Фил Хоган
С удоволствие ще намина (2)

1.

Ако опрете пистолет в главата ми и ме накарате да ви опиша себе си, сигурно бих започнал оттам, че всички ние сме създания, определени от навика. Да, но, бихте се зачудили вие, що за определено от навика създание може да бъде един роб на чуждите навици. Ще ви кажа само, че това, което обичам най-много и това, за което съм създаден, е постоянството и най-доброто, което мога да направя, е да чакам, да вярвам и да се надявам случилото се наскоро в нашето скромно, но спретнато градче да бъде забравено и всичко да си тръгне спокойно постарому. Точно в този момент съм щастлив, че се чувам как дишам. Въздухът е опасно разреден. Като че нахлува през ушите ми. И все пак сцената тук — полуосветена, в сънен унес преди зазоряване — е спокойна: захвърлена мънистена огърлица, етажерка с книги, разтворена книга, оставена върху нощното шкафче с кориците нагоре, сякаш и тя — като цялото градче в този тих час — е потънала в дълбок сън. Не мога да различа заглавието, но точно тази книга, с познатото изображение върху предната корица (силует на мъж, очертан със златист контур) ме връща към оня ден, не чак толкова отдавна, когато вятърът се обърна и небето притъмня и кроткият живот — стреснат от внезапното прогърмяване на необичайното — скочи на задните си крака, прекатури фенера и обърна колибата на огнен ад, чиито лумнали нависоко трептящи пламъци можеха да се видят от стотици километри разстояние.

Беше ден, който започна спокойно също като днешния. Поредният изгрев — смея да кажа любовно обагрен — макар че, ако тук спирам да вмъкна няколко думи за момичето, което стои в основата на станалото (или най-малкото нейните привички са в основата), то е само за да илюстрирам контраста между нещата от живота — как красотата и грозотата могат да съжителстват изненадващо близо рамо до рамо, невидими една за друга. Как в един момент може да лежиш в топлия, тиктакащ сумрак, очаквайки завръщането на възлюбената (ето я, прибира се след сутрешния джогинг — прещракването на ключа й в ключалката, шуртенето на вода, пълнеща ароматна вана), а в следващия момент да обмисляш нещо ужасяващо, драматично, скандално.

Ето такъв е пътят, по който паметта ми се втурва да възстановява оня ден, макар истината да е, че новината стигна до мен едва след като тя вече беше тръгнала в свежото ясно утро с велосипеда си, а аз се бях отправил към офиса. Всеки от жителите на нашето китно зелено градче си го спомня по свой начин. Става въпрос за това, че в оня ден семейство Куксън от „Истфийлд Лейн“ току-що се бяха прибрали от годишния си пролетен отпуск, изкаран на Сейшелите, за да се натъкнат на едноседмичен труп, съсипващ визуалната хармония на добре поддържаната им градина в покрития с плочи вътрешен двор.

Всеки брокер има по някой клиент като семейство Куксън, затова не ме съдете твърде строго, като ви кажа, че се наложи да потисна една усмивка, когато моята служителка Зоуи, с широко ококорени от вълнение и тревога очи, съобщи новината. Къщата на Куксън — хубав старинен имот в самия край на града, с поля и гори наоколо и само на десетина минути пеша до клуба по тенис и крикет — застояваше в нашия регистър вече повече от осемнайсет месеца. В условия на спад на пазара моят старши консултант Катя, забележително старателна литовка, беше спазарила имота на два пъти — с клиенти, които отчаяно го желаеха, но се оттеглиха в ярост и сълзи и отидоха да вложат обезценените си акции другаде, докарани до емоционален колапс от безуспешните опити на Куксън в продължение на седмици и месеци да си намерят нов идеален дом и от отказа им да обмислят евентуално преместване във временно жилище под наем, за да спасят въпросните сделки. Бях загубил броя на имотите, от които самите Куксън се бяха отказали в последния момент — луксозни жилища, отговарящи на всяко условие от списъка им с изисквания, който беше изкарал и трима ни навън да оглеждаме преустроени вятърни мелници и пивоварни, една превъзходна джорджианска градска къща на площада, един многообещаващ апартамент на брега на реката, решен в дъбово дърво и гранит, една извънградска хижа с просторна зеленчукова градина, принадлежала на търговец на вълна. Пътищата на индивидуалните приумици на двамата — пояс от тисови дървета за нея, професионална кухня с винарска изба за него — рядко се пресичаха. Щом присветнеше на едно място, на друго веднага гаснеше. Виждаше се как се препират беззвучно в колата си. Веднъж чух мисис Куксън да ме нарича „оня шибан подлец Хеминг“, което ми се стори малко прекалено, въпреки че в конкретната ситуация — бях се спотаил в една ниша на площадката точно под тях, докато те стояха и спореха за естетическите достойнства на кръглите прозорци — предполагам, че беше права.

— Ти мислиш ли, че Куксън наистина искат да се местят? — казваше често Катя.

„Сега най-вероятно искат“, мислех си аз.

