Фил Хоган
С удоволствие ще намина (37)

36.

Едва ли беше от значение, че излъгах Зоуи. Първо взех влака за Лондон в източна посока, после хванах друг от гара „Кингс Крос“ на запад. В Лийдс наех кола и продължих все на запад, минавайки през замрели градчета с опразнени текстилни фабрики и през разни полуселца по границата на Дейлс^[1]. Убих един час като поседях в едно крайпътно ресторантче с приятна панорамна гледка към долината на река Еър и в ранния следобед пристигнах в енория Уолсуърт.

Оставих багажа си в най-близкото хотелче — или по-точно странноприемница — и излязох да поразгледам наоколо. Тръгнах по уличка, от едната страна на която имаше брокерска агенция, а от другата — поле с умърлушени крави, после следваше поредица от къщи, дълга около километър и половина и накрая се излизаше на широчък площад с шумен открит пазар, където пазаруващите — основно жени, натоварени с пазарски чанти, изопнали вратове и зорко дебнещи за намаления — си проправяха път от сергия на сергия, влачейки в повечето случаи по едно или две малки деца подире си, или маневрираха със седящи бебешки колички в блъсканицата по пътеките между щандовете. Сградата, в която някога се бяха събирали местните първенци, сега явно все още се използваше за по някое тържествено събитие, за разлика от нея обаче солидното търговско здание, в което навремето местните фермери бяха сключвали солидни търговски сделки, вече отдавна се беше превърнало в покрит базар, изпонадраскан с графити от 1970-те, а съседните сгради — някога безспорна гордост за местната търговска гилдия — сега бяха подслонили магазини за обезценени стоки, букмейкърски пунктове и долнопробни кафенета. Група момчета в анцузи бяха седнали под един старинен каменен кръст и пушеха, прехвърляйки си две големи кафяви бутилки един на друг. От време на време някой от тях се изплюваше върху старата замърляна настилка на площада. Повечето от приказките им — а те се чуваха на двайсет метра разстояние — бяха абсолютно неуместни за обществено пространство в събота следобед. Пред една евтина закусвалня седеше уличен музикант — жълтоок мъж на не повече от трийсет години, оплешивяващ, слаб, с прошарена коса — който пееше и свиреше на акустична китара с две липсващи струни. Пуснах монета от един паунд в пластмасовата кутия пред него и бях възнаграден с отчаяна ухилена гримаса.

Това ли беше мястото наистина?

Чух камбанен звън, който започна да отброява часа и тръгнах по посока на звука встрани от площада. Повървях не повече от минута и когато стигнах до един завой, пред погледа ми се откри масивна средновековна църква, разположена навътре от пътя и оградена със зид и метална ограда. Минах през черната желязна порта, изкачих трите тухлени стъпала и вече бях в двора на църквата, връхлетян от мирис на току-що окосена трева, още несъбрана измежду разкривените стари надгробни плочи, някои от които бяха подклекнали и посърнали с времето, а други — развеселени със саксии с цветя. Високо горе се издигаше църковната кула — черна на фона на бледото небе и загрозена от гигантски червено-бял барометър, който даваше представа за движението на средствата, отпускани за ремонти и реставрация. А то очевидно никак не беше обнадеждаващо.

Заобиколих църквата и минах покрай сграда със собствен двор — вероятно преустроено някогашно жилище на енорийския пастор, обозначено сега с неугледна табелка като „Църковна зала и Общински център «Сейнт Олбън»“. И там, в дъното на отделна глуха уличка, се показа една безлична тухлена къща, строена през 1970-те. Прашна пътека извеждаше отстрани към голям, голям заден двор, частично закрит от малък, неподрязан жив плет. Отнякъде се чуваше почукване, излая куче. Не видях кучето, но когато приближих, внезапно насреща ми се изправи мъж и застана на портата. Косата му, прилична на безцветно гнездо от слама, беше занемарена досущ като плета му, облечен беше в раздърпана тениска и дънки.

