Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (9)

Глава 9

Още щом се събуди, Франческа се спусна бързо долу, за да прочете вестника на Грегори Слоан. За нейно облекчение беше спазил думата си и бе напечатал опровержение. Намери го за доста постно за стила на Слоан, но се надяваше лорд Едуард да остане удовлетворен; поне такъв й се стори предишната вечер. Благодари й и се показа далеч по-благосклонен отколкото при първата им среща. Фактически, след като господин Слоан си тръгна, двамата се озоваха сами на дивана и той се държа много по-топло.

Още закусваше, когато на вратата се почука. За миг й хрумна налудничавата мисъл, че отново е лорд Едуард и тя скочи, разтревожена как ще я види по сутрешна роба и спусната коса. Защо не нареди на госпожа Хочкис да го задържи, докато се върне горе да се облече по-подходящо или поне да си вдигне косата? В следващия миг обаче се появи сияещ Хенри Алкънбъри. Облекчена, тя отпусна рамене и отвърна на усмивката му.

— Добро утро — поздрави той и се приближи да я целуне по бузата. — Вече си започнала да ставаш по-рано.

Тя се засмя и отново седна.

— Неподготвена ли очакваше да ме завариш? Снощи си легнах рано, ако те интересува.

Той отстъпи и внимателно изучи лицето й.

— Две вечери подред лягаш рано. Не е в стила ти, скъпа. Добре ли си?

Беше минал по-предишната вечер, когато тя бе напълно отчаяна от изчезването на Джорджина и от отказа на Джеймс Уитиерс. Тогава Хенри се бе притеснил за нея.

— Да — увери го тя. — След снощи съм доста добре. — Посегна към чайника. — Искаш ли чай?

Той направи гримаса, но кимна. Госпожа Хочкис го беше последвала мълчаливо в стаята и веднага постави втора чаша и чинийка на масата. Франческа му наля.

— Един ден ще те примамя да пиеш кафе — обеща той, слагайки захар в чая.

— Никога — възрази тя. — Кафето е противно.

Алкънбъри забели очи.

— Госпожо Хочкис, приканвам те да влезеш в конспирация с мен — обърна се той към икономката, която подреждаше чинии по бюфета. — Няма да съм удовлетворен, докато не ми поднесат кафе в тази къща.

Госпожа Хочкис му се закани шеговито с пръст. Франческа знаеше за голямата слабост на госпожа Хочкис към Алкънбъри.

— Сър, застрашавате работата ми — предупреди го икономката. — Лейди Гордън желае единствено чай и аз ще поднасям само чай.

— Предателка — възмути се той привидно. — По-късно ще те подкупя.

Госпожа Хочкис изсумтя.

— Има само един начин да ми нареждате какво да сервирам в тази къща, милорд.

Алкънбъри й се усмихна съзаклятнически. Госпожа Хочкис вирна брадичка и се отправи към вратата. Обърна се и хвърли многозначителен поглед на Франческа. Със същия успех можеше и да извика: „Омъжете се за него, мадам!“. Франческа мълчаливо й махна да се оттегли.

— Какво е повдигнало настроението ти? — поинтересува се Алкънбъри, когато вратата се затвори след икономката. Отпи от чая със страдалчески вид. — Да не би Елен да ти е писала и да е разрешила отново да видиш Джорджина?

Франческа въздъхна.

— Не. Но има надежда много скоро да си намеря адвокат, а после ще се обърна към най-добрия детектив в Лондон, за да ги намери.

— О? — По лицето на Алкънбъри се четеше изненада. — Голям обрат. Само преди два дни беше мрачна относно адвокатите, а сега си намерила?

Тя се поколеба.

— Не съвсем. Но се надявам до ден-два да стане.

— Как успя?

Той посегна и си сложи още захар под неодобрителния й поглед.

— Открих джентълмен, който се нуждае от моята помощ. Предложих да откликна, ако и той направи същото за мен. Сключихме споразумение.

За момент изражението на Алкънбъри замръзна. Учудените му сини очи се впиха в нейните. Франческа само вдигна вежди. Не й беше нито съпруг, нито баща, за да критикува постъпките й; освен това не бе направила нищо шокиращо или непристойно. Нямаше никакво намерение да се изповядва пред него. Алкънбъри взе чашата си и отпи голяма глътка.

