Фил Хоган
С удоволствие ще намина (22)

21.

Сноп светлина влизаше през прозореца на кабинета и хвърляше зелена сянка върху стената на стълбището, отразена от преспапието, което се беше закрепило на най-горното стъпало. Отвън се чуваше далечното натрапчиво бипкане на боклукчийския камион. Сякаш мина цяла вечност, преди да помръдна. Имах усещането, че се презареждам и че колкото повече стоя там, толкова повече сила ще се влее в тялото ми. Накрая ми се струваше, че ще експлодирам от цялата тази енергия. Лошото беше, че нямах почти никаква представа как да действам оттук нататък. При всички положения трябваше да разкарам Шарп. Но как можех да бъда сигурен, че някой съсед или преминаващ моторист не ме е забелязал да влизам или дори да вървя нагоре по улицата? Не стига, че трупът на жената беше тук, а сега с тези две тела и най-загубеният полицай щеше да се усъмни, че има и трети човек в схемата. Замислих се, че да се докара смъртта на Шарп да изглежда като нещастен случай или като самоубийство, едва ли е по силите на човек, който се занимава с покупко-продажба на къщи, пък бил той и среднограмотен в областта на електричарството и парните инсталации.

„Колко по-просто щеше да бъде“, помислих си, „ако просто се бяха убили взаимно един друг.“

Изключих музиката в слушалките на Шарп от регулатора на кабела. Очите му бяха широко отворени, беше блед като мрамор, но кръв не се виждаше никъде по тялото — само една голяма подутина на мястото, където беше ударил стикът за голф.

Отнесох стика в кухнята, изтърках го, избърсах го хубаво и го върнах обратно през мокрото помещение в гаража. Грамадният бял джип на Шарп продължаваше да си стои там, стаен в идващата откъм кухнята светлина. Явно все пак беше планирал да се отърве от тялото на жена си. Вдигнах капака на багажника и, точно както предполагах, задните седалки наистина бяха свалени надолу, за да освободят нужното място.

И какво се оказваше сега — че Шарп любезно ми беше предоставил начин да изнеса собственото му тяло. Ключът беше на стартера. Разтършувах се из багажника и намерих одеяло за пикник и син брезент в едно странично отделение. Идеално. Върнах се в коридора, постлах брезента на пода и примъкнах тялото на Шарп върху него. После свалих плейъра, изпразних джобовете му — един портфейл, малко дребни; измъкнах халката от пръста му и откопчах тежкарския му ръчен часовник. Халката сложих до тази на Джудит при телефона. Не беше толкова трудно да извлача брезента с Шарп по коридора до кухнята, успях да го прекарам и покрай дъската за гладене в мокрото. После внимателно претърколих тялото от платното, през стъпалото, върху циментовия под на гаража. Както очаквах, брезентът беше повлякъл и парчета натрошен порцелан и стъкла от коридора и кухнята. Върнах се и го изтръсках внимателно, за да махна и най-ситните остатъци. Опитах се да изтегля Шарп нацяло. Беше абсолютно невъзможно. В крайна сметка подпрях краката му върху бронята на колата, а после — като впрегнах цялата си сила — повдигнах торса му, обърнах го странично и го търкулнах в багажника. Изправих се задъхан, подпрян с ръце на коленете, след което го покрих с брезента — дотам, докъдето можах. Брезентът не беше достатъчно голям, но одеялото за пикник скриваше всичко от коленете му нагоре. Затворих капака на багажника и погледнах през затъмнените стъкла. Не се виждаше нищо. Заобиколих откъм предницата на колата. Предното и страничните стъкла бяха по-слабо затъмнени, но и те щяха да свършат работа.

Отпред в колата намерих телефона на Шарп и го изключих. После отново се качих в кабинета и се постарах да възстановя нормалното му състояние на безпорядък, след което избърсах дръжките на вратите и другите повърхности с кърпичката си и върнах стъкленото преспапие на бюрото. Накрая събрах моите пръснати документи и ги прибрах обратно в куфарчето. Имаше обаче още нещо много важно. Слязох бързо по стълбите, вдигнах телефона в коридора и намерих моето съобщение от предната вечер на телефонния секретар. Пуснах го и зачаках опцията за изтриване.

Внезапните раздвижвания, в буквалния смисъл на думата, идват, когато най-малко ги очакваш, но никое от тях не е карало пулса ми да се ускори толкова, колкото сянката, която точно в този момент се мерна пред матирания прозорец на входната врата, последвана от дрънчене на ключове. Имах точно две секунди да направя нещо. Не си спомням дали върнах слушалката на мястото й, стоях като прикован. И все пак, в момента, в който входната врата се отвори, аз вече бях в мокрото, затваряйки вратата към кухнята след себе си. В последния миг видях натрапника да спира на входа и да оставя на земята две пазарски торби. Бях достатъчно близо, за да я чуя как въздъхва. „Гледай само на какво прилича това проклето място…“ — промърмори. Беше, разбира се, Джудит Шарп.

