Фил Хоган
С удоволствие ще намина (29)

28.

И тогава изникна Зоуи.

— Бихте ли ми направили една услуга, мистър Хеминг? — каза тя, донасяйки ми кафето в офиса, преди още да съм седнал да прегледам пощата.

Това бихте ли, стана ми ясно веднага, беше продължение на подигравките й от предния ден, когато се беше заяла с непретенциозното ми облекло.

— Услуга? Какво имаш предвид?

— Виж сега — тя затвори вратата и се настани срещу мен, усмихвайки се. — Ще карам направо — имам една форзиция^[1] изсъхнала. Е, умряла, на практика. Та затова трябва да се разкара.

И ме погледна. Погледнах я и аз.

— Всъщност трябва да се изкопае, да се изкорени. Което не е малко работа. И после трябва да се махне, да се откара на сметището. За компост.

— За дърво ли ми говориш?

— Може и дърво да го наречете, ако щете, мистър Хеминг. Аз бих го нарекла храст. Проблемът е, че това си е мъжка работа.

— Еми аз съм доста зает. Не вярвам да не познаваш други мъже.

— Това прозвуча доста гадничко, мистър Хеминг. — После замълча. — Имам един братовчед, Том, в Нортъмбърленд. Колко му е да прескочи на стотина мили и да ми свърши работа.

— Не съм ти отказал, Зоуи. Някоя вечер става ли?

— В сряда следобеда съм свободна. Какво ще кажеш за десет?

Засмя ми се лъчезарно и се изниза.

Минало беше доста време, откакто за последно бях ходил в апартамента на Зоуи — малко, но приятно партерно апартаментче, на не повече от десетина минути от главната улица. Спомнях си, че на горния етаж двама остеопати^[2] държаха общ кабинет, но живееха другаде. Маломерната й, но добре поддържана градина опираше на гърба на малка автоработилница, а отстрани висока ограда я отделяше от съседната алея, където тя паркираше колата си.

Ако трябва да разкажа някоя странна история за Зоуи, бих избрал тази за нощта, в която ме свари в градината си. Не знам защо реши да дръпне завесите точно в този момент (една смразяваща кръстовидна фигура на прозореца откъм вътрешния двор), но ми се видя подозрително неизненадана от присъствието ми, разкрито от два прожектора със сензори за движение, които, мисля си, трябва да са били включени от самата Зоуи. Заопипва за дръжката на вратата, за да отвори „Мистър Хеминг, какво за бога…“ — и вместо да опищи улицата и да повика полицията, взе, че ме пусна вътре, облечена само по нощница. Допускам, че е знаела, че съм аз — че вече ме е била забелязала да се промъквам. Възможно е да ме е видяла две нощи по-рано, когато стоях и се чудех под жълтата светлина на уличната лампа и не смеех да вляза.

Не стана неочаквано. Имали бяхме случка в офиса преди известно време, когато и двамата бяхме оставали до късно да доработваме нещо — случайно допиране на телата, многозначителен поглед, леко задържане на дъха, повишаване на температурата. Можеше да се случи там и тогава, ако аз не се бях отдръпнал. Измънках нещо за това как съм минавал наблизо, как съм си спомнил, че е направила и невъзможното, за да купи този апартамент (нито една от драмите на Зоуи не оставаше незабелязана в офиса), как портата била отворена…

— Портата не беше отворена. През оградата ли се прехвърли? Ти да не си луд? Можеше да си счупиш врата.

Усетих аромат на парфюм. Краката й бяха боси.

Пресегна се през мен да загаси лампата и двамата тръгнахме към спалнята й, без да продумаме. Какво мога да кажа? И аз съм човек като всички други. Имаше страст, поне за известно време. Както бях предположил, обаче, колкото повече се разгаряше пламъкът у Зоуи, толкова по-слабо мъждукаше у мен.

Доста време беше изминало оттогава, но въпреки това въобще не се усъмних, че става въпрос за нещо доста повече от изкореняване на някакъв си храст. Твърде много фриволност и нееднозначни погледи имаше. Признавам, че предишната лекота в общуването помежду ни се беше появила отново в последните седмици. Ходили бяхме заедно до един-два обекта с моята малка кола. Тя си беше все така непохватна във флиртуването и все така симпатична посвоему, но — дори и да не бях така всепогълнат от ядовете с Шарп, да не говорим за емоциите покрай Абигейл — интересът ми към нея отдавна се беше изпарил напълно. Възможно ли беше да съм й дал някой фалшив знак, без да искам?

— Мисля, че трябва да те измъкнем от това яке — подметна тя със снизходителна усмивка, за втори път тази седмица, по адрес на небрежното ми облекло.

После ме хвана за ръката и ме изведе при форзицията, която приличаше по-скоро на дръвче и, макар да не претендирам за експертно мнение, никак не ми се видя умряла на фона на жълтите цветове и избилата зеленина.

— Доста надълбоко стигат според мене, но ти ще се справиш, сигурна съм — рече. — Оставям те да работиш, а аз ще отскоча до магазина за нещо студено за пиене. Няма да се бавя!