Примигна някак особено срещу мен за момент, на брадичката имаше мацнато от машинно масло. Държеше метална кутийка, пълна с нещо и тогава забелязах рамката на стар мотоциклет, подпрян наблизо, чиито хромирани части лежаха разпрострени върху разгънати страници от вестник, където той очевидно беше клечал, когато се бях приближил.

— Привет! — каза.

Аз отвърнах на поздрава с усмивка.

— Ремонтни операции?

— Само малко я почиствам.

Аз кимнах и побързах напред колебливо, чудейки се дали не бях сбъркал. Пътеката се стесняваше и се спускаше надолу между дърветата.

Чух го да подвиква зад мен.

— Ей там, ехо!

Аз се обърнах. Той бързаше подире ми. Беше едър мъж, с извити леко навън в коленете крака и въпреки това се движеше изненадващо пъргаво.

— Опасявам се, че няма да можете да минете през потока там долу в ниското. Малко по-нагоре има брод.

— Оо. Добре. Може би…

Той пак примигна насреща ми. Продължаваше да се усмихва, а сега усмивката му леко са разшири.

— Май ви познавам.

— Да, предполагам.

— Хеминг?

— Преподобният Марино, нали така.

— Виж ти, виж ти — рече той простичко.

Измери ме със здравото си око, а другото остана да гледа някъде над мен в храстите, ледено като мрамор. Какво беше направил?

Здрависахме се, малко посмутени от срещата, и тръгнахме обратно към неговата порта, където кучето го чакаше в двора, махайки с опашка.

— Това е Тоби.

— Но не Фидо^[2], нали?

— Аха! — изсмя се той. — Схванах майтапа. Готино.

Вероятно се беше досетил, че не съм дошъл случайно, но ме попита единствено дали идвам отдалече и изкоментира, че в момента движението е по-натоварено от обикновено заради панаира в Шепинг. Каза, че имал някакъв важен ангажимент там следобеда и когато поясних, че съм отседнал наблизо, погледна часовника си и предложи да отидем заедно.

— Дай ми само пет минути — добави.

Седнах да изчакам на една стара дървена пейка пред къщата под любопитния поглед на Тоби. Дворът включваше ивица от твърда, сбита кал и една по-висока затревена част с ниски храсти, неподкастрени къпини и бръшлян, с навес и ръждясали люлка и пързалка. Внушително количество тениски и бельо висяха неподвижно на въртящ се простор. Въпрос на не повече от двайсет секунди беше да се пререже маркуча на хидравличната спирачка на колелото му. А защо не и удар по главата с тежък свещник. Този град сигурно беше пълен с брутални пияници без пукната пара, а свещениците по принцип са лесна мишена.

Марино се появи отново, облечен в широк кремав костюм, със свещеническа якичка и драматична черна превръзка на окото.

— Ще ме прощаваш за маскировката — подхвърли. Отидохме до панаира с неговата стара кола. Каза, че днес бил свободният му ден, но се бил съгласил да съдийства на детски ръгби мач, а след това да присъди награди за сос „чътни“, домашни колбаси и пайове. Когато пристигнахме, куп хора се струпаха да го поздравяват, някои го придърпваха настрани да говорят с него, с развълнувани и очакващи погледи. Наричаха го Дейвид. Аз тръгнах да се поразмотая наоколо. Свиреше брас състав, овчарски кучета се надбягваха с препятствия, дърводелец въртеше струг, измайсторен от въжета и клони. И тогава се появи той — по-тромав, но все така снажен, както винаги, движещ се сред момчетата с абсурдния си кремав костюм и с превръзката на окото — и аз внезапно си припомних, че точно това правеше и последния път, когато го бях видял преди двайсет години — тичаше сред момчетата от долния курс със заета от физкултурника съдийска свирка през врата и с превръзка през едната половина на лицето.

