми се по-вероятно да е била сама вечерта, когато бях видял разносвача на пици. Ами следобедът, когато бях налетял на излизащия от библиотеката Шарп? Въобще не беше ходил да връща книги, а да вземе ключа от дома й. Нейният дом.

Какво ли не бих дал за този ключ сега.

Не бях стоял безучастен обаче. Отнело ми беше малко време да открия името на майка й сред некролозите в един миналогодишен брой на Сентинел в библиотеката (Абигейл беше само на няколко крачки от мен, когато изрекох едно тихо „Еврика!“), което потвърждаваше, че и тя като мен е сирак. При това все още в траур — какво апетитно агънце за лукав лисугер като Шарп — презентатор с микрофон, благовиден и чаровен, проправил си път в живота й с ласкателства, както вероятно беше действал и с жена си Джудит. Той не можеше да обича Абигейл. Не и така, както аз бих могъл (моето препускащо, тревожно сърце ми подсказваше толкова много).

Доближих се до къщата й, като за целта взех да разнеса наши листовки по „Рейстрик Роуд“. Беше голяма къща. Прекалено голяма за майка й (която, според некролога във вестника, беше починала след кратко боледуване), а сега прекалено голяма и за Абигейл. Трябваше непременно да я продаде и да я смени с някое по-уютно жилище (представих си я в една от онези викториански къщички на хълма срещу „Сейнт Тиоболд“ — приведена посред малка задна градинка между лехи с грах или подрязваща някоя прекомерно избуяла цветна туфа, бухнала и красива като косата й). Докато пъхах листовка в пощенския отвор на синята й врата в следобедния хлад, задържах за малко върховете на пръстите си в топлината вътре, опитвайки се да усетя какво се криеше там.

После тръгнах бавно по улицата, надявайки се да срещна някой съсед, който да може да ми каже нещо за Абигейл или за майка й, но не видях никого. И тогава — разбира се! — стигнах до вестникарницата. Помотах се сред канцеларските принадлежности, докато привлека вниманието на собственика и жена му, на които обясних как неразумно съм изхвърчал от офиса, без да си взема химикал, при положение че отивам на среща с клиенти! След известно колебание избрах най-скъпия модел, който имаха, заедно с пакет хубави пликове за писма и кочан с фактури.

— Да сме готови за бизнес! — пошегувах се.

— Бизнесът е важен — засмя се мъжът и кимна леко с глава. — Всички трябва да правим бизнес. Иначе… пуф!

— Абсолютно — отвърнах аз, използвайки възможността да подчертая колко важно е качеството на услугите и изграждането на доверие да бъдат сред приоритетите на местния бизнес, от който зависи стабилността на общината.

Двамата сърцато се съгласиха с мен.

— И при нас е така — каза мъжът. — Работим всеки ден. Трудничко е, но…

И се усмихна.

— Но трябва да показваме на хората, че винаги сме на разположение, готови да отвърнем на всяка нужда. Всеки опира до нас по някое време. Може да не е днес, но утре обезателно. Или, както е в моя бизнес, понякога дори след година. Но, така или иначе, нещата винаги са на лична основа, не мислите ли? Всеки отделен клиент е важен.

Усмихнаха се и двамата, макар да не им стана ясно какво точно имам предвид. Мъжът отново кимна лекичко.

— Тук сме от трийсет и две години.

— Всяка сфера си е специфична. Искам да кажа, специално във вашия бранш, вие си познавате клиентите. Гордеете се с това, че знаете какво искат.

— А, да — каза жената. — Знаем, така е.

— Аз, например, в моя бизнес със смяната на дограма, винаги си записвам в бележника, когато трябва да се срещна с определен клиент. Отношение, нали разбирате. Но ето сега опрях на камък. Идвам два пъти вече, а никой не се показва. Да идвам ли пак? Не знам. Или да взема да задраскам тази госпожа от моя списък. Пък, знам ли, може и да е болна?

Жената погледна разтревожено.

— Тя ви е клиент, така ли?

— Не точно. Говорих с нея миналата година. Мисис Райс, от №84? Сигурно я познавате. „Моля ви, рече, елате пак на пролет“. Сигурно не трябва да казвам това, но прозорците й едва ли може да са в по-лошо състояние.

Лицето на жената посърна.

— От №84 ли?

И каза нещо на мъжа си на друг език.

— Тя почина — поясни мъжът, поклащайки глава. — Преди доста месеци. Дъщеря й, прибра се у дома да я гледа, но жената си замина. И сега тя живее тука. Виждаме я от време на време.

— Дъщеря й?

— Чудесно момиче — допълни жената. — Дойде си от Лондон. Отначало въобще не се интересуваше от вестници, но сега всеки ден идва и си купува.

Добавих един шоколад и безалкохолно към покупките си.

— За енергия — казах.

— Аа — отговори мъжа.

Камбанката на вратата издрънча, оповестявайки идването на двама нови клиенти и сложи край на непринуденото ни бъбрене. Собствениците ми пожелаха приятен ден.

Напълно тривиална история. Дете, което заминава — отива да учи в университет, намира си работа или просто решава да се установи другаде — и после трябва да се върне в родния си град, за да се грижи за болен родител. Дали Абигейл възнамеряваше да остане сега? Имаше работа. Вероятно хранеше надежди за Шарп.

Сърцето ми се сви при тази мисъл. Можех ли да ги разделя, без това да я прогони от града? Листовката, която мушнах в пощата й, щеше да й напомни, че има избор — да продаде наследството си и да се върне към живота си в Лондон. Би могла да си купи малък апартамент в някой хубав район. Възможно беше вече да си има собствен апартамент в Лондон, който в момента да дава под наем. При все това аз се надявах, че може и да реши да продава. Че някой ден ключът й ще се озове в ръцете ми. Не виждах друг начин. Макар че, разбира се, друг начин имаше и винаги е имало.