Фил Хоган
С удоволствие ще намина (21)

20.

Колибата е едно от любимите ми места, само че никога досега не съм влизал вътре. Ако възрастните те видят сам на гробището (а могат да те видят, защото минават за автобусната спирка напряко през парка), такъв поглед ти хвърлят, че да ти стане ясно, че са те спипали как се скитосваш измежду почернелите камъни, някои от които са стари колкото самия град. Аз обаче не се скитосвам. Просто все ме тегли към тази колиба.

Колибата е в далечния край на гробището, като идваш откъм парка. От нея можеш да видиш плоския, измит до бяло покрив на павилиона, в който винаги е тъмно и има дървен под, който кънти, като тропаш отгоре, и мирише на тютюн, и е запазена територия на слабоумния пазач на парка, който дава билетчета за голф игрището и за боулинга в натоварени дни. Днес не е натоварено. И гробището е пусто. Всички обични хора на мъртвите също са покойници вече, само че са погребани в по-новото гробище от другата страна на града или пепелта им е разпръсната над водите на Броудс. Мъжът, който кара косачката и се грижи за гробището, го няма никъде. Това е неговата колиба. Виждал съм го как окопава с една лопата тревните пътеки между гробовете. По-дружелюбен е към децата от пазача в парка или от някои други възрастни и носи кепе, което лъщи като кожено от старост и мръсотия. Няколко от предните му зъби ги няма. Колибата е опряна до каменния зид на гробището. Построена е собственоръчно от непотребни дъски, с покрив, замазан с асфалт. С нагодени криво-ляво прозорци, донесени оттук-оттам, закрепени с огънати ръждясали пирони. Като надникнеш, се виждат столът и пейката, където човекът от гробището яде сандвичите си по обяд, а когато вали, чете вестник или пие чай. Съвършена е. Разхлабвам резето и с едно бутване отварям вратата.

— Ето я моята къща — казвам на децата (макар че, ако трябва да съм точен, никога не съм имал своя къща и сигурно никога няма да имам).

Започваме с изненада. Изваждам кутийка с цветни кибритени клечки, която имаме от Нощта на Гай Фокс^[1] и приклякам да запаля една. Антъни ококорва очи, като вижда червения пламък. Казвам им, че това са моите магически клечки. Драсвам още една и умело я държа, докато пламъкът се укротява и накрая угасва. Драсвам още една. Хубаво ми е да лежа на пейката, докато децата си играят отдолу. Постлал съм я отгоре с един парцал, като перде, намерил съм им и зебло да седнат, дал съм им по бисквита. А около нас, в нашето затоплено от слънцето местенце, са инструментите за поддръжката на гробището: градински инструменти, саксии и цинкови кофи, чувал с цимент, още един с пясък, трети с чакъл. Има червена туба, която мирише на нафта и издава приятен клюпкащ звук, като я повдигнеш. Слушам веселото им бърборене. Направили са си бебе от зайчето на Анджела. Сигурно му дават да яде трохи от бисквитите. Не ми се иска да ги прекъсвам, докато го дундуркат и се разбират кой, кой е в играта и какви искат да бъдат. Въображението е нещо толкова чудесно. Чувам жуженето на пчелите навън сред нацъфтелите дървета и глухарчета, а в далечината — бръмченето на косачката, макар да не съм забелязал кога се е включила отново. Затварям за малко очи и слушам тихите гласчета на децата. Сега бръмченето на косачката спира. Изправям се рязко и се втурвам към прозореца, от вътрешната страна на който има паяжини. Трябваше да съм си тръгнал досега. Имам още време, надявам се, да стигна за ужасяващото откритие на мисис Дамато и да се метна в пламъците, да почувствам цялата топлина от направената пакост.

