Фил Хоган
С удоволствие ще намина (14)

13.

Както вече казах, щастлив съм, че мога да чуя дишането си точно в този момент. Въздухът е разреден и аз отново се сливам с духа на онези, които се осмеляват да рискуват, които достигат до такива височини, където няма достатъчно кислород — а тази история би могла да бъде разказана по-добре от по-голяма дистанция. Никога не успявам да стигна достатъчно високо, за да видя ясно безопасния край. Виждам нашироко, виждам детайли долу в ниското, но какво се крие в мъглата над мен? Може би забрава. Едно подхлъзване само! Изглежда, че винаги има още една криволичеща пътека, стесняваща се нагоре и хлъзгава под краката, с някой рогат звяр, препречил пътя, който ме държи под око. Все дотам стигам.

Като слушате това, може би предполагате, че най-лошите ми кошмари са свързани с падане. Всъщност са за разкриване и преследване, и бързо линчуване. По-малко пленителна метафора, откъдето и да го погледнете. Сякаш всеки момент ще ме пипнат. А сега, точно преди разсъмване, тази участ ми се струва по-реална и по-заплашителна от всякога. Усещам преследвачите над себе си. Лежа в ужас, в очакване на силните им викове и ужасяващ триумф. Ето тук! Тук! Там е гадината, под дъските на пода!

Сигурно е вярно това, което ми каза леля Лилиан за деня на смъртта на майка ми. Обичам тесните затворени пространства. Малък килер под стълбите е идеалното място. Защитен от всички страни. В пълна тишина. В рядко използваната задна стая на леля ми си бях направил къща под дъбовата маса за хранене, покрита с голямата коледна покривка, която бях извадил от чекмеджето, и с натрупани вътре възглавници. Точно там, в зелената сянка, ме свари веднъж братовчедка ми Изобел с куклите, с които вече не играеше — Санди и гаджето на Санди, Пол, плюс още две големи розови бебета с памперси. Бях им разменил дрехите, така че Пол беше пременен в късата карирана нощница на Санди и с водни ски на краката, а Санди беше с кожухчето от овча кожа на Пол, с бялата си сестринска касинка и нищо друго. Двамата дружно се грижеха за децата, въпреки че в действителност аз бях този, който решаваше кой да бъде наказан и кой да получи желе или сладолед. Цял ден можех да играя тази игра, ако Изобел не беше довтасала и след като се разпищя и ме заналага с юмруци, родителите ни, естествено незабавно притичаха.

— Прекалено си чувствителна — каза леля Лилиан на Изобел на вечеря.

— А ти… — започна, втренчила поглед в мене. Но не довърши, само остави ножа си за масло на масата със стиснати устни и избърса устата си.

Дали проблемите с Изобел от преди години са дали финалния тласък и са ме запратили в тази посока? Или пък малкият Дамато? Или нещо, което вече въобще не си спомням? Не ви виня, че се чудите. Като си помисля за времето около смъртта на леля ми, странно как не ми се стори неестествено да присъствам на две погребения едно след друго, макар никога до тогава да не бях ходил на погребение — дори и на родителите си. (Бих могъл да добавя, че не съм и ходил повече след тях, въпреки че много скоро и това ще се промени.) Странно е също така, че мистър Мауер не дойде на нито едно от двете. И все пак — извън моя ум, който разбираемо винаги и навсякъде търси смисъл — двете събития нямат никаква връзка помежду си. В крайна сметка нещата не се подреждат по даден начин, специално за да насочат живота ни в тази или в онази посока. Животът може и да ни изглежда нагласен, погледнат отвътре (със сигурност на един плъх ще му се види удивително това, че Природата си е направила труда да му построи подземни тунели, в които да живее), но всъщност никой не дърпа лостовете. Аз лично предпочитам да възприемам себе си като творец на своята собствена съдба. Никого не искам да обвинявам. Или всъщност на никого нямам нужда да благодаря.