Сърцето ми биеше лудо. Не можех да мисля, стоях и не помръдвах.

Изчаках, докато не чух как водата трополи по дъното на чайника и бързо се вмъкнах в гаража, като заключих вратата след себе си. Вътре беше тъмно като в рог, а ключът за лампата се намираше в мокрото помещение. Страхувайки се да не ритна нещо, тръгнах опипом плътно покрай колата, докато не напипах дръжката на вратата, после бавно я натиснах. Осветлението в колата се включи. Седнах на предната седалка и включих габаритите, които осветиха гаражната врата. Всичко, което трябваше да направя, беше да я отворя — и после да натисна газта до дупка. Ако тя чуеше колата, щеше да си помисли, че е мъжът й, който се е прибирал, а след това се е измъкнал възможно най-бързо, за да избегне среща с нея (това очевидно беше друг съпруг, различен от онзи, който си бях представил как бяга на континента, след като е заровил нейното тяло в градината, и сега спешно се налагаше да обърна картината откъм правилната страна).

Вратата на гаража беше метална ролетна врата, което по всяка вероятност трябваше да означава, че е автоматична — и тиха. Особено ако се съдеше по неусетното пристигане на Шарп. Напипах копче колкото палец върху дистанционното за алармата на колата и го пробвах с двойно кликване. Вратата завибрира предупредително и беззвучно. Перфектно. Приготвих се за потегляне. Но тъкмо когато бях готов да врътна ключа, ме връхлетя смразяващо усещане. За втори път бях оставил куфарчето си горе.

Пълен идиот! Както миналия път, така и сега, просто нямаше как да го оставя там, само че сега имах още по-важна причина. Излязох от колата и се заслушах през вратата накъм мокрото. Нищо. Къде беше тя? Може би се беше захванала да почиства — може би беше в коридора. Аз обаче не можех да вляза просто ей така, докато тя е в къщата. Или пък можех? Колкото повече го мислех, толкова по-очевадно изглеждаше. Първо обаче трябваше да й отвлека вниманието. Сетих се за трика с телефонното обаждане от библиотеката. Намерих номера им в регистъра с номерата от предната вечер и я набрах. Изчаках малко и после чух тон заето. Всъщност и това не беше никак зле. Върнах се бързо до колата, извадих ключовете от стартера, заключих вратите и натиснах дистанционното за ролетната врата. Слънчевата светлина нахлу вътре, когато вратата се задига безшумно. Като стигна височина до рамото ми, мушнах се отдолу и й дадох затваряне. Наоколо не се виждаше никой. Заобиколих отпред и натиснах звънеца. Тъкмо бях докарал дежурната усмивка за служебните посещения, когато вратата се отвори и Джудит Шарп ме погледна, хванала телефона с бинтована ръка.

— Вие ли сте мистър Хеминг?

— Аз съм, да.

— Той вече е тук — каза тя в слушалката. — Много ви благодаря. — И затвори. — Току-що получих съобщението ви и тъкмо се обаждах в офиса. Надявах се да ви заваря, преди да сте тръгнали за насам. По-добре влезте.

Аз я последвах вътре.

— Както сам можете да видите, нещата са малко… — и махна с ръка. — Както и да е, налага се да ускорим нещата.

— Разбира се — казах аз. — Инцидент ли е станал?

— Инцидент? — изглеждаше объркана.

— Ръката ви?

— О.

Мисис Шарп прокара здравата си ръка през разчорлената си червена коса. Изглеждаше ужасно. Замислих се дали не е на успокоителни.

Тя извади кутия цигари и запали една.

— Наложи се да преспя при сестра си — рече, вдишвайки дима. — Тя ме прибра от Спешното, но тази сутрин си взех такси. Не исках да идва тук. Да ви предложа кафе? Тъкмо правя в момента.

— Благодаря ви, мила. А дали бих могъл да ползвам банята?

Не изчаках отговора, ами се втурнах нагоре по стълбите. Куфарчето си беше там, където го бях оставил и като го скрих зад гърба си, слязох крадешком на долния етаж. Тя все още беше в кухнята.

— Ще трябва само да отскоча до колата — подвикнах аз.

Излязох за минутка и после влязох отново с куфарчето под мишница. Тя седеше до кухненската маса, посред бъркотията, с ръка на челото.

— Заповядайте — каза.

Аз се усмихнах. Погледнах към вратата на мокрото, която все още беше затворена, и седнах до нея, като извадих документите и приготвих писалка. Отговаряше ми разсеяно, докато минавах през формалностите… трите спални и кабинетът, мокрото помещение, наскоро ремонтираните водосточни тръби, гаранцията за техническата изправност на парния котел.