В частта „Консервирани храни и пайове“ той произнесе остроумна реч и отново спечели сърцето ми — златното момче, което някога ме беше наранило с хладното си пренебрежение и с жестокостта си, преродено в този божи човек, все така обичан от всички, но и даряващ любов в отговор. Аплодисментите за победителите в състезанието за конфитюр и „мътни“ бяха допълнително заредени с възхищение към него.

— По принцип и синовете ми са тука — подхвана той, докато пътувахме на обратно. — Само че сега сестра ми и мъжът й ги взеха във Флорида за една седмица. Със Сара не можем да сме им конкуренция — добави, смеейки се. Остави ме пред хотелчето. — Аз имам да направя няколко посещения, а на тебе ти предлагам да се отбиеш довечера да хапнеш у нас. Освен ако нямаш някоя по-добра оферта. Доста имаме да си поприказваме. В осем добре ли е?

Досега не беше споменал нищо за съпругата, пък и аз не я бях видял. Зачудих се — с известно безпокойство — дали тази Сара беше онази Сара. Момичето от рожденденското парти. Оказа се, че не е. Но, така или иначе, която и да беше жена му, в момента май я нямаше.

— Не — поясни той, докато изваждаше горещото ядене от фурната, — сега сме си само двамата с Тоби. Сара си тръгна преди няколко години. Преди три всъщност. Честно да ти кажа, не я обвинявам — продължи, докато разрязваше хрупкавата коричка на един от наградените пайове от следобеда, гарниран сега с пържени картофи и грах. Облиза върха на пръста си. — Търпя ме петнайсет години и накрая се изнесе. Е, пак се виждаме почти всеки ден. А също и с децата. Не са далече. Разведохме се, за да може тя пак да се ожени. Готин е човекът. Срещна го в същия ден, в който си тръгна от тука. С него й е по-добре.

Въпреки че тя май още се чувства страшно виновна, а няма защо. Нас ни мъчеше беднотията, там ни беше проблемът, като на повечето хора от района тука. Какво да се прави.

Замълча и затвори очи — внезапно разчувстван, помислих си аз, но се оказа, че е заради молитвата.

— Благодаря ти, Господи, за този страхотен пай и за това, че доведе моя стар приятел Уилям да го сподели с мен. — После вдигна глава. — Нападай сега!

Странно ми беше да чувам кръщелното си име толкова често в последно време.

Отворих дума за посещението му при леля ми преди години, той обаче отклони въпроса.

— От прекалено усърдие предполагам — каза, докато бавно натъпкваше вилицата си с храна, след което светкавично я опразни в устата си. — Почувствал се бях спасен и бързах да изпробвам наученото.

— Спасен от какво?

— От мен самия, естествено. Сара ме спаси. Бяхме заедно в Кеймбридж. Тя следваше богословие, а аз много се бях впечатлил от нея — хем умна, хем хубава — тя ме запали и в крайна сметка ме убеди да се прехвърля от география на божествени науки. Другото е ясно — додаде през смях. Вдигна ножа си високо като кръст, размахан заплашително срещу злото. — Загубил се бях и се намерих, като в песента: сляп бях, а сетне прогледнах. Е, поне наполовина. Това беше проблемът, няма нужда да го казвам. Спортната ми кариера приключи окончателно. Колкото и да се правех на смел, отчаянието бавно ме тровеше. Преди си мислех, че няма нищо по-важно от ръгбито. Абсолютно невъзможно беше да си се представя на друго място. — Ядеше, като че ли не беше ял цял ден. — Дано не се чувстваш гадно заради окото. Сега мога да кажа, че ти ми направи услуга. Даде ми урок. Накара ме да се замисля. И я ме виж сега. — Отново се засмя. — Ти ме промени. Ти.

— Не знаех за окото, съжалявам.

Той махна с ръка.