Но казва ли ти някой? Шестнайсет години бяха живели на това място. Децата им бяха излетели вече от семейното гнездо. Той беше зъболекар, тя държеше четири аптеки. И сега, прехвърлили четирийсетте и по-отчуждени от всякога, според мен я бяха докарали дотам, че да избират от две беди по-малката — въпросът не беше в това дали да живеят охолно, или да се посвият, а дали да останат в този брак до края на живота си, или да се отърват от него. В подхвърлените помежду им забележки относно интериор или размер на стая можеше да се прозре по-широк смисъл. Че търсеха нещо — търсеха, но то определено не беше нов общ дом. По-скоро изглеждаха вкопчени в изтощителна пасивна война, в която за оръжие си бяха избрали издирването на имот.

Въобще не ги харесвах тези Куксън, обаче определено ме удивляваха. Последния път, когато ги бях видял — или всъщност не бях успял да ги видя — беше няколко месеца преди отпътуването им за топлите страни. Бях организирал оглед на едно новопостроено дизайнерско местенце — солидно и шикозно, с фитнес салон и басейн. Пристигнах малко по-рано, проверих стаите, автоматичните щори и осветлението. Прехвърлих набързо представянето, което Катя беше стъкмила. После зачаках, обиколих стаите, разходих се по алеята. След двайсетина минути звъннах на мистър Куксън. Той играеше голф.

— Сигурен ли сте, че беше за днес? — рече.

Отвърнах му, че да, за днес се бяхме разбрали и замълчах, за да му дам възможност да се извини. Не се извини.

— Ако трябва да бъда честен, мисля, че жена ми май вече не се интересува — каза.

В общия случай не бих се трогнал особено, ако ми вържат тенекия. При други обстоятелства щях да използвам времето да подуша из къщата, докато продаващите я собственици ги няма. В този случай обаче продаващи собственици нямаше, нямаше никой, в чийто реален живот да мога да надникна. Само обичайните търговски посредници с присъщите им способи за лустросване на луксозните стаи с разни модни глезотии: фотьойл ала Корбюзие^[1] — кожа и хром, дългокосмест килим, бутикови завеси и спално бельо. Нищо, което да загатва за живо, пълнокръвно присъствие или за индивидуален вкус, нито следа от човешко същество, вдълбана в гнездото.

Заключих и си тръгнах. Вятърът беше студен, но поне не валеше. Когато условията и времето позволяват, вървя пеша. От нашия офис — „Хемингс“ се намира точно в центъра, от северната страна на стария площад — може да се стигне пеша до всяка точка на града за не повече от половин час. А какъв по-добър начин да избистриш фокуса и да извлечеш четлива информация от ежедневната мъгла? Имам навик да криввам в произволни посоки. Вървя и дебна за изгодни възможности. Нащрек съм за всякакви новопоявили се съобщения за продажби и нашествия от конкурентни агенти. Старателно чета хвърчащите обяви, закачени по огради и стълбове, известяващи за частни и обществени строителни инициативи. Не ми убягва нито къде се градят скелета, нито какво разтоварват доставчиците, нито какво се товари на подемниците. Замирише ли ми на прясна боя, като че ми порастват крила. Мога да различа от прилично разстояние червения цвят на току-що монтирана алармена система. Понякога прибягвам до театралния си бинокъл (крайно необходимо пособие за един добре оборудван брокер на недвижими имоти). И докато правя своите обиколки, си задавам въпроса на кого какво му приляга. За седемнайсет години в бизнеса имам продадени, често повече от веднъж, имоти на всяка улица в града. Лице може и да забравя, но уверявам ви, къща не съм забравял никога.

И така, когато стигнах до града и тръгнах надолу по „Бозел Авеню“ — широка и заможна улица, раззеленена и с нацъфтели кестени по това време на годината — пред погледа ми се мярна фигурата на мъж, около четирийсетгодишен, който излезе от №4 — едната от двойка крайградски къщи, строени през 1930-те, разположени малко по-навътре от пътя. Занимавал се бях и с двете къщи преди време. №4 имаше еркерна стаичка-кабинет над гаража. Познавах тази къща. Мъжа обаче не си спомнях. Или може би грешах? Разхождаше или по-скоро теглеше дребно куче. Дори и от разстояние можех да забележа колко е нервен. Беше висок на ръст, поради което горкото куче — някакъв вид териер с бяла кичуреста козина — изглеждаше още по-дребно. Екипиран беше с маратонки и непромокаемо яке с качулка, а оредяващата му коса беше въздълга и пригладена назад. Кучето се опитваше да души по портите и оградите и джафкаше в израз на протест, когато той го дръпваше настрани. Имаше вид на кибритлия човек, който се пали от най-малките житейски неразбории. Уж подгонен от бръснещия вятър, аз тръгнах след него и кучето по главния път, после надолу по хълма до кръстопътя, докато се озовахме пред засводения вход и двора, към който гледаше собственият ми скромен апартамент, намиращ се в един неколкоетажен тухлен жилищен блок. И точно тук, пред входа на чудния раззеленен общински парк отдясно, той спря по средата на пътеката, за да изчака кучето да си свърши работата.