— За кого точно говориш, скъпа? — попита той привидно небрежно. — Мислех, че аз съм джентълменът до теб.

Тя се засмя.

— Имаше нужда от дребна услуга и сега ми е задължен. Създалото се положение ме устройва напълно.

Бе предприела известни маневри, та той да се почувства задължен, но това не беше важно. И също нямаше никакво намерение да го споделя.

— Нима? — Доброто му настроение помръкна значително.

— Кой е той?

— Лорд Едуард де Лейси.

Тя си наля още чай не защото толкова й се пиеше, колкото, за да се занимава с нещо. Въпреки цялата си привлекателност и чар напоследък Алкънбъри беше започнал да се държи доста собственически с нея. Беше добре да разбере, че тя е самостоятелна и сама си разрешава проблемите.

Алкънбъри свъси вежди, опитвайки се да съобрази чие е името.

— Де Лейси? — промърмори той, а после, осенен за кого говори, повтори: — Едуард де Лейси? От Дърам? Онзи от „Дилемата Дърам“?

— Стига, Алкънбъри. Не ти отива да вярваш на глупостите на Грегори Слоан.

— Не знам дали са глупости или не, но не бива да се замесваш с такива хора!

— Защо? — попита тя също толкова строго. — Кои хора имаш предвид? Богатите аристократи ли? — После малко смекчи тона. — Кажи ми какво знаеш за него, не за семейството му. Имам работа само с лорд Едуард, а той е доста цивилизован и почтен.

Алкънбъри не изглеждаше убеден.

— Не знам много. Засега. Но щом е попаднал в клюкарските вестници…

— Никой не е застрахован! — възрази тя. — Няма да имам нито приятели, нито познати, ако загърбя всички, за които се е писало. Това включва и теб, драги сър.

Той махна с ръка.

— Беше различно.

— Да — съгласи се тя разпалено. — Ти попадна там заради невъздържаното си поведение, а лорд Едуард е там не заради поведението си, а заради нещо, сторено от друг.

— Нямах това предвид. — Той въздъхна. — Исках да кажа, че хора като него са свикнали да получават каквото искат, независимо кого ще наранят, за да постигат целта си. Не биха се поколебали да се възползват от помощта ти, а после да не намерят подходящо време да ти върнат услугата.

Франческа прехапа устни. Не й беше хрумвало, че лорд Едуард е в състояние да наруши дадената дума, а и тя не би го допуснала. Веднъж му се беше опълчила и пак ще го направи при необходимост.

— Ще имам предвид предупреждението ти.

За момент Алкънбъри затвори очи.

— Много добре. Явно твърдо си решила и няма да успея да те разубедя. Смея ли да попитам какво направи, за да ти е задължен?

Тя се усмихна и му подаде вестника на Слоан.

— „Дилемата Дърам“ е била силно преувеличена, както се оказва.

Той прочете материала.

— Ти… Ти убеди Слоан да отпечата това? — попита той смаяно. — Франческа, какво обеща на Слоан в замяна?

— Нищо — повдигна рамене тя. — Помолих го много мило и той прие.

Алкънбъри я изгледа все едно го е халосала по главата.

— Грегори Слоан не прави услуги, ако не получи нещо в замяна. Знаеш го.

— Въпреки това не съм му обещала нищо. — Замълча и го погледна предупредително. — Лорд Едуард се споразумя с него. Договорката касае само тях двамата.

Той прокара ръка по лицето си.

— Значи сега Слоан ще те държи под око, а ти ще преследваш Де Лейси да спази обещанието си. Как постигна всичко това за един ден?

— Казваш го сякаш е престъпно.

— Не разбираш ли? Може и да е. — Вместо да се засмее той скочи на крака. — Не знам много за Едуард де Лейси, но брат му е граф на Грешам — или вече херцог на Дърам — и е голям непрокопсаник. Негодник от най-висша класа, с буен нрав и прави всичко по силите си да изхарчи парите на Дърам. Не са добро семейство и не бива да имаш работа с тях.

— Ще се справя — отвърна тя суховато, опитвайки се да потуши обземащото я нетърпение.

Досега, когато бе споделяла грижите си, Алкънбъри винаги беше проявявал дълбоко съчувствие. Какво му ставаше днес?

