Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Pleasure And A Calling, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Зорница Стоянова, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata (2020 г.)
- Корекция и форматиране
- cattiva2511 (2020 г.)
Издание:
Автор: Фил Хоган
Заглавие: С удоволствие ще намина
Преводач: Зорница Стоянова-Лечева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Артлайн Студиос
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: английска
Печатница: Артлайн Студиос
Редактор: Мартина Попова
ISBN: 978-619-193-036-4
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7808
История
- — Добавяне
9.
Уикендът не е най-доброто време за наблюдение. Хората се движат по-нарядко, а и движенията им са по-безинтересни. Става само ако искаш да надникнеш в някой супермаркет или градински център. И тъй като следващият ден беше неделя, реших да не бързам и да изчакам до понеделник, преди да се възползвам от възможността за едно ранно сутрешно наблюдение на „Бозел Авеню“.
Пристигнах в 6:45 и паркирах колата си на скрито под дърветата — тъкмо навреме, за да видя как една жена — по всяка вероятност Джудит — затваря дървената порта на №4. Още не се беше разсъмнало напълно, но успях да забележа, че беше червенокоса, около 45-годишна и облечена елегантно като за работа — с костюм, обувки с токчета, шлифер в екрю и чанта за лаптоп. Нямаше къде другаде да се е запътила, освен към гарата, по всяка вероятност за влака в 6:55 за „Ливърпул Стрийт“. След час мина червената пощенска кола. Изтече още половин час и най-сетне се показа самият Шарп — облечен по същия начин, както в петък, само че този път имаше и шал и носеше раница. Извадих телефона си и го снимах. Пред гаража беше паркиран нов джип „4×4“, но той тръгна пеша. Слязох от колата и го последвах. Той също отиде на гарата и мина през входната бариера с абонаментна карта. На юг или на север щеше да пътува? На юг, предположих аз, преглеждайки набързо разписанието — след три минути. Купих си билет отиване и връщане за три спирки, минах през бариерата и пресякох моста. Той беше вече там и си купуваше бутерка. Седнах на пейката и издебнах момент да му направя още една снимка. Влакът пристигна. Оказа се обаче, че се беше качил само за една спирка — на девет минути от „Ийст Уикли“. Повървяхме малко и стигнахме до училището по изкуствата и учителския колеж. А между двата малки кампуса — и двата на една и съща улица, се намираше местният център за продължаващо обучение. Тук той спря, размота шала си и си сложи слушалки за MP3 плейър, явно с идеята да докара вида на намахан лектор, демонстриращ младежки дух пред курсистите по фризьорство и туризъм, които се обучаваха там наред с незавършили последните си години в училище младежи и с възрастни, посещаващи курсове по компютърна грамотност.
Взех следващия влак на обратно. Предположих, че Шарп е на непълен работен ден, което обясняваше свободния петъчен следобед. Вероятно щеше да се върне с някой от обедните влакове. Но защо му беше да пътува с влак, като така прекосяваше града и минаваше през парка, при положение че имаше директен автобус от колежа и той спираше точно до къщата на „Рейстрик Роуд“? Тогава си спомних за библиотеката. Разбира се. Сигурно беше връщал книги.
Като се върнах в града, звъннах до канцеларията на колежа и се постарах да звуча по-младежки (малко ли слушах Джош всеки ден).
— Да, здравейте, извинявам се, че притеснявам, само че, вижте, трябва да се видя с Дъглас Шарп след часовете във връзка с есето ми, само че не мога да си спомня в колко часа ми каза да дойда.
— Искате ли да говорите с него?
— Боже, не, още повече ще го закърша, ако разбере, че съм забравил.
— Добре, ами той има лекция в десет и веднага след това пак влиза в час.
— Май беше този следобед. История, нали?
— История ли? Той преподава английски.
— Английски. Да, точно това исках да кажа.