— То стана постепенно всъщност, почна с очния нерв, някаква инфекция, която се разнесе и не можа да се изчисти, а после се влоши. Усложни се, ускори се, от травма от ръгбито. Но, както казвам, сега съм нов човек.

Аз кимнах в знак на съгласие. Марино си беше взел поука от миналото. Не го мъкнеше на гърба си. Спомена старото училище — на не повече от тридесет километра оттук — и стария мистър Стамп, който каза, че бил починал наскоро. Но така и не отвори дума за сбиването, заради което ме бяха изключили от училище. Дори и да е имало момент, в който съм бил склонен да намушкам Марино с някой от ножовете му за хранене, събрани от кол и въже, сега този момент беше безвъзвратно отминал.

— Паят наистина е страхотен — казах аз.

— Дойде в точния ден. Вчера бяха наденички с къри. И йогурт за десерт. Днес имаме ябълков кейк!

Видимо се зарадва, като разбра, че съм превъзмогнал изключването от училище и в момента имам собствен успешен бизнес.

— И двамата сме момчета от малки градчета — каза той, обръщайки топлосивото си око към мен. — И двамата сме пастири, всеки на своето стадо.

Толкова се впечатлих от тази забележка, че едва можах да преглътна. Сякаш за миг беше прозрял истинската ми същност, мисията ми, такава, каквато аз я виждах. Моя начин да обичам хората. А когато по-късно ми разказа за някакъв мъж от неговите енориаши, когото посещавал редовно в охранявана психиатрична клиника, разказът му ми прозвуча като притча. Човекът бил фермер и прострелял трима мъже и една жена с ловджийската си пушка, като убил жената.

— Твърдеше, че били влезли незаконно в имота му — каза. — Убеден беше, че са кроили нещо срещу него и жена му. А те са били туристи хората, тръгнали са били на разходка, с раници, с туристически обувки. Даже и в неговия имот не са били. Кой знае какво заплашително е видял у тях. Така и не можа да обясни нищо по-подробно. Просто си беше убеден, че е било така и толкоз. Почувствал го е със сърцето си, хукнал е да ги гони в отчаянието си и в крайна сметка е изпразнил и двете цеви по тях. А може и два пъти да е стрелял, знам ли. Нищо не разбирам от оръжия. Било си е чисто престъпление, но човекът и сега продължава да е убеден, че е бил прав. Че е луд, луд е, то е ясно — официалната му диагноза е шизофрения. И преди е бил прибиран в клиника, и то неведнъж. Но както и да го погледнеш, това си е чист пример за сляпа вяра.

— Нали ти от нея си изкарваш хляба?

— Нали имаме Евангелията — отвърна той. — Разкази на свидетели. И в крайна сметка се оказва, че или приемаме вярата със сърцето, или въобще не я приемаме. Затова е толкова трудно. Разликата между нормалността и лудостта е само в това колко хора могат да се съгласят с тебе. Историята за Исус и чудесата му и за откровенията на Господ — които са в основата на Евангелията — е всъщност историята за това как самите ние минаваме от едно състояние в друго. Преди две хиляди години щяха да ме хвърлят в затвора заради моята лудост. Че даже и по-зле.

Докато говореше, отвори бутилка бренди „Наполеон“, която беше спечелил на собствената си коледна томбола.

— Не можах да я върна обратно. Грях, не грях, изкуших се.

Не съм по алкохола, но пийнах и аз заедно с него. Той изпи доста. Беше в много добро настроение. Каза ми, че не се чувства самотен, че сам си е избрал да живее така.

— Ако щеш вярвай, но съм имал и други предложения, след като Сара си тръгна. Просто сега животът ми е много по-фокусиран. Сега изцяло съм се посветил на работата, за която съм се клел пред Господ. И се получава, знаеш ли. Никого не наранявам, никого не пренебрегвам, Сара най-вече имам предвид.

Нито веднъж не ме попита дали съм вярващ (не съм), а вместо това ме покани на службата, която щеше да води на сутринта в 10:30.