— Купих къщата през вашата агенция. Не знам дали си спомняте.

— Звучи ми много познато — отвърнах, отпивайки от кафето, но всъщност мислех за трупа на съпруга й, който беше само на десет крачки от нас. — Продали сме няколко имота в този район. Много хубава къща. Трябва да поогледам малко.

Тя изгаси цигарата си.

— Елате да ви разведа.

Изправи се изненадващо бързо и отвори вратата на мокрото помещение. Поколеба се, като видя хаоса вътре и се намръщи, сякаш чак сега си спомняше какво се беше случило.

— Това е мокрото помещение — каза, заобикаляйки дъската за гладене, — а гаражът е…

Стомахът ми се сви на топка и усетих как по челото ми изби пот. „Господи“, помислих си, „само да не се налага да убивам и нея.“

— О — каза тя. — Явно е взел ключа. Ще трябва да влезем откъм двора.

— Моля ви, не се притеснявайте, мисис Шарп — усмихнах се аз. — В крайна сметка гаражът си е гараж, нали така? — Посочих с лазерната си ролетка в противоположната посока. — Може би другите стаи?

Най-напред се качихме на горния етаж. Мисис Шарп, с решително изопнати черти, дръпна докрай завесите в семейната им спалня и затвори чекмеджетата на скрина, мърморейки си под нос. След това влязохме в кабинета.

— Ще оставите ли етажерките за книги? — попитах аз.

Тя са загледа навън през прозореца и забелязах, че примигна, за да отпъди една сълза.

— Мисис Шарп?

Не можа да се овладее и заподсмърча. Отпусна се на стола на Шарп с глава, подпряна в дланите, и се разплака. Дадох й кърпичката, която бях използвал, за да избърша пръстовите си отпечатъци от преспапието, с чиято помощ бях изпратил съпруга й през глава надолу по стълбите, и произведох утешителните звуци, които се очакват от един мъж в такава ситуация.

— Съжалявам — изхлипа тя през сълзи.

После попи сълзите си и издуха нос в моята кърпичка. Известно време остана седнала, клатеща глава, прехапала устни. Усещах как времето изтича.

— Има ли това нещо общо с мистър Шарп? — попитах внимателно аз. Тя не отговори нищо. — За да бъда честен с вас, видях колегата от „Уърд и Хюм“ снощи, когато си тръгваше. Изглеждаше доста разстроен. Предполагам, че се е случило нещо неприятно.

Тя не отговори. Накрая рече:

— Въобще не искам да го виждам повече. Той и без това вече се е разкарал, надявам се, и слава богу.

— Агентът от Уърд…

— Съпругът ми.

Тя демонстративно вдигна превързаната си ръка. Бинтът вече се беше размотал.

— Стойте — казах аз. — Дайте да ви го оправя. Извадих скалпела си, опънах и срязах на две разръфаната част и го превързах стегнато наново.

— Благодаря ви. Много мило от ваша страна.

— Лоша ли е раната? — попитах любезно.

— Драскотина. Аз съм си виновна. Не че го оправдавам. Напротив.

— Сигурна ли сте, че не искате да продължим по-късно, мисис Шарп?

Тя се притесни.

— Не, не. — Въздъхна и погледна към мен. — Просто му казах, че съм поискала оценка на къщата и той побесня. И се скарахме. Затова е такъв хаос. То не бяха летящи чаши. Пък паници, пък чинийки. Даже халката си хвърлих.

— Но къщата е ваша, защо да не продавате?

— Еми да. Аз съм я купила, преди още мистър Шарп да се появи. През вашата агенция. Както вече казах.

— Така е, да. Е, случват се такива неща. И все пак, доколкото ми е известно, хората първо опитват да поговорят.

— Никакви разговори не заслужава той — сопна се тя. — Ще ми разправя, че работел до късно. Да, ама аз разбрах какви ги върши. — И подсмръкна звучно. — Знам, че това не ви интересува.

— Разбирам ви. Аз също имам известен горчив опит.

— Женен ли сте?

— Бившата ми жена е женена за брат ми.

Тя спря да подсмърча.

— Ужас.

— Животът продължава — казах аз. — Ето това разбрах аз.

— Предполагам разбирате защо го направих. Докато се прибере, вече му бях събрала багажа. Откара ме до болницата, но аз отказах да му проговоря. Казах му само, че искам да се изнесе. До сутринта да го няма. — Погледна ме тревожно. — Ще остана при сестра ми. Мислите ли, че ще можете да задействате продажбата бързо?

— Ако сте сигурна, че искате да продължим.

— Сложил ми е пръстените при входната врата. Оставил си е и той халката. — Замълча за малко, после додаде: — Продължаваме. Продавам я.

Вече се беше поуспокоила, но не даваше никакви признаци, че възнамерява да стане от стола.

