Фил Хоган
С удоволствие ще намина (11)

10.

По обяд отидох с колата до апартамента на „Рейстрик Роуд“. Имах ли друг избор? Постоях в колата, почаках, никакъв признак на живот — нито отварящ се прозорец, нито сянка зад пердетата, нищо. Върнах се в офиса, едва след като Катя ми се да обади да ми напомни, че имаме среща в шест с „О’Дийс“ — една предприемаческа фирма, която строеше комплекс от жилища за възрастни хора в непосредствена близост до пазара. На срещата си дадох вид, че слушам внимателно, като оставих Катя да води нещата. После тя предложи да седнем на по питие и да хапнем — така и така имахме и други теми за обсъждане, сред които и нова стратегия за семейство Куксън.

— Заминават за Сейшелите за десет дни. Може да поканим купувачи на оглед, докато ги няма — предложи тя.

Аз поклатих глава.

— Няма да го направят. Страх ги е да не им навлечем ядове с къщата. Смятат, че няма да можем да се справим с деактивирането и активирането на алармата. Както и да е, продажбите не са техен проблем.

Казах, че съм уморен, и хукнах обратно към „Рейстрик Роуд“. Сърцето ми едва не изхвръкна, когато видях, че на долния етаж свети лампа. На парапета обаче нямаше закачено колело. Сигурно го бяха внесли вътре. Извадих театралния си бинокъл и се сниших в колата. Малко след осем се появи разносвач на пици, остави мотопеда си до бордюра, качи се по стъпалата с кутията в ръка и натисна звънеца. Най-сетне. Свалих прозореца на колата. В коридора светна лампа и вратата се отвори. Момчето беше застанало така, че не успях да видя момента на размяната, но различих женски глас и смях, след което кутията изчезна в къщата и вратата се затвори отново. Зачаках. Пригади ми се, като си ги представих двамата на дивана как вечерят заедно. В 22:35 светлината вътре угасна. Сетне присветна някъде навътре по стълбището, а после и в спалнята. Следователно не ставаше въпрос за отделен нает апартамент, както си бях помислил, а за еднофамилна къща. Което някак си още повече влоши нещата. Пердетата грееха в наситено червено. След секунди обаче прозорците потънаха в мрак. Чудех се какво ли е казал Шарп на жена си. Научна конференция? Болен приятел?

Ами момичето? Всичко, което можех да направя сега, беше да се върна рано на следващата сутрин и да я последвам до дома й или по-вероятно до работното й място.

Прибрах се вкъщи и седнах да сваля на компютъра снимките, които бях направил у Шарп. Определено бях озадачен: ако имотът на „Рейстрик роуд“ не беше жилище с апартаменти под наем, а еднофамилна къща — на три етажа, с изглед към парка и предоставяща възможности за разходки край реката, то как би могъл един лектор на половин щат да си позволи да я наеме? „Или по-скоро“, помислих си, „как успява да прикрива разходите?“ Прегледах банковото извлечение. Нямаше необичайни тегления в брой — ипотеката беше единственият най-сериозен разход, следван от месечната вноска за белия джип на Шарп, покривани благодарение на солидната заплата на Джудит като директор на отдел „Човешки ресурси“ в една от застрахователните фирми в града.

Това, което можех да направя, беше да разбера кой е собственикът на имота. Отворих сайта на имотния регистър, платих таксата и зададох адреса. Справката щеше да отнеме няколко часа, някъде докъм обяд. После се заех с DVD-тата, които бях копирал на картата памет. Пуснах първия запис. Беше от някакво събитие — с кимащи глави, със звънтящи чаши — в „Уорнинкс“ — частна книжарница, близо до арт киното. Личеше си, че събитието е било добре посетено — пълно беше с хора с усмихнати лица, разхождащи се насам-натам с чаши вино и бъбрещи весело. Ето го и самия Шарп — излиза на малък подиум с микрофон в ръка и представя гостуваща авторка, Дж. Л. Форсингър. Шарп е домакин и водещ и любезно интервюира Джулиет, както я нарича, докато двамата седят един срещу друг в раирани кресла.

После тя си слага очила и чете някакъв откъс, след което идва ред на въпросите от публиката. А ето я и червенокосата Джудит — без съмнение инструктирана от Шарп да даде тон с първия въпрос — пита кога за първи път е разбрала, че може един ден да стане автор на криминални романи.

И следващото видео беше с подобен сценарий. Този път след четенето Шарп тръгна с микрофона сред публиката. Джудит пак беше там и пак изяви желание да зададе първия въпрос, след нея се включиха още един-двама души. И тогава като по чудо, сякаш ми се присъни, че я виждам на екрана, се появи тя — очарователна млада жена сред тълпата, говореща по микрофона на Шарп, с прибрана назад бухнала коса. Това беше моментът на първата им среща. Така предположих. Докато тя вземаше участие, аз наблюдавах него — усмихващ се с присвити очи и с неприкрита животинска страст.

Как закопня за нея сърцето ми. Как намразих него. Любов ли беше това?

Извадих един нов скалпел от кутията си и заподострях цветните си моливи, докато гледах. „Темата за самотата е много силна във всичките ви книги, мистър Гейтс — каза тя. — Какво стои в основата на това?“

Зачудих се дали Шарп си спомня сега, че този момент е заснет на видео — изтънчената литературна вечер, със съпругата му — по-възрастна от него, напълно незабележима сред развеселената тълпа и изместена от това свежо младо цвете. Камерата се премести към друг желаещ да зададе въпрос и аз превъртях видеото напред, надявайки се да намеря още кадри с нея, но това беше всичко. Връщах и пусках момента с нейния въпрос отново и отново. Страните й бяха леко поруменели. Гласът й беше по-уверен и плътен, отколкото си го бях представял (а, повярвайте ми, бях си го представял) — глас, трениран да говори ясно и високо — в класна стая, в аудитория, пред много хора. Вместо да бъде притеснена в присъствието на въпросната известна личност, тя видимо се стараеше да даде своя принос към всеобщото старание вечерта да протече успешно, изразявайки солидарност към това значимо за града събитие, без да прибягва към нищо друго, освен към доброто си чувство за хумор и безспорната си интелигентност. Цял ден я бях търсил и сега, сякаш изпратена от Небесата, тя сама беше дошла при мен.

Стопирах на пауза лицето й на екрана и останах да я гледам от канапето така, посред задаването на въпроса, докато скрийнсейвърът не се включи. Дори и тогава продължих да усещам присъствието й в стаята. Сякаш беше част от това място, поне в този момент. Нямам обичайните удобства в обзавеждането — рядко гледам телевизия, притежавам само най-необходимите мебели. Но тук е мястото, където преспивам, заобиколен от ключовете си, разбира се — проблясващи по всички стени на слабата светлина, сякаш златни или сребърни, всеки от тях отключващ врата към различно наминаване с удоволствие. Понякога заспивам, докато броя. Нямам идея колко стотин или хиляди са — разпръснати произволно, някои отделно от останалите, други висящи по двойки или тройки на малките си кукички — и все пак, взети заедно, всички те са своеобразен колаж на нашия град, в който всяка висяща сянка е отделен дом и отделен начин на живот.

Полегнах, затворих очи и тя отново се яви пред мен.