Фил Хоган
С удоволствие ще намина (19)

18.

Нещата започнаха да се поразмърдват. Видях кучето на Шарп още веднъж, в петък, докато се връщах пеша към града, след като бях ходил на среща с клиент. Не знам защо реших да избера този маршрут, който ме изведе до „Бозел Авеню“, и то беше там — Барни, порода Джак Ръсел, сладко като анимационен герой и гледащо ме от една избледняваща обява, закачена на стълба на една улична лампа. „ИЗГУБЕНО“ — гласеше обявата. „НАГРАДА“. Името и телефонният номер на Шарп бяха изписани с маркер отдолу. По-нататък видях и втора обява, и трета, водещи погледа ми към пътеката горе на хълма, която започваше от „Бозел“ и стигаше до викторианското гробище, скрито зад желязна ограда и сенчести дървета. Дори и сложени в найлон, обявите бяха повредени и разкиснати от дъждовното време. Ясно беше, че висят там от седмици. Ръката ми автоматично се пресегна и взе една — движение, което остана незабелязано, поради оттренираното, всеядно събирачество, което беше станало част от живота и удоволствията ми от детските ми години насам. Малко цвят в мъглявата фъртуна от случки, свързани с Шари. Колко лесно се бях подвел. Помислих си за Абигейл — най-желаната награда от всички — и усетих, че съм започнал да губя фокус, позволявайки това, което изпитвах към нея, да се затлачи в тривиалностите около Шарп. Почувствах нужда от пречистване и всичките ми сетива изтръпнаха при мисълта за Абигейл. Тя беше мъничка светлинка, пулсираща вътре в сгромолясващата се купчина от случки — постоянна, но все така далечна.

В офиса Зоуи работеше усърдно на бюрото си. Почти не ми беше проговорила след общия ни обяд, а когато преди две сутрини я видях да минава покрай входа на общинския парк на около двайсет метра пред мен, забърза крачка, сякаш имаше очи на гърба. Опитваше се да демонстрира добро настроение, когато беше на работа, но някак си не й се получаваше. Сетих се за държанието й непосредствено след като бяхме скъсали навремето — същата мрачна педантичност, същата престорена веселост в приказките и поведението. Нямах какво да й кажа, поне нищо от това, което би искала да чуе.

Уенди довтаса с новината, че се е намерил наемател за апартамента на „Дамато“.

— Да се надяваме, че е по-надежден — или по-надеждна — от последния.

— Надежден — поясни Уенди. — Казва се… Марио? Някакво чуждо име. Договорът е в папката, три месеца в аванс, а ключовете са на моята закачалка, ако дойде, докато ме няма. След малко излизам в обедна почивка.

Изчаках, докато излезе, после взех ключа — с надпис „Марино“ — от кукичката и се отправих към блока до реката. Рядко слизах дотам. Цялата онази история сега ми се виждаше като от друга ера. Купил бях един етаж от сградата съгласно първоначалното споразумение — или по-скоро „Дамато Асошиейтс“ го бяха купили, но впоследствие, след като компанията собственик затъна в някакви проблеми, получих пълната собственост върху цялата сграда. Все още отдавам средния етаж под наем на несемейни работещи или на двойки. Въпросният апартамент — просторен, с изглед към гърба на боулинг игрището и киното — беше светъл и анонимен и миришеше на препарати за почистване. Мебелите — каквито в момента липсваха — бяха оставили следи върху килима. Застанах до прозореца. Още един чудесен ден. От другата страна хората бяха насядали и се хранеха на масички за кафе, които персоналът на боулинга беше изнесъл на терасата. Чудесен апартамент беше. Какво ме беше довело тук под този измислен псевдоним? Лесно можех да го дам под наем отново. Може би чувствах нужда от сигурно убежище срещу нахалния поглед на Зоуи. Както стоях там, се сетих за Марино и за времето, когато гледах през неговия прозорец. Къде ли беше сега? Какво ли беше станало със страхотното му кожено яке с ресни?

Вероятно си мислите, че миналото постоянно ме преследва. Точно обратното. Аз черпя сили от близостта и дълбините му. Всички уроци, които съм научил, са там. Както някога бях взел името на мисис Лакхам за моя апартамент, сега взимах името на Марино за този и, разбира се, това на Дамато — за анонимната си фирма. Не че е важно, но не мога да не мисля за тях от време на време. За това как оставяме своя отпечатък върху живота на познати и случайно срещнати хора. Будил съм се от сънища за мистър Стамп, в които напразно търся топката му от гумени ластици, или от такива, в които не мога да намеря ново странично огледало за поиздрасканата, но иначе добре поддържана, черешово червена кола на мисис Уейд. Интересува ме не толкова какво си спомням аз, а как са ме запомнили другите, дори и като невидимо присъствие.

Телефонът ми иззвъня. Стреснах се да не би да са ме изловили, че съм тук, но беше Уенди, която се обаждаше за една уговорена цена.