— Виждате ли онова място горе в двора, дето е разкопано под дърветата?

Аз извадих театралния си бинокъл и наново го фокусирах върху мястото с прясната земя.

— А, да. И това е…

— Жената просто преля чашата. Предполагам разбирате защо го направих.

Изстинах. Абигейл?

— Не е първата. От проклетата му читателска група, естествено. По-младата, предполагам. Направо изумително. — Тя прехапа долната си устна, все още загледана в градината навън. Просто не можех да я слушам повече, но тя продължаваше да дърдори. — Прибирам се от работа преди няколко седмици. А той ми казва, че Барни е избягал — това е кучето ми. Докато бил с гръб към него. Абсолютни глупости. Барни никога не би избягал. Той обаче продължи с наглостта си. Даже взе, че разлепи няколко от онези обяви със снимката на Барни. И някъде преди седмица, докато бях в градината, го намерих под една купчина със стари боклуци и камъни зад гаража. Даже не го беше скрил.

Ама разбира се… кучето.

— Каза, че било нещастен случай. Така ли? Едното му око го нямаше. Така му се разкрещях, че даже не можа да смогне да измисли какво да излъже и си призна. Барни си бил свършил работата върху килима, каза, и той го замерил с ботуша си.

— И това го е убило?

— Той се разбеснял, Барни. И в паниката мъжът ми го ударил с един от стиковете си за голф.

Отново се смълча. Без любимец. Без любим.

— Значи това е Барни, горе в градината.

Тя докара някаква измъчена усмивка.

— Накарах го да иде и да купи лопата. Той не иска да пипне нищо по двора. Тревата пак е прораснала, разправя. Представяте ли си? Край, отървах се от него.

Звънецът на вратата иззвъня силно и продължително. Сърцето ми подскочи, но мисис Шарп даже и не потрепна.

— Знам кой е — каза.

— Така ли?

Тя стана от стола и отиде да погледне през един от предните прозорци, после се върна обратно.

— Спрях да плащам вноската за колата му преди два месеца. Всъщност спрях да му плащам всичките сметки. Идваха вече три пъти тази седмица да му я конфискуват — обикалят из района с една грамадна жълта платформа. Той започна да я заключва в гаража. — Тя се изсмя. — Така му се пада.

— Значи тази жена… — казах аз.

— Накрая ти писва да се правиш на ударен — продължи тя. — Само че когато и другите хора разберат… ами, да кажем, че ми подшушнаха. Имаше бележка. Анонимна, разбира се. И снимка.

Аз я прекъснах.

— Знаете ли коя е?

— Хич не ме интересува коя е. Вече не. Просто искам да се махна от този живот и от тази къща и да започна начисто отначало.

Аз също исках да се махна от тази къща, разбира се. Просто трябваше да я задържа на горния етаж възможно най-дълго, за да мога да изкарам колата от гаража.

— Еми — заключих, — след като минаваме от оценка на продажба, ще ни трябват още някои детайли и, разбира се, да определим кога да дойда пак, за да направя снимки на къщата. Но първо ще трябва да взема няколко договора от офиса. Мислите ли, че мога да намина пак по-късно днес? Да ви дам време да пооправите туй-онуй…

— Ще се опитам да почистя — каза тя.

Не помръдна, само запали цигара и се загледа през прозореца към гроба на Барни. Едва ли щях да имам по-добра възможност. Взех стълбите на бегом, колкото бързо можах да се осмеля. Онези от конфискацията бяха пуснали призовка в пощенския отвор. Взех я и се изнизах. Трябваха ми само няколко секунди. Вдигнах вратата на гаража, шмугнах се вътре и влязох в колата. Всичко, което трябваше да направя, беше да я изкарам. Запалих двигателя и бавно подкарах по алеята, като пак спуснах вратата зад себе си. Веднага щом излязох на улицата, тръгнах да завивам надясно. Видях един жълт камион да изчезва нататък по главния път. Инстинктивно завъртях волана и завих наляво. Шофьорът може и да ме беше видял, но не направи опит да ме последва. Набрах малко скорост, завих надясно, после отново.

И сега какво? Планът ми — а опасявам се, че той беше единствен — беше да оставя Шарп в празния имот на Куксън и може би да го направя така, че да изглежда като нещастен случай. Защо Куксън ли? Защото ключовете от къщата им бяха в джоба ми. И то не техните ключове (които те така категорично отказаха да ни предоставят), а моите, които държах на стената си, откакто бях продал къщата за последно преди шестнайсет години. Така и така бях решил да отскоча дотам по някое време през седмицата, защото ми беше писнало, мамка му, от проклетите им опити да ни държат настрана. Сега обаче от само себе си ми се беше предоставила такава възможност, каквато и Господ не знам дали можеше да ми предостави.