— Ами мистър Шарп няма записано нищо в програмата за този следобед. Тук е само в понеделник и петък сутрин и има една лекция в сряда следобед.
— Супер. Ето това трябва да е. Мерси.
Пресметнах, че имам най-малко два часа на разположение. Върнах се обратно на „Бозел Авеню“, отключих и влязох. Вътре миришеше на препечени филийки и фасове от цигари. Прегледах набързо сутрешната поща в коридора, всичката адресирана до Джудит — сметки, каталог, рекламни материали — и сложих чайника за чай. Прелистих един бележник върху кухненската маса и една папка с документи, която намерих на писалището във всекидневната. Там беше удостоверението им за брак — с дата от преди две години, заедно с банкови извлечения, документи за ипотеки на нейно име и разрешение за кредит за джипа, който беше паркиран отвън на алеята. Имаше документи от развод от предишния брак на Джудит и куп стари писма до адреси в Лондон, където очевидно беше живяла и работила тогава. В един фотоалбум намерих снимки на двамата, държащи чаши с шампанско на някакъв райски остров, обкичени с гирлянди и показващи сватбените си пръстени. Разходих се из стаите, направих снимки и видеозапис. На втория етаж беше кабинетът на Шарп, затрупан с книги и бумаги. На бюрото му имаше какво ли не — химикали, CD-та, опаковка парацетамол, покафеняла огризка от ябълка, преспапие-глобус от рециклирано зелено стъкло. На стената висяха снимки от разни литературни събития и редом с тях — едно табло с градински птици. Под бюрото видях пакет с флаери за някакво литературно четене, водено от него миналия юли в местната книжарница.
Седнах на ниския му стол с крака, запрени в пода, и запрехвърлях имейлите му, проверих отметките му и историята на сърфиранията му в интернет — новинарски страници, порно сайтове, онлайн покер. На рафта с филмите имаше пъхнати три-четири домашно записани DVD-та в пластмасови калъфчета с надписи отгоре: „Форсингър“, „Гейтс“, „МакЛарили“. Направих им копия на моята карта памет и ги върнах на рафта.
Естествено, нямах идея какво точно търся, но чувствах, че започвам да го разгадавам този Шарп. Работеше работа под нивото му на квалификация; оженил се беше за жена с осем години по-възрастна от него; привличаше дългове като магнит; беше женкар… какво още?
Как се вписваше момичето с колелото във всичко това? Видял я бях само веднъж, но образът й изплува в ума ми отново и сърцето ми се размекна. Замислих се какво ли е нейното жилище — апартамент, предположих — и се опитах да си я представя в него, движеща се от стая в стая, релаксираща пред телевизора, танцуваща на музика в кухнята. Затворих очи. Почувствах, че ако полегна на леглото тук само за миг, веднага ще се унеса и ще я засънувам — и Шарп току-виж се върнал и ме сварил така — заспал непробудно като омагьосан.
Не пропусках ли нещо? Осъзнах какво е то, чак когато слязох на долния етаж и забелязах сред рекламните хартийки, струпани на един стол до телефона, една ветеринарна брошура — „Месец на борбата с бълхите“. Къде беше кучето? Нямаше и следа от него — нито купичка в кухнята, нито кучешка гризалка, нито каквито и да било други кучешки джунджурии. Помирисах въздуха — никаква кучешка миризма.
Отворих страничната врата към мокрото помещение, а след нея и вратата към гаража. Включих лампата. Вътре имаше елегантна бледосиня кола, домакинска стълба, комплект стикове за голф, сенокосачка, трион за дърва, висящ на стената. Колата трябваше да е на Джудит. Косачката и градинарската ножица, ако се съдеше по състоянието на градината — и зад къщата, и отпред — не се използваха често.
Изключих лампата, измих и подсуших чашата си от чая и оставих къщата така, както я бях заварил. Странно, но колкото повече научавах за Шарп, толкова повече ми се приискваше да опозная и момичето. И, разбира се, да я видя отново.