Фил Хоган
С удоволствие ще намина (32)

31.

Денят, който последва, беше един от най-рискованите дни в моя живот.

Както може да съм казвал вече, да се снабдиш с ключ от нечий дом е относително лесно. Някои предпочитат да отсъстват, когато купувачите идват на оглед. Обикновено решават да ми дадат ключовете и да оставят аз да движа нещата по-нататък. Това е идеалният вариант. Когато приключа, мога да си извадя копия на ключовете и да върна оригиналите на собствениците. И тъй като нито бившите, нито бъдещите собственици са достатъчно прозорливи, аз добавям нова къща към своята колекция. В действителност обаче повечето клиенти с удоволствие развеждат лично купувачите из дома си, уверени в собствената си мека търговска тактика, основана на интимността им с къщата и познаването на характерните й особености („виждам, че харесвате корнизите — автентични са, Джорджиански“); на превъзходството им като местни по отношение на информираността; на гостоприемството им („Ще пиете ли кафе? Жена ми прави превъзходни медальони с лимонена кора“) и на уникалния емоционален привкус, който могат да придадат на продажбата, вярвайки, че купувачът ще бъде развълнуван от факта, че техните здравомислещи деца са израснали тук (с отдавна неизползваната градинска люлка, трогателно напомняща за идилични отминали времена), преди да заминат за някой университет или театрална академия. Този вариант не е добър за мен. В такива случаи насрочвам оглед в неудобно за клиентите време — когато знам, че ще бъдат на работа или ще заминават някъде за уикенда. „Да, така е, трудно е наистина — казвам им, — но защо не оставите на мен да ги разведа? Не, въобще не е проблем. За мен е удоволствие.“ Ами ако няма достатъчно перспективни купувачи? Е, какво ти пречи тогава да си измислиш един? И най-доброто време да покажеш нечий имот на въображаем надежден купувач е времето, в което клиентът го няма наоколо, за да забележи.

Алтернативният сценарий е когато клиентът категорично не може да си бъде у дома в деня, в който купувачът — да кажем някой особено ангажиран пришълец с пари в брой, разполагащ с много ограничено време за търсене — се е отбил да огледа района за нов имот. Такъв беше последният случай с къщата на Абигейл. Обявата беше публикувана в Сентинел в седмицата, когато двамата с нея излязохме на вечеря и скоро след това заваляха запитвания, а при две от тях се стигна до уговорки за огледи в неделя, когато Абигейл си беше у дома. Аз не присъствах на нито един от двата огледа. За последния обаче трябваше да бъде взет ключът на Абигейл, докато тя беше на работа в библиотеката. Идеята не беше моя. Зоуи беше организирала нещата в мое отсъствие, но виждайки името ми върху клиентското досие, попита дали не искам аз да се занимая. Това беше моментът, в който можех да се оттегля окончателно. Аз обаче поех дълбоко въздух и се гмурнах. Възможно е да съм си помислил, че все още нещо може да бъде спасено, че мога по някакъв начин да залича проблема от главата си и да се върна обратно там, където сме били преди. Че бих могъл най-малкото да отложа неизбежността на евентуалното й изнасяне от града и от моя живот.

Абигейл беше практична. Вързала беше на ключа кафява връвчица с етикетче, върху което беше надраскала моята фамилия. Колегите й се мотаеха около бюрото и успяхме единствено да си разменим по една дискретна усмивка.

— Ще ти го донеса, веднага щом свършим — казах аз.

— Не се притеснявай. Просто го пусни в пощенския отвор, като свършите.

Минах през общинския покрай реката. Купувачът, мистър Перети — на възраст малко под петдесетте, оплешивяващ, нисък, набит и възмургав — чакаше заедно с един по-млад мъж, също мургав, но по-слаб, а до тях стоеше по-възрастна дребна жена с перука, държаща куче. Поканих ги вътре. Бяха бъбриви и ентусиазирани, по-младият хвърляше набързо поглед на всяка стая подред и кимаше. По едно време кръстоса ръце, сякаш нарочно, за да се види малката му татуировка с котва.

— Творческият гений на Джейсън — поясни мистър Перети.

— Мога да си представя.

— О, виж, Пол — възкликна жената, която, доколкото разбрах, беше майката на мистър Перети. — Имат шезлонг, като Мария и Том!

Беше изненадващо пъргава. Говореше с акцента на мисис Дамато.

— Всъщност къщата е от камък — поясних аз и подчертах практичното разположение на стаите и удобството на жилището като цяло — въпреки че някой може да сметне, че малко осъвременяване не би й се отразило никак зле. Като съответно цената е съобразена с това — отбелязах.