— Ще има няколко кръщенета, затова не сядай много напред, а после ще е моята проповед, трябва да я чуеш. Тази седмица е за изкушението. По-точно против кредитните карти, омразните ми кредитни карти. Дългът е убийствено нещо. Опитвам се да не съм чак толкова критичен, но с Исус бихме били в пълно единомислие за това на каква жестокост, и то съвсем законно, са подложени клиентите на банките. — Засмя се широко и присви очи срещу мен. — Шегувам се. Утре обаче ще съм сериозен.

Убеди ме да остана за през нощта.

— Свободната стая винаги е на разположение за гости — каза. — Освен това, чух, че твоят хотел имал сериозни проблеми с дървениците. Или май бяха гризачи? Не, глупости, извинявай. Трябва да престана да изстрелвам веднага първото, което ми дойде на ум. И все пак, остани, моля те.

 

 

Лежах в тъмното и слушах тихото тиктакане на часовника в дневната. Старият Марино щеше вече да е потърсил възмездие. Замислих се какво ли става със Зоуи сега. Хъркането откъм съседната стая постепенно ме унесе и неусетно засънувах — как не мога да задействам спирачките на някакво тежко возило, което върви бавно на заден към някакви разкопки на пътя в далечината. Когато се събудих, Марино го нямаше. В кухнята намерих бележка: „Двете наденички (без къри) в хладилника са за тебе. Вземи си яйце. В шкафа има корнфлейкс — М“.

Качих се на горния етаж. Стаята му беше разхвърляна. И прашна. До коша за дрехи имаше цяла купчина неизпрано пране. Чекмеджетата, издърпани докрай, целите разрити, подсказваха за трескаво търсене на някой тайнствен елемент от свещеническите одежди — копчета за яка може би. На стената над леглото беше закачено кичозно пластмасово разпятие от сорта на онези, които се продават в италианските сувенирни магазинчета, а на нощното шкафче лежеше опърпана библия с меки корици. Срещу леглото имаше ярък гоблен, без съмнение изработен от набожните християнки от енорията на Марино, на който се четяха думите: „ИСУС ГОСПОД НАШ“.

Останах разочарован, че не открих следи от стария Марино. Гардеробът глухо издрънча с празните си закачалки, когато отворих да проверя дали коженото му яке с ресните случайно не е там, спортните му трофеи от момчешките години не се виждаха никъде, а в банята вместо страхотния му комплект за бръснене в несесер от крокодилска кожа намерих само една електрическа самобръсначка. Самотна четка за зъби се мъдреше в една чаша на мивката, а над нея имаше замъглено огледало — представих си как Марино застава всяка сутрин пред него и тегли гребена през сплъстената си коса, а после намества превръзката на окото си и се чувства благословен.

На прага се показа кучето и дойде да се погали, подуши ме по крака, излая и пак излезе. Прерових една папка със стари документи с надеждата да намеря писмо от леля ми или от Изобел, или дори копие от моята злощастна психиатрична диагноза. Под едно коледно преспапие с Рождество имаше затисната купчина с по-скорошна кореспонденция — благодарствени послания, известие от семейството на някой починал, пощенска картичка от млада семейна двойка на меден месец. Докато ги прелиствах, попаднах на снимка, която бях виждал и преди, с прикрепено към нея писмо. Отгоре имаше клеймо на Хоспис „Сейнт Мери“, Мелдрингам, датата беше от преди няколко месеца, написано беше с мастило и с нестабилна ръка.

Скъпи Марино,

Трябва да ти върна тази снимка. Сигурно си спомняш деня, в който я направих. Може би си се чудил защо. Но тогава ти беше малък, разбира се, и не ти беше позволено да задаваш въпроси на учителите. Бързаше с класа си към игрището. Аз те извиках и те помолих да се усмихнеш, за да те снимам с моя фотоапарат. Признавам си, че го бях планирал предварително. Глупаво беше от моя страна.