Човекът е още далече, но мога да видя подскачащото му кепе, докато върви през гробището към колибата. Аз обаче съм бърз. Вратата изстъргва по пода, когато я блъсвам навън и се измъквам, старая се да държа главата си наведена, докато подтичвам под прикритието на старинните надгробни плочи и статуи, вдишвам дълбоко мириса на прясно окосена трева. Навън и на свобода — истинско приключение е да скачаш от камък на камък и да се промъкваш скришно. След минута-две вече не го виждам. Може да се е върнал обратно или пък да има работа в някоя друга част на гробището. Изчаквам малко при входа, зад павилиона, после минавам през парка откъм долната страна на боулинг игрището и хващам една от непавираните глухи улички, която извежда на главния път. Оттам поемам нагоре по хълма и завивам надясно към нашата улица. Имам късмет. У Дамато всичко е спокойно, вратата си стои открехната, децата ги няма в двора. Мисис Дамато е все още горе. Чувам лекото пърпорене и тракане на шевната й машина. Снишавам се зад едно кресло на верандата, което изглежда като чисто ново заради непрестанното шетане на мисис Дамато.

Минутите минават бавно, времето като че ли е спряло и най-накрая тя подвиква на децата. Вече е навън. Следват крясъци, писък. Гласът на един от съседите също се включва в суматохата, след него втори. Толкова се вълнувам. Стискам силно очи. Сега в коридора има някаква жена, обажда се по телефона. Викането и плачът спират. Лежа свит на пода и се ослушвам. Оставам, колкото ми стиска, и после се изсулвам откъм задната страна, надолу по стръмния двор с пълзящите по зида рози, по непавираната уличка в ниското, потънала в плътната сянка на големите дървета. Поглеждам към парка и спирам за малко. Тичам. Сляп съм за всичко. За нищо на света няма да спра, минавам отново по пътеката, по която съм минал на идване и в края й, когато стигам до главния път, забавям ход. Отнякъде се чува камионът за сладолед. Още веднъж поглеждам назад и надолу към глухата уличка, но без да изчаквам и скоро излизам на нашата улица, където съм в безопасност.

Срещу нашата къща е спряла полицейска кола, бяло-небесносиня на цвят, чувам пискливия глас на мисис Дамато. Застанала е до полицая, от другата й страна стои един съсед. Портата е отворена. Обръщат глави към мен, когато приближавам. Когато ме питат дали съм срещнал две деца, аз отговарям, че не съм. Настояват мисис Дамато да се успокои. Задават ми още въпроси. Къде съм бил? Да си купя бонбони от магазина, отговарям. Никой не ме кара да покажа бонбоните или да си обърна джобовете, където биха намерили една от бисквитите на мисис Дамато. Мисис Дамато май дори не знае кой съм.

Полицаят пита дали се е случвало Антъни да излиза сам досега.

— Никога, никога! — хлипа мисис Дамато. Вдига ръце и избухва в порой от пискливи брътвежи.

Идва друг съсед, казват му какво се е случило. Камионът за сладолед свива в нашата улица и внезапно се разнася веселата глъчка на звънчета.

Аз използвам възможността да се шмугна вкъщи, където си наливам чаша мляко и надничам от прозореца, дъвчейки доказателството за своето съучастие. Чакам. Съвсем след малко отдолу се чува писък и мисис Дамато хуква по улицата, а аз я изгубвам от поглед. Когато се появява отново, носи Антъни, стиснала го е здраво и го гали по косата, а нещастното му личице е нашарено с вадички от сълзи. Сега обаче облекчението върху лицата на другите възрастни преминава в паника, защото осъзнават, че той е сам и Антъни бива сложен да седне на бордюра, за да отговаря на въпроси. Къде е момиченцето? Къде е Анджела? Къде е тя? Той не може да отговори. Една жена тича към групата пред двора на Дамато и всички се обръщат към нея. Това майката на Анджела ли е? Опасявам се, че да. Следват обвинения и още ридания. Трябва да е забелязала, че малкият Антъни е обут в белите сандалки на Анджела. Сигурно мисис Дамато го кара да каже защо не е със синята си жилетка.

И в този момент пристига колата на леля Лилиан. Тя вижда струпаните хора и пресича улицата, следвана от братовчедката Изобел, подстригана спретнато на паница. Полицаят разговаря с леля Лилиан, тя има сериозен вид и клати глава. Изобел слуша със скръстени ръце. После, сякаш знае нещо, Изобел се обръща и поглежда право нагоре към мен. Като че ли се досеща, че най-лошото тепърва предстои.