— Лорд Едуард обеща да ми помогне да намеря адвокат. Не съм искала нищо повече, а и той не е предлагал. След като го направи няма да имаме повече причини да се виждаме или да говорим, предполагам.

Гостът й отиде до прозореца и известно време остана смълчан, докато гледаше към градината й с ръце на гърба.

— Не мислиш ли, че искането ти да отгледаш Джорджина започва да звучи непрактично? — попита той тихо.

За момент Франческа се вцепени.

— Какво значи това?!

— Имам предвид… — Махна раздразнено с ръка. — Джон Хейуд не те е посочил за неин опекун. Ще бъде трудно да намериш адвокат, готов да пледира за каузата ти. Елен е отвела детето неизвестно къде и сигурно ще се наложи да похарчиш цяло състояние по детективи, за да го откриеш, а нямаш уверението, че ще ти я поверят, дори да я намериш. Не е ли по-добре да предоставиш това издирване на господин Кендъл?

— Джон не е посочил и Елен за опекун. — Произнесе думите крайно предпазливо, за да не избухне. Стискаше здраво ножа за мазане на масло, а гърдите я боляха от гневното туптене на сърцето й. — Попаднах на адвокат, който повярва в правотата на моята кауза. Скоро ще намеря и кой друг да поеме случая ми и да го спечели. Джорджина ми е племенничка и е сираче. Няма да я изоставя в ръцете на господин Кендъл заради предполагаемите разходи!

Той навярно долови гнева й, защото в следващия миг застана на колене до нея и покри юмрука й с ръка.

— Не съм казал дал изоставиш. Знам колко държиш на нея. Но Франческа… — Пръстите му нежно галеха нейните. — Не превръщай Джорджина в единственото си семейство. Заслужаваш да имаш свои деца и съпруг, които да обичаш.

Мина й през ум, че думите му могат да означават предложение за брак. Но все още трепереше от яд, заради предложението му да остави нещо, някого така мил на сърцето й. Алкънбъри имаше огромно семейство, майка, три сестри, по-малък брат и куп племенници и племеннички. Можеше да се присмее как задоволява всичките им прищевки и какви главоболия му създават, защото знаеше колко много ги обича. Но очевидно, че разбираше какво е да си загубил всички. Баща й почина, когато беше дете. Майка й я остави, за да отиде в Италия. Съпругът й умря само след няколко години брак. Обичаше сестра си Джулиана, макар да се запознаха доста късно, но Джорджина привличаше цялата обич, която би дала и на своите деца, ако някога ги има. Мисълта да преустанови търсенето й сега, когато дори не знаеше къде е малката и дали е добре, беше по-силна от зашлевяване по лицето. Алкънбъри въобще не я разбираше. Ако си въобразяваше, че би направила това за него, дори да беше влюбена в него, а тя определено не беше, дълбоко се заблуждаваше.

В настъпилото мълчание той стисна ръката й.

— Знаеш, че те обожавам. Не желая да те видя наранена или изцедена от дълга правна битка, която може и да не спечелиш. Навярно ще се поболееш от тревоги.

Загубата на Джорджина би отнела част от сърцето и душата й. Невъзможно бе да мисли да преустанови битката. Измъкна ръката си от неговата.

— Тогава значи ще трябва да спечеля по-бързо — отсече тя.

Раменете му се отпуснаха. Алкънбъри я изгледа изпитателно.

— Де Лейси, предполагам, е част от плана ти да го постигнеш.

Като по поръчка на входната врата се почука. Сърцето на Франческа трепна, провокирано от представата, че пристига лорд Едуард, призован от приказките на Алкънбъри за него. Чу госпожа Хочкис да отваря, а после приглушени гласове, преди вратата отново да се затвори. Усети как стиска здраво ръба на масата и се изправи бързо на крака, когато икономката влезе в стаята.

Беше сама, а в ръка държеше плик.

— Писмо за вас, милейди.

Щом взе плика от ръцете на госпожа Хочкис и го отвори, Франческа разпозна герба върху печата. Очите се плъзнаха по краткото съобщение и тя въздъхна облекчено.

— Да, лорд Едуард е част от плана ми — потвърди тя с известно закъснение на скептично зададения въпрос на Алкънбъри. — И всичко се подрежда великолепно.