— Сега пък какво? Катя няма ли я там?

— Не, днес е свободният й следобед.

— А Зоуи?

— Каза, че ще дойде, но в момента е много заета.

— Спешно ли е?

— С такова впечатление останах. Дамата иска да продава. Всъщност сега е на работа и аз й казах, че ние ще й се обадим. Иска да знае дали можем да отидем довечера в седем.

И ми каза адреса.

За момент думите ми излязоха от главата. Стори ми се абсурдно, някаква шега. После обаче си спомних рекламката, която бях оставил на черджето пред входа.

— Сигурна ли си, че това е адресът?

— Да, защо да не съм? Това е, да, №4. Името е мисис Шарп — Ш-А-Р-П. Сигурна съм, естествено. И преди ние сме продавали къщата. Имаме я в регистъра.

— Добре. Чудесно. Прекрасно. Кажи й, че ще бъда там.

Усмихнах се. Почувствах, че внезапно нещо се беше разместило и че светът и всичките възможности, които предлагаше, сега се бяха задвижили с пълна сила. Заключих апартамента. Изведнъж ме обзе желание да повървя. Какво се беше случило, по дяволите?

Вървях повече от час — покрай реката, нагоре по околовръстния път и обратно към града. Колелото на Абигейл беше паркирано на стоянката за велосипеди пред библиотеката и когато минах оттам, можах да я видя, седнала сред група деца, с книга, отворена на скута й. Беше като някакъв знак. Нещата се променяха и скоро щях да мога да бъда близо до нея. Мечти, бихте казали вие. Но кой е казал, че не мога да сбъдвам мечти? Не съм ли прекарал целия си живот дотук в правене именно на това?

Пристигнах десет минути по-рано и паркирах под кестена нагоре по улицата. Отвън беше бледосинята кола на мисис Шарп, а зад нея — комбито на „Уърд и Хюм“ — една от конкурентите ни агенции. Ранно пиле рано пее. Сигурно се бяха обадили и другаде, но това не ме притесняваше. Кой друг би искал да намали комисионната до нула (или даже да купи проклетата къща лично, както бях направил аз навремето), за да разкара нежелани клиенти от града? „Хемингс“ нямаше да е там, където е днес, ако не се съревноваваше с конкуренцията.

Беше мека петъчна вечер. Свалих прозореца. Почти моментално тишината на улицата беше нарушена от силен говор — викове на мъж и крещене на жена в отговор. Не различавах отделни думи, но внезапно вратата на къщата се отвори и се затръшна, а отвътре излезе колегата-брокер — с папка в ръка — неочаквано бързо, почти заднешком. Разпознах го — един от младите служители на „Уърд и Хюм“. Пътищата ни се бяха пресичали веднъж или два пъти в процес на работа. Той се покашля, пооправи вратовръзката си и се огледа нагоре и надолу по улицата, докато възвърне самообладанието си. Донякъде очаквах съседите да се покажат, любопитни да разберат за какво е цялата тупурдия, но освен чуруликането на птиците, друго не се чуваше.

Агентът влезе в колата си и потегли. После обаче спря успоредно на моята кола и подаде глава през прозореца с усмивка.

— На ваше място не бих си правил труда — каза, посочвайки с палец към къщата. — Семейни разправии. Явно стопанката продава зад гърба на съпруга. За лош късмет обаче той взе, че се появи неочаквано. Не изглеждаше да е много доволен. — Той погледна отново към къщата. — Според мене, докато си приказваме, вътре става още по-напечено.

Отвърнах му с отегчена усмивка, наподобяваща неговата.

— Може и да сте прав.

— Не си давайте зор.

Изчаках да се отдалечи, после слязох от колата и се приближих към къщата, чудейки се дали нещо все още може да се спаси от ситуацията. Но дори от портата можех да ги чуя как крещят с цяло гърло. Помислих си да натисна звънеца, но си представих, че Шарп едва ли ще се зарадва да види още един брокер на вратата.

От друга страна мисис Шарп ме очакваше. А и аз имах нужда да съм в час. Проверих в регистъра за стационарния им номер и го набрах. Никой не вдигна. Когато се включи секретарят, оставих съобщение за мисис Шарп, като казах, че съм бил възпрепятстван, но бих могъл да намина утре сутринта между десет и единайсет, ако е удобно. Едва ли щеше да бъде удобно, но предположих, че мисис Шарп най-малкото щеше се обади до офиса, за да предоговорим часа.

Върнах се вкъщи. След час проверих гласовата поща в офиса. Нямаше оставени съобщения. Изчаках до полунощ и пак опитах. Пак нищо. Сега като се замисли човек, ще кажете вие, това е бил моментът, в който е трябвало да забравя Шарп веднъж завинаги. Но аз вече не можех да го направя, както мечката не може да забрави малкото си или както прелетната птица не може да забрави своя неизбежен полет над земи и океани. Подвластен съм на природата, понякога дотолкова, че не мога да различа желанията от потребностите.