Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (10)

Глава 10

Според Едуард щяха да са му нужни два дни, за да намери адвокат за лейди Гордън. Следователно нямаше време за губене. Веднага след закуска на следващия ден, писа до двамата, чийто имена беше разпознал, с молба да се явят в дома му на площад „Баркли“ Те отговориха, че ще минат следобед и той незабавно уведоми писмено лейди Гордън. С известен късмет един от адвокатите щеше да поеме случая и възхитителната, омайна и непредвидима Франческа Гордън щеше да излезе от живота му, преди да се е подхлъзнал и да направи някоя глупост.

Изпрати прислужник да купи клюкарския вестник на Слоан. Едуард ненавиждаше да дава пари за такива боклуци, но се налагаше да се увери дали Слоан е спазил обещанието си и е публикувал опровержение. Да, беше го отпечатал. В дъното на страницата, естествено, а не на видно място като материала вчера, но поне не беше с дребен шрифт, който никой няма да прочете. „До вниманието на редактора стигнаха факти, които лесно ще разрешат Дилемата Дърам“, пишеше Слоан. „Научихме, че навярно развалянето на годежа между лейди Луиза Халстън и лорд Едуард де Лейси, продължил няколко месеца, е задвижило разпространението на клюката за евентуалното отпадане на джентълмена от редиците на висшето общество…“

Не точно на такова опровержение се бе надявал Едуард, но се налагаше да се задоволи. Стисна зъби и написа до банката чек на името на Слоан, след което допря крайчето на вестника до пламъка на свещта и го хвърли в камината. Остана загледан в него, докато хартията изгоря и се превърна в черни сажди. Да можеха и думите да бъдат така лесно заличени от съзнанието на всички в Лондон.

Брат му побърза да му напомни, че не е в състояние да стане. Джерард се прибра от сутрешната си езда в мрачно настроение. Ни най-малко не беше умилостивен от опровержението. За разлика от Едуард той гуля предишната вечер и се наслуша на клюки за техните проблеми.

— „Дилемата Дърам“! — негодуваше Джерард. — Така я наричат. Това не е отдавнашна случка от младостта на Дърам, а скандал от национална величина.

— Не точно — опита се да го успокои Едуард. — Налице са всички елементи на пошъл роман, тайна женитба, отдавна изчезнала съпруга, признание от смъртния одър след три десетилетия мълчание, загробването на нас тримата… Просто мечтата на някои хора. Като мелодрама в театъра, но истинска. За щастие, има опровержение.

Брат му изсумтя.

— И колко ти струваше?

— Двеста паунда.

— Вчера подметна, че ще ти струва услуга, а не двеста паунда. И нея ли предстои да заплатиш?

— Теб какво те засяга? — попита Едуард малко по-остро. — Казах, че ще се погрижа, и го направих.

Едва се въздържа да не погледне часовника. Беше писал на лейди Гордън да се яви след около половин час и вече представляваше кълбо от нерви от очакване. Ще й намери адвокат днес, дори да се наложи да довлече Пиърс в Лондон и да му възложи случая. Беше неправилно — направо неестествено — да очаква с такова нетърпение да види тази жена.

Джерард погледна озадачено брат си заради острия му тон.

— Какво ме засяга ли? — повтори той. — Петнят и моето име. Искам да знам какво си обещал в замяна на това жалко, вяло опровержение. Впрочем, не е ласкателно за теб, защото загатва, че ти си изоставил горката Луиза.

Размаха ръка, в която държеше вестника. На Едуард му се искаше да не влизат повече екземпляри в дома им.

— Обещах да осигуря ангажирането на адвокат — отвърна той суховато, без да обръща внимание на последната забележка на Джерард. — По съвършено различен въпрос. Двама ще дойдат до час, затова е най-добре да изчезнеш.

— Поне ми кажи кой е тайнственият ни съучастник — настоя Джерард, седнал все така на стола без никакво видимо намерение да си върви. — Доста съм благодарен на този тип, независимо че помощта му е струвала двеста паунда плюс предстоящата услуга.

— Всъщност става дума за жена — подхвърли Едуард привидно нехайно. — Би трябвало да сме й доста благодарни. — Беше време да смени темата. — Едва ли си научил нещо на църковното гробище.

Брат му махна с ръка.

— Не, разбира се. Ако пасторът не е изнудвал татко, през последните шест месеца в църквата не е ставало нищо необичайно, а въпросният гроб е стар и обрасъл. Никой нищо не е оставял там, нито е търсил нещо оставено. Разкажи ми за тази жена.

— Ще дойде днес, за да се види с адвокатите.

— Ще дойде тук? — Интересът на Джерард се пробуди и той съвсем забрави за изнудвача и писмата му. — Скоро ли?

Едуард протегна пръсти, за да не свие ръката си в юмрук. Нямаше защо да се държи собственически спрямо лейди Гордън.

— Да.

— Чудесно! — Джерард се облегна удобно с доволно изражение. — Значи лично ще й благодаря.

— Нали щеше да ходиш в Съмърсет, за да търсиш изнудвача?