Чух я как запали колата откъм алеята и тръгна. Не трябваше да съм тук, щеше ми се изобщо да не бях идвал. Защо ме беше оставила сам? Запитах се щеше ли да се изненада въобще, ако се върнеше и ме завареше да душа из нещата й. А може би точно това искаше да направя. Нищо не ме блазнеше обаче. Любопитството ми към Зоуи отдавна беше секнало поради прекомерно скъсената дистанция. От друга страна нямаше абсолютно никакъв риск. Апартаментът беше малък и ако тя се върнеше твърде скоро, можех просто да кажа, че съм искал да ползвам банята.

Забих лопатата в пръстта, влязох обратно вътре, свалих си обувките и отидох в нейната стая. В контекста на казаното дотук, ще ми простите нескромността, ако ви споделя, че едва ли не очаквах да видя някакъв домашен олтар, посветен на мен, със снимка, заобиколена от свещи, или може би дневник, всяка страница, от който излага любовта й на показ. Но вътре нямаше нищо, освен ако примамката не беше самото легло — красиво натъкмено с бродирана кувертюра и композиция от кремави възглавници. Пердетата бяха спуснати и хвърляха в стаята бледа, жълтеникава сянка. Няколко съвременни романа бяха натрупани на купчина, а до тях се виждаха ръководства за успешна кариера в брокерския бизнес и основи на мениджмънта. Имаше романи на Гейтс и други популярни заглавия, които разпознах. Не бях разочарован, но останах озадачен.

Върнах се в градината и се залових за работа. Пръстта, която отначало поддаваше, скоро взе да става сбита, а самите корени можеше да са отишли къде ли не. До връщането на Зоуи след петнайсет-двайсет минути бях напреднал съвсем малко.

— Ела да го вземеш — подвикна тя, ситнейки по верандата с поднос, върху който имаше кана и чаши с лед. — Домашна лимонада. Е, домашна, домашна — направена в деликатесния магазин.

Изгълтах една пълна чаша и се върнах към невъзможната си задача, а тя седна на един шезлонг и забърбори.

— Не е ли чудесно, че Катя и Еван най-после са се сгодили?

— Еван? — изпъшках аз. — Не мисля, че познавам Еван.

Тя се изсмя.

— Еван. Нейният мистър Джоунс. Ужасен си.

— Нима?

— За какво те питаха онези полицаи?

— А ти как мислиш? С теб нали също говориха?

— Говориха с всички. Дори с Уенди.

— Значи знаеш.

Веселостта й някак помръкна.

— Питаха за обявяването на къщата на Шарп за продажба. И искаха да знаят дали съм била в офиса онзи петък, а после питаха защо не съм отишла аз на срещата с тях, след като Уенди е приела обаждането.

— И ти какво им каза?

— Казах им, че съм била заета и че е било спешно, и че предполагам, че затова Уенди ти се е обадила на теб. Добре ли си? Притеснявам се…

— Аз ли? — продължих да работя настървено, като сега вече теглех жилавия ствол на растението. Слънцето прежурите, изпреварило лятото. Целият бях плувнал в пот.

— Леле, как сте се разлепили, мистър Хеминг — подметна тя.

— Май няма да мога да го изкарам цялото. Мене ако питаш, без резачка няма да мине, а после ще трябва да изтровиш корените, мисля си. Какво ще кажеш?

Тя намери някакъв трион в бараката и след известно бъхтене и пъшкане, и още пъшкане, и теглене, най-накрая извадих проклетото нещо и го килнах на едната му страна.

— Ура! — викна тя, като ми налетя с прегръдка, от която склони да се пусне с такава мъка, с такъв пламенен копнеж в очите, че чак жал да ти стане. — Браво!

Помогна ми да извлечем растението и да го натоварим във вана, а после заедно го прекарахме до контейнерите за компост близо до общинските парцели в покрайнините на града. Малко ми трябваше да й кажа, че тази част от работата може и сама да си я свърши, със собствената си кола, та даже и да изчака няколко седмици, докато шумата изсъхне и опада. Но си замълчах и я оставих да си бърбори и да си спомня ту за този, ту за онзи ден от доброто старо време, когато сме били заедно, докато с мъка си пробивахме път през мудния следобеден трафик посред долитаща отвън приглушена следучилищна глъчка. Повече от ясно беше, че внимателно е планирала този следобед, с труда и с почивката — който по план явно се очакваше да ни сближи отново. Когато накрая спряхме пред дома й, тя ме целуна по бузата и се сгуши върху ръката ми. Вероятно очакваше да изключа двигателя.

— Ще влезеш ли пак?

— По-скоро не. Трябва да се изкъпя. Най-добре да се прибирам.

— Можеш да се изкъпеш у нас. Да се поотпуснем малко. Лимонадата още не се е стоплила. Може и нещо по-силно, ако искаш?

— По-добре не.

Зъбите й бяха бели, кожата гладка, дъхът й ментов. И цялата беше за мен.

— А пък аз мисля, че да — измърка тя с хипнотизиращ поглед.

— Следващият път, може би! — усмихнах се аз.