Фил Хоган
С удоволствие ще намина (20)

19.

На другата сутрин отидох направо в офиса. Решил бях да говоря с Уенди за семейство Шарп, но размислих и не подхванах въпроса. Мислех за мисис Шарп. Притеснявах ли се за нея? Може би малко. Безпокоях се как са се разбили нещата.

Грабнах куфарчето си и тръгнах пеш към „Бозел Авеню“. Бледосинята кола все още беше там, но джипът на Шарп го нямаше. Поколебах се, после отидох до предната врата и натиснах звънеца. Изчаках и опитах отново. В къщата беше тихо. Не мога да обясня защо ключът беше в джоба ми. Надявах се да заваря мисис Шарп у тях и въпреки това се бях приготвил да ги няма. Нямах представа, разбира се, къде може да са и двамата — Възможно беше да са изгладили нещата и да са отишли до супермаркета например. Където и да бяха, имайки предвид решимостта на мисис Шарп да продаде къщата и на съпруга й — да я спре, не можех да приема, че поне единият от тях няма да бъде наоколо. Да рискувам да вляза в дома им щеше да е глупаво. И все пак продължавах да стоя там, а ключът вече беше в ръката ми.

Пъхнах го в ключалката, завъртях половин оборот, после внимателно отворих вратата. Оставих я да се затвори зад мен и натиснах секрета за заключване. Когато пристъпих вътре, нещо изхрущя под крака ми и след като очите ми свикнаха със слабата светлина, видях, че ламинатът в коридора е посипан с парчета стъкло и порцелан. На най-долното стъпало се търкаляше дръжка от ваза. Отидох до кухнята и през открехнатата врата видях обърнат на обратно стол. Щорите бяха спуснати и лампата беше включена. Тук имаше още натрошени стъкла. По плочките на пода се виждаше размазана кръв. Приклекнах и я пипнах. Засъхнала беше. По плота имаше още кръв и диря от кървави капки, водеща към мокрото помещение. Странното беше, че дори и сега не предположих най-лошото. „Най-вероятно лоша порезна рана на ръката“, помислих си аз, „от счупените стъкла.“ Вратата беше леко притворена. Побутнах я и тя се отвори. Видях дъска за гладене с паднала до нея купчина сгънато пране, една от кърпите беше омазана с потъмняла кръв. Един от крановете капеше в бяла правоъгълна мивка, и тя оцапана в червено. Сега усетих хладния въздух, който идваше от открехнатата врата към гаража. Отворих я и включих лампата.

Глупаво, знам, но всичко, което видях в гаража, просто крещеше, че е станало убийство — зъбците на висящия градински трион, стиковете за голф, проблясващата лопата, подпряна на стената. Имаше ли лопата последния път въобще? Пристъпих по-близо, видях земя по ръба й.

Ами ако Шарп е… Ако е…

Лудост беше, да, но трябваше да погледна в двора. Кой не би се опитал? Спомних си, че отвън гаражът беше затворен с метална врата, но най-вероятно сега тя беше заключена. По-възможно беше да се излезе през френските прозорци. Върнах се до коридора. На масичка при входната врата, до телефона, имаше два пръстена — нейните: единият с диамант, другият — златна брачна халка, и двата оплескани с кръв.

Признавам си, разтреперих се. Трябваше да запазя спокойствие, да остана на фокус. Къщата беше празна; вратата беше заключена. Можех да го направя. Отидох до френските прозорци в дневната и погледнах навън. Дворът беше обрасъл, както винаги. Невъзможно беше да се види нещо отвъд пояса от спаружени стръкове вълчи боб^[1] в далечния край, където земята беше надигната. Трябваше ми видимост към градината. Но не ставаше през страничната врата. Дори и да беше оставена отключена, тя се виждаше откъм улицата. Каквото и да се беше случило на това място, по-добре беше да не ме забелязват тук. Трябваше ми удобна позиция. Промъкнах се обратно в коридора и се качих до стълбищната площадка на втория етаж. Там беше кабинетът на Шарп. Уверих се, че не се виждам отвън и погледнах пред прозореца. Трябваше да има нещо… Извадих театралния си бинокъл и го насочих към задната част на двора. Ясно се различаваше прясно обърната пръст на едно място, въпреки премрежените клони и гъстия листак. Възможно беше да е краят на някоя зеленчукова леха, макар че Шарп очевидно не бяха запалени по градинарството, а и защо не бяха се постарали поне да разчистят околните бурени и къпинаци? Задържах погледа си върху мястото за известно време.

Да не би? Възможно ли беше?

Трябваше да изляза, но първо исках да надникна в спалнята на Шарп. Вратата беше широко разтворена. Завесите бяха все още спуснати и лампата светеше, откроявайки снежнобялата завивка върху легло с кралски размери, спретнато оправено и мержелеещо се в стаята като ектоплазма. Чекмеджетата бяха издърпани навън и изпразнени. Вратата на гардероба зееше разтворена. Първо ми хрумна, че Шарп си е стегнал куфарите и се е изнесъл. Но като се замислих… можеше да е опаковал дрехите на жена си и да е направил да изглежда така, че не той, а тя се е изнесла — че го е напуснала след скандала. Оставаше да съчини после някоя история за таен богат любовник, някой магнат например, с който тя се е запознала служебно и който я е отмъкнал в любовното си гнездо в някой далечен град в чужбина или на някой тропически остров.

