Фил Хоган
С удоволствие ще намина (28)

27.

През цялото това време сърцето ми болезнено копнееше за Абигейл. Нямаше я в библиотеката. Представях си я затворена у тях, в шок, неможеща и нежелаеща да се разкрие пред полицията. На два пъти, щом се стъмни, минах с колата покрай къщата й и видях прозореца на горния етаж да свети. Не посмях да спра. Ледени тръпки ме побиваха, като си представях как по-младият и по-проницателен детектив ме следва безшумно в необозначена кола или пък души из града по следите ми.

Копнеех за неудобното си скривалище на тавана посред старите мебели на майка й, с Абигейл отдолу, с топлината й и гласа й, носещи се из къщата. Връщах се там в сънищата си — сънувах как лежа с лице, притиснато към дървения под, как прокарвам пръст между успоредните резки, които бях издълбал в дъските и как постепенно всичко се размива и духът ми се слива с нейния, докато тя върши всекидневните си неща — бърше жълтия балатум в кухнята, сменя станциите на малкото си приглушено радио, изпъстря млечнобелите страници на бележника си с лилави прилагателни, излиза от запарената баня, загърната в кърпа и порозовяла. Виждах я на леглото — как лакира бавно перфектните нокти на краката си, а по бузата й се стича сълза. Всичко, което някога бях желал, сега беше там. Сублимен момент на сбъднати желания, за които се бях борил. Ключът от къщата й пареше в ръката ми. Често ми се е налагало да бъда търпелив, научил съм се да се радвам на предимствата на закъснялото възнаграждение. Но да вкусиш от това едничко рядко удоволствие — от този упойващ дестилат на всички желания — и после да го видиш пометено от жестоки обстоятелства? Имал бях само пет дни и нито минутка повече! Всичките ми инстинкти се бяха опълчили срещу предпазливостта и здравия разум. Единственото, което правеше тези часове по-поносими, беше искреното ми убеждение, че утрото на онзи все неидващ и неидващ шести ден най-накрая ще настъпи и след него ще последват още дни. Умът ми се рееше нагоре в небесата заедно с фантазията за безкрайна поредица от дни, споделени с Абигейл — за две души, слети в едно: тя — неподозираща нищо, аз — невидим, но виждащ — един пулсиращ живот, приютен в тъканта на майчината й къща на „Рейстрик Роуд“, вдишващ и издишващ зад стените, под стрехите на покрива, под дъските на пода. Бях загубил ума и дума от желание, забравил напълно, че има опасност всичко това да приключи само за един-единствен миг, да се срути, да се сгромоляса и под него да зейне огнен ад, а като се разтвори пъкълът, да се окаже, че аз вървя право към него.

Изминал беше цял месец, откакто бяха идентифицирали тялото на Шарп, когато един ден вдигнах телефона и чух от другата страна млад женски глас. Каза, че сме пуснали брошура в пощата й. И че имала къща, която искала да продаде. Беше Абигейл.

В мислите ми настана пълен хаос — заля ме вълна от паника, когато чух гласа й, а после и още една, когато си представих как продава къщата и заминава. Прокрадна се обаче и надежда за нови възможности. В гласа й като че долових благата вест за предстоящи по-добри дни. И как иначе!

Нужно беше само да подбера правилните думи и да насроча среща у тях и след час двамата с нея вече седяхме в масивните фотьойли с шарена дамаска на майка й. Докато ме развеждаше от стая в стая (макар, разбира се, аз вече да познавах всеки сантиметър от това място), забелязах колко съсипана изглеждаше — с тези тъмни сенки от тревога под очите, а докато вървеше, скръстила ръце, току придърпваше около себе си тънката зелена жилетка, обгърнала тялото й като саван. Двата еднакви сака на Шарп бяха изчезнали, вероятно изхвърлени на градското сметище. Представих си я как върви, нервна и потисната, между тежките очукани подемници, как изкачва металните стъпала, може би дори едновременно с мисис Шарп — две неволни сестри по съдба, тръгнали да се отърват от следите на един и същ мъртъв мъж.