Двамата мъже си прошушнаха нещо, а Джейсън направи няколко хоризонтални движения във въздуха със събрани палец и показалец, сякаш се опитваше да накара другия да си представи как мрачното антренце в долния край на стълбището би могло да бъде преобразено в светло обитаемо пространство, вероятно нещо като малка стаичка за четене или шиене. Зачудих се кой ли от тримата щеше да готви и въпреки мрачното ми настроение, във въображението ми взеха да изникват лъснати посуди и широчък килер, накачулен с ароматни колбаси и лавици с вносни консерви с риба, паста, сирене и пъстроцветни ликьори.

Качихме се на горния етаж, където им показах стаята за гости и просторните спални — и от предната, и от задната страна, с възможност (даже необходимост) към една от тях да бъде добавена и втора баня.

— И в допълнение, разбира се, отгоре има едно прашничко таванско помещение. Само дето стълбите са вътре зад вратата.

— Ми тогава да я отворим — провикна се Джейсън.

И за секунди вече беше отворил вратата и припкаше нагоре по стълбата като дете. Двамата с мистър Перети го последвахме. Струпаните на куп мебели още си бяха там, нямаше ги обаче играчките, игрите и старото радио, някои разпродадени, а други взети от един колекционер преди няколко дни.

— Студио? — подхвърли Джейсън с една повдигната вежда.

Просто нямаше как да не ги харесам. Нима не бяха точно от онези семейства, чиито домове винаги чакам да посетя с нетърпение?

Изведох ги на двора в симпатичната градинка с каменна тераса и различни видове саксийни и пълзящи растения.

— Не е кой знае какво — казах аз.

— Перфектно е — каза мистър Перети. — Ние и без това не сме по градинарството, но виж, навън обичаме да седим. Майка ми ще полива, а ние ще си пием биричката.

— О, той синът ми все се шегува — измрънка тя, придържайки перуката си на вятъра. И пусна кучето да подуши сред камъните и листата.

— Собственичката се мести в Лондон — казах аз. — По всяка вероятност ще остави растенията.

Споменала ли ги беше Абигейл въобще в списъка си?

Отведох мистър Перети да види гаража, но той беше заключен.

— Няма проблем — каза той. — Гараж като гараж, нали така?

От предното стъпало посочих към ивицата от дървета, където пътеката слизаше надолу към реката и през парка водеше до града.

— На много удобно място е. А при положение че имате куче, което да разхождате…

— Казва се Пипо — прекъсна ме мисис Перети.

Щом чу името си, кучето веднага вдигна поглед нагоре към нея, а после и към мен.

— Приятно ми е, Пипо.

Тръгнаха си със зелената спортна кола на мистър Перети. Чакаха ги и други имоти за разглеждане. Разбрахме се да му се обадя следобед или утре, ако той не ми се обадеше пръв. Постоях, докато не се скриха от погледа ми, после се обърнах, пъхнах ключа в пощенския отвор и пресякох през пътя.

После спрях и се загледах отново в посоката, в която бяха заминали. Нещо се беше случило. Усещането беше особено. Още ми беше криво и все пак тези непознати хора, това странно трио, което по всяка вероятност щеше да си намери нещо по-подходящо, може би дом с по-малко стълби за мисис Перети и с повече естествена светлина за творческия гений на Джейсън, беше изместило Абигейл в мислите ми за тази къща. Бях я препостроил наново в главата си и там вече нямаше място нито за нея, нито за майка й, нито за Шарп.

Дошло беше време за промяната, която винаги съм знаел, че ще настъпи. Защото всеки идва и си отива, нали така? Константата съм аз. Това важи за всичките хиляда и едно места, които съм завземал, където съм полагал глава и съм обичал. Аз винаги съм бил там, посред омайното бръмчене на идващи и заминаващи камиони за извозване на покъщнина, зад стените, под покрива, притихнал и наострил слух, притаен някъде или обикалящ наоколо, и винаги съм оставял своя знак.

Тръгнах по пътеката. Слънцето проби през облаците, изостряйки контраста на сенките по земята и хвърляйки отблясъци по въртопчетата около тръстиките в реката, където патиците потапяха от време на време глави във водата и разтръскваха пера. А после, също така изведнъж, отново се скри, сякаш всеки момент щеше да завали. Категорично бях решил да не говоря повече с Абигейл. Тя сама щеше да си направи изводите, може би щеше да прозре етическата дилема в моето положение на мъж, въвлечен във връзка със своя клиентка, която отгоре на всичко е и уязвима млада жена в траур, загубила родител съвсем наскоро.

И тя беше грешка, също като Зоуи — или като Марино, да речем — същото пропукване при сближаването, което разваля магията и разкрива фалша на красотата. Както при картините. Приближиш ли се прекалено близо, започваш да виждаш единствено боята. А когато се отдръпнеш, онова, което е било там преди, вече е изчезнало завинаги. Вече нищо не е същото. Вече знаеш твърде много.