Правил съм снимки и на други момчета, но тази е единствената, която съм запазил. Срамувам се и въпреки това не съжалявам. Живях в неподходящо време, но вече му се вижда краят.

Така приключвам своята изповед. Никога не съм докосвал момче. Виновен съм само с това, че съм обичал от разстояние. Благодарен съм за посещенията и молитвите ти (без съмнение ще са ми нужни там, където отивам), но бих предпочел да не идваш повече. Сигурен съм, че ще разбереш.

Съжалявам за неудобството, което вероятно ти причинявам.

Искрено твой,

Джефри Стамп

Сърце не ми даде, а пък и стомахът също, да изям последните две наденички на Марино. Вместо това се прибрах в хотела, взех си душ и закусих там. А после се върнах с колата под наем до църквата тъкмо навреме за изказването на благодарностите. Марино стоеше на входа в свещеническите си одежди и с черната превръзка през окото, здрависваше се и се смееше. Дамите от енорията, възхитени от своя ексцентричен и харизматичен пастор, се редяха на опашка да го поздравят, някои го наричаха „Отче“, други „Дейвид“. Когато множеството се разотиде, той остана още десетина минути с един мустакат червендалест господин, който очевидно можеше да бъде само фермер. Така, както се смееха дружно на висок глас, приличаха на комедийно дуо. Изчаках, докато мъжът отпърпори нанякъде с калния си „Рейндж Роувър“ и се приближих към Марино.

— Не успях да дойда за проповедта. А сега, за съжаление, ще трябва да тръгвам.

— Е, жалко. И въобще не се изкушаваш да останеш за благотворителния обяд за бездомните? Безплатно е, ако се включиш в организацията. — Не изчака да му отговоря, а посочи надолу по пътя. — Току-що се уговорихме с онзи мустакатия мъж за едно щедро дарение.

— Добри новини за църковната кула.

— Ха, чакай да ти кажа една малка тайна. Всичко, което успея да заделя в брой, отива за благотворителност — за подпомагане на младежите и майките с малки деца, за дневния център за бездомни, безработни, самотни, нетрудоспособни, отхвърлени от обществото, изобщо за всички нуждаещи се. Хората са далеч по-склонни да дадат пари за някоя сграда. Понякога си казвам майната й на кулата. Докато съвсем не падне някой ден, предполагам.

Обещах му, както се надяваше, да убедя моята банка да му изпрати някой чек.

Ръкувахме се за довиждане и аз си тръгнах. Защо бях дошъл ли? Исках да се махна от града. А какво по-добро алиби, ако въобще ми потрябваше, от уикенд, прекаран при свещеник в Йоркшир — стар приятел от добро семейство и с добро образование. А сигурно и заради любопитство, и заради усещане за нещо недовършено… Знам ли… Явно той също го беше почувствал така. Не вярвам да е бил особено разочарован, че не бях дошъл да търся „опрощение“, както той би се изразил. Не бях се извинил, не бях искал и не бях предлагал прошка. Неочаквано се бяхме сближили, макар да не се беше получило толкова непринудено, колкото явно и на двамата би ни се искало. Замислих се, че свещеническата служба на Марино се изразяваше до голяма степен в привличане на дарители, доброволци, последователи, слушатели — на клиентела за вярата. Със същия успех той би могъл да продава и къщи. Сякаш за малко бяхме надникнали един в друг — за една вечер, озарена от благословено сияние — два кремъка, разтръскани заедно в една кутийка.

Сетих се за Изобел и за дъщеря й, за това как благородно се бях отнесъл към нея. Възможно беше дори да е променила мнението си за мен. Явно беше дошло време да продължа напред и, с благословията на Мариновия Господ, да продължа да върша добри дела. А ако ви звучи прекалено самонадеяно, опитайте се да си представите какъв би бил нашият град без мен.