— А смятате ли да купувате нещо в друг район? — попитах аз.

— Не — отвърна тя. — Майка ми почина миналата година. Това беше нейната къща. Напускам града.

Сърцето ми се сви. Заради Шарп беше, разбира се — заради загубата, която беше преживяла, но вероятно и заради страха да не бъде въвлечена в разследването. Замислих се дали отношението й към него не се е променило след всичко, изприказвано по негов адрес — манията му да харчи безразборно от парите на жена си, предполагаемата му връзка с мисис Куксън, която в последно време също беше станала обект на клюки и уличена в любовна връзка с един от общопрактикуващите лекари, които имаха кабинети в съседство с една от нейните аптеки.

Последвах Абигейл навън в скромния заден двор.

— Не е кой знае какво — каза тя, — но пък има допълнителна пристройка откъм улицата отзад. — Отвори една порта и излязохме на кална глуха улица, заградена от едната страна със старомодни гаражи с боядисани врати, всяка от които си имаше номер. — Нашата е зелената. Моята всъщност. — Отключи я и се отдръпна назад. Вътре беше тъмно. — Може да изглежда, че е влажно, но не е — допълни, влизайки и прокарвайки ръка по обърнатите на обратно мебели и стари вещи. — Ако трябва да съм честна, бих желала бърза продажба.

Можех да докосна косата й, ако се протегна.

— Бъдете спокойна — казах. — Бързо ще придвижим нещата.

Тя се усмихна и за първи път ме погледна. Обезоръжаващо беше да си говорим така след цялото това време. Да бъдем така близо един до друг. И тази нощ не можах да спя, но сега Абигейл се върна в сънищата ми и измести лошите мисли. На следващата сутрин я потърсих в библиотеката. Преподреждаше една витрина в детския отдел.

— О, здравейте — поздравих аз изненадано.

— Пак се срещаме — отвърна тя, като се изправи с книга, притисната към гърдите.

— Виж ти — усмихнах се аз. — Вие… тук ли работите? Разбира се, че работите тук, какво говоря? — засмях се и се извиних, че отнемам от времето й. — Отбих се само да видя дали рекламите ни са излезли във вестника — слава богу, всичко е наред!

Тя присви очи.

— Това проблем ли е обикновено?

— Направо няма да повярвате — задържах малко по-дълго погледа си върху лицето й. Имаше лунички покрай връхчето на носа. — Както и да е, исках само да поздравя.

— Разбира се — каза тя и се усмихна. — Здравейте и на вас.

По-късно я изчаках в парка, под дърветата, далеч от пътеката. Като приближи до една пейка, слезе и внимателно подпря колелото на едната страна в тревата. Порови в раницата си, после седна на пейката и започна да пише нещо в някаква тетрадка. Не можех да гледам повече.

На другия ден след обяд отидох отново у тях, за да направя снимки. Пихме кафе и прегледахме документите. Сега тя ми каза, че се връща в предишния си апартамент в Лондон. Отначало се изкушавала да остане и да се установи тук, но не се получило.

— Просто не е за мен — добави.

— Колко жалко — рекох аз. — Предполагам, че Лондон е доста по-вълнуващ.

— Знам ли — отвърна тя.

Ухаеше божествено.

Поинтересувах се за водопроводната и отоплителната инсталация. Тя пък ме попита дали познавам някого, който да дава ван под наем.

— Имам цяла къща с боклуци, от които трябва да се отърва — на майка ми най-вече. Казаха ми, че по пътя за Удстрингам имало голям благотворителен магазин, в който приемали стари вещи, а също така и изпращали за Африка. Аз нямам кола. Всъщност не карам въобще.

— Ами ако ви предложа аз да ви помогна? Ние имаме ван. Разполагам със свободно време.