Какво се очакваше да направя? Можех — длъжен бях даже — да съобщя в полицията — анонимно, разбира се, от автомата на гарата. Щяха да решат, че съм някой пладнешки крадец, дошъл от гетата на Северен Лондон, който е налетял на кървави улики на престъпление. Полицията щеше да намери Джудит Шарп в плиткия й гроб без годежен пръстен и без брачна халка и щеше да арестува Шарп на „Хийтроу“ или на някой ферибот терминал из Европа. Бездействието ми, само колебанието ми дори, биха осигурили на Шарп нужното му време, за да инсценира по-легитимна смърт за жена си — кълбовидна мълния, ударила злощастната й кола на някоя далечна отбивка по пътя или в подножието на високите скали в Съфък — преди да придобие собственост върху къщата като неин законен съпруг. „Да, имахме скандал“, щеше да каже на полицията; показанията на агента от „Уърд и Хюм“, когото беше изхвърлил, също щяха да го потвърдят. Казал е на Джудит, че иска развод и тя е излязла с колата през нощта и не се е върнала. Да, разбира се, изглеждала е като обезумяла. Способна ли е била да посегне на живота си? Представих си как Шарп кима унило, забелязвайки погледа на състрадателния млад полицай, който неволно проследява извивката на бедрата й, и добавя, че всъщност съпругата му в последно време често е страдала от депресия.

После се замислих как ли Абигейл се вписваше във всичко това. Вероятно на Шарп не му беше за първи път. Не че непременно трябваше да е убил родителите си, но със сигурност беше използвал всяка поредна връзка — все по-уверен финансово от преди — като стъпало към следващата. Този път беше сгрешил.

Чух кола отвън. Приближих се внимателно до прозореца и отместих пердето дотолкова, че да мога да видя алеята. Никакво раздвижване. Излязох от стаята и тихо слязох по стълбите, отключих секретната брава и отворих входната врата. Навън беше чисто. Оставих вратата да се затвори след мен и чух щракването на бравата. Бях стигнал до портата, почти на улицата вече, когато се сетих за куфарчето си. Останало беше на бюрото на Шарп. Дори и сега запазих спокойствие. Даже не се и поколебах. Просто се върнах обратно и влязох отново. Този път не продължих опипом, а взех стълбите на бегом с няколко скока. Когато стигнах догоре, замръзнах. Точно пред мен — в кабинета на Шарп — стоеше самият Шарп с лице към прозореца. И разглеждаше съдържанието на моето куфарче. Не можех да помръдна. Логично беше да се е обърнал при думкането ми по стълбите, но той продължаваше да стои с гръб, приведен над куфарчето, а кокалестата му фигура сякаш изпълваше цялата стаичка. Облечен беше като за тичане — с анцуг и маратонки — и в този момент чух приглушена музика. В ушите си имаше бели слушалки.

Не съм сигурен какво точно се беше случило. Вероятно беше забелязал отражението ми в лампата или пък музиката беше спряла, когато най-горното стъпало беше изскърцало под тежестта ми. Знам само, че в мига, в който той се обърна, аз вече се бях хвърлил отгоре му с цялата си сила и настървеност, прорязвайки тишината в къщата с внезапен, почти комичен, крясък. Бързо загубих преднина. Той беше по-висок и по-силен и ме стисна в абсурдна хватка, но аз успях да го изблъскам назад, като вкарах в действие странни балетно-отбранителни движения, при което и двамата се бутнахме в бюрото, а около нас се разлетяха листа, книги и документи. Усетих вкус на кръв; ако имаше място, той със сигурност щеше да ме събори на пода, но вместо това тилът ми издрънча в етажерката с книги. Причерня ми, опитах се да го изблъскам, но той пак ме запрати върху бюрото. Тогава видях да проблясва нещо познато и ръката ми, запомнила хладното тежко стъкло на зеленото преспапие, се протегна и го сграбчи. Само че не можах да го удържа, защото той изви китката ми и то падна с трясък и тромаво се търкулна по дървения под. Направих опит да го ритна с коляно в слабините, но той отново ме отблъсна и ме удари два пъти в стомаха. Изкара ми въздуха, но аз продължих да го стискам с две ръце, както правят боксьорите, когато се изморят или печелят време, или усещат, че губят. Дали тогава загуби равновесие? Залитна назад, като ме повлече със себе си към стълбищната площадка и после се подхлъзна — краката му рязко се подкосиха. Сега стоварих цялата си тежест върху него и той полетя заднешком, удряйки главата си в гредата на парапета с успокоително потреперване. Усетих как охлаби хватката си и се строполи надолу по стълбите.

Къщата потъна в пълна тишина, нарушавана само от моето тежко дишане, и тогава го чух отново — пулсирането от слушалките на Шарп, сега разместени, е едното от двете тънки кабелчета — преметнато върху бузата му, докато той продължаваше да лежи все така неподвижно в долния край на стълбите, с единия си крак — неестествено прегънат под тялото. Главата му беше килната под странен ъгъл и по всичко изглеждаше, че това му е бил краят, обаче когато слязох долу, той започна да трепери по ужасяващ начин, с очи, облещени срещу тавана. Настъпи някакво странно безвремие, стоях задъхан там, гледах го как се гърчи и тресе, все още можех да повикам линейка, но вече бях направил своя избор.

Вътрешността на бузата ми кървеше, сигурно някак я бях прехапал. Отидох в кухнята и наплисках лицето си с вода. След това, като си върнах самообладанието, влязох в гаража, извадих стика за голф — дървен, както личеше по изпъкналата му предна част (ако правилно бях запомнил от един летен лагер в Шотландия, където ме беше изпратила леля Лилиан), прецених го на тежест и дължина и довърших Шарп с един силен удар по темето.

Заклевам се, че съвсем ясно чух камбанките на камиона за сладолед.

Знам какво си направил.

О, мили боже, де да можеше да ме види сега.