Вече знаех твърде много за Абигейл. Да, болеше ме от загубата, но какво идеше да стане, когато болката утихнеше? Дали всичкото това знание щеше да промени нещо? Или за нула време пак щях да забравя, да сведа глава и да продължа да повтарям все същата грешка отново и отново?

Неувяхващата любов не беше тук или там, на едно определено място, а тъкмо обратното — навсякъде. Интимността в цялата последователност от влюбвания — ето това беше ключът, а не тази повърхностна симулация, не това внезапно въплъщаване на чувството. Погледни само, рекох си аз, като си представих целия град, разстлан пред мен като на длан, където всяка къща беше отделно ковчеже, пълно със съкровища. Целият град беше всъщност едно голямо семейство, преливащо от любов, фокусирайки се, както неблагоразумно бях постъпил с Абигейл, реално правех точно обратното — загубвах фокуса. Давай сега, все нагоре, по стръмната камениста пътека, отвъд завоя, по ръба на поредната отрезвяваща, смразяваща кръвта пропаст.

Увеличих крачка, въодушевен от тази представа. Сетих се за семейство Финч — техният дом беше първият, който бях посетил с бележника и камерата си преди толкова много години. Замислих се какво ли е станало с тях. Преместили се бяха от „Холанд Роуд“ на „Мейпълс“. Със сигурност можех да ги открия. Синът им, който тогава беше в гимназията, трябваше вече да е пораснал и вероятно вече имаше свое собствено семейство. Къде ли беше сега? Можех да разбера, ако поискам. Можех да издиря всекиго, стар или млад.

Минах бързо през мостчето. В общинския парк бяха започнали да разполагат лунапарк и във въздуха се носеха дизелови изпарения и бръмчене на генератори. Тенис кортовете, които се провиждаха през дърветата и храстите, бяха празни. На една пейка близо до мемориала на загиналите във войните седеше мъж, кръстосал крака, и ядеше сандвич. Една чайка — заблудила се вероятно по време на някоя миграция — беше кацнала върху дървения кол на оградата и го наблюдаваше, свивайки и разпервайки криле, като че се чудеше дали да излети. Остани, помислих си аз, тук ще ти хареса. Ако чайките имаха мозъци, щях да й кажа това, което казвам всеки път, когато продавам някоя къща: дошли сте на правилното място. Продължавах да вярвам в това.

Стигнах до края на парка и тръгнах нагоре по хълма към моя апартамент. Колата ми си стоеше във вътрешния двор. Като наближих входа, бръкнах в джоба си за ключа. Този, който извадих обаче — с кафяво плетено шнурче и намачкан картонен етикет — беше ключът на Абигейл. Възможно ли беше дотолкова да съм се омотал в размисли, че най-идиотски да съм пуснал моя ключ през пощенския отвор, вместо нейния? Не, нямаше начин… нали все пак бях заключил вратата й. Бързо прерових джобовете си и го намерих — моят ключ си беше там. И тогава замръзнах. Заключил бях с копието на Шарп. Това беше неговият ключ — ключът, който бях намерил в портфейла му, ключът, който самият аз бях използвал неведнъж — този ключ лежете сега върху килимчето пред входната й врата. Ключът е червеното сърчице, което Абигейл беше дала на своя покоен вече любовник.

Изведнъж пулсът ми задумка така оглушително, главата ми забръмча така силно, че въобще не чух, че в двора беше спряла кола, докато аз продължавах да стоя с лице към входа, вторачен в двата ключа в ръцете си, и да се чудя какво да правя. И все пак положението не беше чак толкова лошо. Нейният ключ все още беше у мен. До затварянето на библиотеката имаше още време, а и тя едва ли щеше да се прибере преди 17:10. А сега беше… погледнах часовника си… 13:28. Всичко, което трябваше да направя, беше да се върна обратно, да отключа вратата и да заменя другия ключ с този. Аз бях кръгъл идиот, но всичко друго си беше наред. Умът ми започна да охладнява и взе да се поизбистря. Издишах шумно.

— Мистър Хеминг?

Обърнах се. Пред мен бяха моите двама полицаи — с невъзмутими лица, по-младият леко примижал срещу светлината. Сега входната врата беше зад гърба ми. Но единствената мисъл в главата ми в този момент, докато те стояха там, непроницаемо спокойни, беше, че погледите им минават през мен, през вратата и през стените и стигат дотам, където бяха моите ключове — стотиците ми ключове — нанизани като халкички в ризница, осветяващи стаята с матовозлатистата си светлина.

— Нещо против да влезем?