Усетих как сърцето ми спира да бие. Това си беше чиста лудост.

— И такава услуга ли предлагате?

— Само за нешофиращи клиенти.

Тя се засмя.

— За неделя сигурно и дума не може да става?

— Какъв по-добър ден за добро дело. Десет часа много ли е рано?

— Чудесно е.

Облякох си старото яке и едни ежедневни панталони за случая. Зоуи беше дежурна в офиса и трябваше стоически да изтърпя неизбежния й коментар, когато влязох да взема ключовете от вана.

— Божичко, мистър Хеминг — викна тя. — Дегизирали ли сте се нещо?

— Просто помагам на един съсед да си свърши една работа — казах аз.

— Или по-скоро съседка?

— Възрастен съсед.

В крайна сметка трябваше да се направят три курса. Абигейл вече имаше по-ведър вид. Сложила си беше градинарски ръкавици — защото ноктите й винаги се чупели, обясни.

— И моите така — казах аз.

Приятно й беше да се поразведри. Разказа ми за предишната си работа в една от университетските библиотеки в Лондон и за живота си там. Имала приятел, който обаче побързал да се омете (както се изрази тя), когато й се наложило да се върне у дома, за да се грижи за болната си майка.

— И по-добре, предполагам. Нямах много време за личен живот тук. Но после, след като мама почина, се свързах с двама стари приятели. Освен това започнах работа на смени в тукашната библиотека. И малко по малко нещата се пораздвижиха.

За мен говорихме по-малко, но можете да си представите изненадата й, когато разбра, че една от последните ми любими книги е „Купчина монети“ на Барингтън Гейтс.

— Обожавам тази книга! — каза. — Имам я с автограф!

— Казва много неща за самотата — допълних аз.

— Напълно съм съгласна. И за изгнанието.

— Именно.

На връщане тя настоя да ме почерпи с обяд в кафенето на един градински център. По лицето й премина сянка, когато изразих съчувствие за загубата й (имах предвид майка й, но съм сигурен, че мислите й веднага препуснаха към Шарп), а после отново се разведри, когато разбра, че аз също съм сирак, изстрадал в ръцете на суровата си леля. Добавих и една история за връзката ми с местно момиче, завършила с разочарование и душевни терзания, след като един ден тя просто си е тръгнала, без да каже и дума.

— Въпреки че беше преди няколко години, така и не успях да се отърся напълно от това — казах аз, ровейки из паметта си за откъслечни детайли от злополучната ми връзка със Зоуи. — После ми просветна, че може да е имала емоционални проблеми — допълних, сещайки се за антидепресантите, които бях открил в шкафчето в банята й в началото на „романтичната ни връзка“ (което, честно казано, не бях сметнал за странно, имайки предвид вятърничавата и понякога склонна към залитания природа на Зоуи). — Една нощ я сварих да обикаля из двора ми. Дърпам пердетата, а тя стои срещу прозореца и ме гледа.

— Господи. И какво каза тя?

— Каза, че съм й бил липсвал, но не искала да ме буди. Представяте ли си?

После се разходихме между цветните лехи с ръце, изкушаващо близо една до друга, но без да се докосваме. Тя приседна на една дъсчена пейка и ми направи знак да седна до нея. Забелязах, че един от ноктите й беше счупен. Разказа ми някакъв виц за рязък спад на цените, който аз не разбрах. Но все пак се засмях — с малко закъснение може би, защото тогава и тя се засмя, вероятно усетила моето смущение. Какво се случваше всъщност? Беше тихо, а това предразполагаше към размисъл. Може би тя разсъждаваше върху своята история — онази, която не можеше да разкаже на никого. А аз открих, че не искам да знам нищо. Или по-скоро, прииска ми се да не бях единственият, който вече знаеше достатъчно.

Когато я оставих пред тях, тя отново ми благодари.

— Задължена съм ви — извика от стълбите.

Аз й помахах. Дори и сега все още имам усещането, че това поне беше истинско.