Дори докато работя тук сега, с тиктакащия часовник, с кръвта, пулсираща диво през вените ми — и в ситуация, която далеч не е идеална — дълбоко в сърцето си просто не желая нещата да стоят по друг начин. Истината е, че смъртта винаги се навърта някъде наоколо. Нищо не може да се направи. Това поне го знам.

Един от проблемите беше в това, че Изобел обожаваше онова новородено бебе и го обвърза с мечтите си, веднага щом дойдохме да живеем у леля Лилиан. Как ще го обича и ще се грижи за него, когато майка му умре и я погребем! Аз не знаех нищо, но гледах в смътно недоумение как го люлееше и му шепнеше пред зорките погледи на леля ми и далечния ни баща.

Връщам се в лутащия се ум на шестгодишното ми аз, който не разбира нищо и надничам в неговия мъгляв свят. Всичко се е променило. Райли не може да влиза в стаята на бебето, казва баща ми. Трябва да го оставим да спи. Бебето непрекъснато спи или плаче за майка ни, която си е отишла, както казват всички — баща ми, леля ми Лилиан, съседката мисис Холт.

Когато колите идват, мисис Холт ме взима да ме пази, дава ми бисквита и ме оставя да си играя. Сега пердетата са спуснати постоянно, даже и през деня.

Стоя зад пердето, когато Изобел е на неделен клуб и леля Лилиан храни бебето с биберон. Той още си няма име. Скоро ще му изберем. Бебето е увито в бяло и синьо и има най-мъничките червени ръце. По-късно, когато е дълбоко заспало в своята стая с розовите прасенца, аз заставам до кошчето му. Коремчето му се издува и хлътва. До него е новото му меко жълто кенгуру. Отивам да питам леля Лилиан как се казва кенгуруто. „Кенга“ — отговаря ми леля Лилиан. Като порасне, бебето ще обича Райли и меката му оранжева козина.

По-късно виждам леля Лилиан как си мие косата със свалена блуза. Затваря вратата, за да не я гледам. Баща ми копае. Гледам го иззад навеса с инструментите. Усещам мириса на пръстта по лопатата му.

Райли спи върху топлия син метал на колата на леля Лилиан. „Райли!“ — викам го аз. Правя онзи „ч-ч-ч“ звук, с който леля Лилиан го подмамва да дойде за ядене в кухнята. Райли помръдва с едно ухо, но продължава да мижи. Има оса. Страх ме е от оси и изчаквам да си отлети, както ми е казвал татко. В кухнята ритвам празната купичка на Райли върху твърдия под. Той дотърчава веднага, с вирната във въздуха опашка. Души купичката и поглежда нагоре към мен с учудена физиономия. Вдигам го. Голям е и тежи, но аз мога да го нося. Козината му е мека и топла. Качвам се по стълбите с него да видя бебето. Само да го погледна. Когато чувам леля Лилиан, пускам Райли на килима и той побягва. В стаята присядам тихичко зад вратата. Бебето сънува, скрито дълбоко в кошчето си. Райли идва пак. Поглежда към мен, после към кошчето на бебето. Изчаква, после скача горе. Не мога да го видя. Но всички пазим тишина — и тримата, дишайки заедно в стаята. Затварям очи. После чувам как леля Лилиан виква веднъж, а после отново, по-строго. Бързо излизам в коридора и затварям вратата. Усещам, че лицето ми гори.

— Какво правиш горе? — пита леля Лилиан и ме повежда по стълбите. Косата й е омотана в кърпа и мирише на къпано.

А после ми излиза през носа, както казва баща ми понякога. Леля Лилиан крещи, което ме кара да се разрева. Баща ми ме разтърсва. Зад мен телевизорът е включен, дават предаването с чудовищата. По-късно мисис Холт ме отвежда у тях да ми даде бисквитка и мляко. После бебето го няма, а също и Райли. Лицето на баща ми, което почти винаги е червено, сега е бяло като лицето на майка ми, когато лежеше неподвижно в леглото.

Райли е проявила майчински инстинкт, чувам някой да казва. Защото бебето си няма майка. Затова и двамата са си отишли.