Фил Хоган
С удоволствие ще намина (35)

34.

Ако Изобел е мислела, че няма да си направя труда да разбера къде живее и после да се кача в колата и да карам стотици километри, за да се уверя с очите си, значи не ме е познавала добре. Лицето й разбираемо пребледня, когато отвори вратата.

— Какво искаш? — каза, отстъпвайки назад.

— Аз ли какво искам? Нали ти ми писа, за да ми кажеш за затрудненото ви положение? Ей ме на.

— Елизабет скоро ще си дойде от училище.

— Чудесно. Как е Елизабет?

Очите й се отместиха към някого или нещо зад мен. Любопитен съсед. Аз й се усмихнах. След известно колебание ме пусна да вляза. Вътре миришеше на влага. Мебелите — диван, пиано, бюфет и барче за напитки, заедно с една противна синя каменна ваза, добре познати ми от къщата на леля Лилиан — бяха твърде големи за мрачната дневна с нисък скосен таван и проветриви касетирани прозорци^[1]. Дори и в този чудесен пролетен ден вътре беше доста хладно.

— През зимата е като в хладилник — каза тя, като че беше прочела мислите ми.

— Този вятър идва от сибирските степи. Нали е равнинно тук, нищо не го спира.

— Знам — пресече ме тя.

Не ми предложи нито чай, нито бисквити. Аз седнах, а тя остана права, със скръстени ръце. Възобновената враждебност помежду ни ми се стори окуражаваща. Правеше нещата далеч по-лесни. От време на време тя хвърляше поглед навън през прозореца, сякаш съседът все още беше наблизо и можеше да ни види.

Започнах направо с въпроса какво се надява да постигне, като захранва детективи, разследващи убийство, с подробности за младежките ми провинения.

— Бях на десет, за бога — натъртих аз. — Бях травмиран.

— Беше на седемнайсет, когато те изключиха от училище. Нападна съученик. Той загуби окото си. Представи си, ако полицията узнае за това.

— Това не е вярно. Въобще не беше близо до окото му.

Тя поклати глава и погледна навън, в профил страшно ми заприлича на леля Лилиан, същата неодобрително извита надолу уста.

— Както и да е, психиатърът каза, че си бил разстроен, не травмиран.

— Какъв психиатър?

— Този, с когото майка те накара да се срещнеш, след като напусна училище. Знам аз.

— Аз продължих напред, като всички останали. И сега съм уважаван брокер. А ти можеш да съсипеш репутацията ми, като разпространяваш клевети по мой адрес. Мислиш, че съм замесен, защото моята табела е била пред къщата, пред която е намерен мъртъв мъж? Това е лудост. Името ми периодично се появява на всяка една улица в града. Виждам, че майка ти добре ти е промила мозъка, за да те настрои срещу мен.

— Знам аз — повтори тя. — А това, което ти не знаеш, е колко много майка ми те защитаваше тогава, при това неведнъж. Искаха да те пратят в дом и на баща ти окото нямаше да му мигне.

— Майка ти открадна съпруга на собствената си сестра. На умиращата си сестра, която току-що беше родила.

Изобел поклати глава и изсумтя.

— А ти какво направи?

И отново се обърна към прозореца. Страшно ми накипя. Малко ми трябваше да грабна противната синя каменна ваза и да я стоваря върху нея. Тогава обаче се чу как предната врата се отбори и после се затръшна шумно.

Някой се провикна:

— Здрасти, аз съм.

Не може да се каже, че оставих семейството на братовчедката Изобел щастливо, но поне страстите се поуспокоиха и постигнахме принудително примирие. Къде по-добре, къде по-зле. Тръгнах си по светло. Отдалечавайки се от това затънтено селце, в което на нея й се беше наложило да се премести, е ниските му къщички, със селското училище и една-единствена запустяла кръчма, в разстояние на няколко километра по посока на път A11 не срещнах жива душа и почти никакъв трафик, след което поех на запад към вкъщи. Все още бях ядосан. Някои от нещата, които ми беше наговорила, първоначално звучаха съмнително, но когато я притиснах за повече подробности — в присъствието на Елизабет, която беше в стаята и се готвеше да си пише домашните с чаша мляко и бисквита за закуска — тя се оказа влудяващо убедителна. Накрая прибягна до знаменитото име Марино.

— Той дойде у нас, знаеш ли — каза.

— Марино? Тук?

— У майка. Бях там, когато дойде. Една неделя. Завършил беше университет и беше дошъл чак от Кеймбридж. Видя ми се странен, ако държиш да знаеш истината. Каза, че е дошъл да прости, но също и да бъде простен, или някаква подобна глупост. Искаше адреса ти, но майка не се съгласи да му го даде. Той заяви, че разбира и уважава решението й. Родителите му, каза, били сгрешили, като настояли да бъдеш изключен.

— Казал е това?

— Много неща каза. Каза, че искал да стане спортист, но сега бил намерил истинското си призвание, имаше предвид Господ, както се оказа. Готвеше се да става свещеник или пастор.

Не знаех какво да кажа.

— Изпратил беше картичка на майка преди една или две година, за да каже къде се е установил. В крайна сметка картичката дойде при мен.

— Ти говорила ли си с него? За това, което се случи?

— Какво те кара да мислиш така?

— Не знам. Струва ми се, че не вярваш в прошката.

А може би вярваше. Зачудих се защо не е занимала полицията с историята с Марино.

Помълча известно време, втренчена в мен като притиснато натясно животно. После изведнъж ми се тросна:

— А ти какво очакваш? Затънал си в охолство — с купища пари и с тоя твой проклет бизнес, а ние нямаме нищо. Тогава ние те приехме. Ти ни изпи и енергията, и времето. Майка ми главата си даваше за тебе. А онова дете… — и замълча. — Аз също страдах, знаеш ли. Никога не видях моя баща. Даже не знам дали е жив още. Виж ме сега на какво приличам!

— Баща ми самоуби ли се?

— Представа си нямам. Ти му даде достатъчно причини да го направи.

Посегнах към джоба си и тя се сепна, после се вторачи в мен предизвикателно. Усмихнах се на опита й да ме предизвика. Казах й, че ще й дам парите — без друго вече го бях решил. Разгънах чека и й го подадох. Обещах й, че всеки месец ще получава по един такъв. Най-неочаквано тя се разплака. Не ме погледна. Обърна се с гръб към мен и се разхлипа. Повече не говорихме. И сигурно никога няма да го направим отново.

Звъннах до офиса от една отбивка, когато наближих града. Уенди ме увери, че никой не се е обаждал и никой не е оставял съобщения за мен. Взех си сандвич и кафе и продължих. Прибрах се вкъщи малко след шест. Светлините на лунапарка проблясваха откъм общинския парк, музиката пулсираше във въздуха. Паркирах колата. Групи ученици вървяха нагоре по хълма и ядяха захарен памук. На стълбите пред моя апартамент спрях за малко. Наречете го шесто чувство — или просто оттренирана с времето интуиция — но още преди да отваря вратата и да прекрача прага, вече знаех, че вътре има някой.