Точно по средата на пътеката. Не ме и погледна дори, когато се приближих. Кучето се сниши, готово да скочи, после разтръска косматата си муцуна и се прозина. Очаквах мъжът да извади торбичка и да си събере мръсотията, той обаче просто изчака кучето да довърши, след което дръпна каишката и продължи нататък.

— Ей! — провикнах се подире му. — Извинете…

Мъжът — май все пак го познавах — се обърна с вкиснато изражение, което вероятно трябваше да се равнява на нещо средно между цивилизована усмивка и хапливо натъртване.

— Извинявам се — казах, — но ми се струва, че кучето ви изпусна нещо.

И двамата погледнахме към лайното, което сочех — спретнато навито и димящо — направо ме шашна с необичайно големия си размер за такова дребно куче.

Той се опули насреща ми.

— И какво искате да направите с него?

— Аз какво искам да направя? Реших, че вие може би искате да направите нещо с него — усмихнах се отново.

— Да, ама аз не искам, затова майната му. Абе що не си гледаш работата, префърцунен мазник такъв!

Постоя опулен срещу мен още секунда, после дръпна каишката и продължи по пътеката към парка. Аз останах и ги огледах в гръб, кучето изнедоволства още веднъж, когато прекосиха през тревата и слязоха надолу по стъпалата, отдалечавайки се по пътеката покрай реката. Той така и не се обърна.

Префърцунен мазник? А аз винаги съм се възприемал като съвестен гражданин — даже образцов гражданин. В кошчето за боклук наблизо имаше парче от картичка. Подпъхнах го под изстиващата кашава пирамида и я прехвърлих в картонена кутия от бърза храна. Върнах се обратно нагоре по хълма до двора, където бях паркирал колата. „Добре“, разсъждавах си, „тоя маниак ме унижи, и какво от това? Можеш да откачиш от яд, а може и да предприемеш правилните действия.“

Сложих кутията под предната седалка до мен в колата и отскочих до вкъщи, за да направя справка в досиетата, които пазя там. Не ми отне много време. Аз съм много организиран човек. Оказа се, че сме продали къщата през 2007 г. на Джудит Бриджинс. Вероятно тя я беше препродала на въпросния дебелокож простак. Набрах номера на стационарния телефон, който имах в документите. Отсреща не вдигна никой. Отидох с колата до там и паркирах малко по-нататък по „Возел Авеню“, после се върнах пеша до №4 с купчина рекламни дипляни върху кутията. Единственият начин да ме види някой минувач в градината зад високия прорасъл жив плет беше, ако надзърне откъм портата, но дори и тогава можеше да ме мерне само за секунда-две. Натиснах звънеца и пак набрах номера на домашния телефон. Чух го как звъни отвътре. Никой не вдигна.

Тогава извадих ключа от джоба на елека си, отключих вратата, изчаках малко и прекрачих прага. О, да. Винаги съм обичал първия миг в празна къща, когато дъхът и движението ми още не са разомагьосали тишината и покоя вътре. Ориентирах се къде е кухнята и се загледах в чистия, покрит с плочи, кремавобял под. Щеше ли да свърши работа? Не съвсем. Може би всекидневната… Отворих вратата към просторна стая с кът за хранене, нареден с вкус. Френски прозорци гледаха към неокосен вътрешен двор и занемарени цветни лехи. Очевидно собственикът не го биваше в градинарството. Но пък имаше усет към модерен и атрактивен интериорен дизайн, както личеше по красивия, плътен, бял — наречете го, ако щете, префърцунен — килим във формата на сърце.

„Точно това ни трябва“, помислих си аз.

Плъзнах лайното — все още удивително непокътнато, като чисто нова пластмасова имитация — в луксозния център на килима и поспрях за малко, за да се полюбувам на карамеленото му съвършенство и удовлетворяващо противния му аромат, който, реейки се свободно из забраненото пространство на стаята, достигна до ноздрите ми. Кучето несъмнено щеше да го надуши в мига, в който двамата със стопанина му си влязат вкъщи. „Баф-баф, господарю! Ела да видиш!“ Тръгнах си. С удоволствие бих се насладил на една едночасова обиколка из къщата и то не само заради това, че сутринта ми се беше скапала. С удоволствие бих се скатал някъде и бих се полюбувал на озадачената и стресната физиономия на оня, като се прибере. Но ме чакаше работа. Измъкнах се на пръсти и на излизане мушнах една рекламна дипляна в пощенския отвор. Вятърът беше утихнал и аз, не без известно удовлетворение, закрачих обратно по „Возел Авеню“, оставяйки дипляни и в пощенските кутии на другите къщи на път към колата, а после се върнах с нея до вкъщи и прибрах ключа на сигурно място. Сладък успех.

Добре де — чувам ви да питате с известен скептицизъм (и с оня пистолет, опрян в главата ми) — от всички чудесни къщи, които си продал през седемнайсетте години, откакто си в бизнеса, точно от тази ли имаш ключ? На което аз ще отговоря: не, разбира се — имам ключове от всичките.