— Предстои ми да се погрижа за някои неща в Лондон, да пиша на моя командващ офицер да ми удължи отпуската, да подкова коня си. Май е добре и да си поръчам нов чифт ботуши, и без това съм в града.

Веждите на Едуард се стрелнаха нагоре, но той само отбеляза:

— Отлично. Нямах представа, че ще се задържиш толкова дълго тук. Защо не се заемеш с адвокатите вместо мен, а аз да се захвана с други неща?

Пребиваването му в столицата, докато над именията на Дърам тегнеха черни облаци, не означаваше, че няма какво да се върши. Работата просто го беше последвала, стоеше натрупана върху огромното махагоново писалище на баща му и го чакаше. В очакване на лейди Гордън не се бе захванал със задачите си, но това не ги правеше по-малко неотложни.

— Ти ще се справиш несравнимо по-добре от мен, както всички знаем — изгледа го Джерард победоносно. — Но много искам да се запозная с нашата покровителка.

Едуард поклати глава.

— Както винаги избягваш скучната рутина.

— Цял ден прекарах в разговори с пастора и дебнах в гробището — напомни брат му. — Заслужавам да видя тази жена, която очевидно си решил да криеш за себе си.

Едуард си пое дълбоко въздух, но се въздържа. Ако му се тросне, ще излезе, че наистина не иска Джерард да се срещне с нея. А не беше вярно, поне не съвсем.

— Добре. Тя ще пристигне скоро.

Лейди Гордън се появи малко след това. Едуард се чувстваше странно, докато я представяше на брат си. Беше облечена в синя рокля, която плаваше около нея като облак. Косата й бе прибрана в скромен кок, но няколко кичура все пак се стелеха по шията й. Изглеждаше напълно почтено, но по изражението на брат си Едуард долавяше, че Джерард е впечатлен не толкова от излъчващата се почтеност, колкото от гласа й на сирена, чувствените й устни и прямото й държание. Видя как за секунди изражението на брат му премина от любопитство в изненада и накрая в омая. Почти очакваше в крайна сметка Джерард да предложи той да помогне при избора на адвокат. Но когато Блакбридж се появи да оповести пристигането на господин Фаулър, Джерард се поклони и след като хвърли развеселен поглед към Едуард, се извини и напусна.

За момент с лейди Гордън останаха сами. Беше благодат и проклятие, мина му през ума, когато, седнала на дивана, тя се извърна да го погледне и слънчев лъч докосна разкошната й коса. Дори прибрана старателно, тя пак сияеше, сякаш я е рисувал Тициан.

— Благодаря за бързите действия, лорд Едуард. Първия път чаках четири дни, преди да видя господин Фаулър.

— И през ум не ми е минавало да се бавя.

Как ли щеше да изглежда косата й разпусната? Видя водопад от медни къдрици върху голите й рамене, по гърба… Мили боже, трябва да спре да си представя подобни неща.

Тя се усмихна кисело и промърмори:

— Естествено. Не се съмнявам.

Едуард предположи, че има повече от една интерпретация на думите й, но се надяваше на невинно обяснение, а не на истината: че той няма търпение да сложи край на деловите им отношения, защото тя го привлича прекалено много и това едва ли е добре за него. Възмущаваше се от себе си как е възможно да бъде толкова заинтригуван от нея и се ужаси от пламналото в гърдите му чувство за собственост, когато Джерард се наведе над ръката й и я задържа прекалено дълго. Познанството му с нея беше временно, възникнало при неприятни обстоятелства и за двамата. Въпрос на дни или дори на часове и щеше да приключи и тя никога повече няма да прекоси прага на дома му. А той никога няма да признае как е мислил за нея.

За щастие в този миг икономът въведе господин Фаулър и Едуард насочи вниманието си към адвоката. Възнамеряваше да не се намесва и да остави лейди Гордън да изложи случая си, да изглежда оптимист, че надеждите й ще се сбъднат, а накрая, след като господин Фаулър приеме да я представлява, да си стиснат ръцете. След няколко въвеждащи изречения той направи точно това, обяснявайки, че го е повикал във връзка със случая на лейди Гордън. Има логика, помисли си той. За разлика от него тя бе запозната с подробностите. Но след малко стана ясно, че интересът на господин Фаулър е бил предизвикан от перспективата да работи за него, а не за нея.

Слушаше с присвити очи как внимателно, но решително адвокатът отхвърля всички доводи на лейди Гордън. Биваше го да оспорва доводи; просто не бе избрал правилно чии доводи да отхвърля за целите на Едуард. Когато най-накрая лейди Гордън кимна и каза, че разбира защо господин Фаулър няма да поеме случая й, на Едуард му писна. Изправи се едновременно с адвоката.

— Може ли да разменим няколко думи, сър?

Адвокатът кимна.

— Извини ни за момент, скъпа — обърна се той към лейди Гордън и изведе адвоката от стаята.

В коридора затвори вратата към салона.

— Какъв недостатък виждате в случая й? — подхвана той без предисловия.

— Не става дума за един недостатък, милорд — отвърна предпазливо мъжът. Фаулър беше висок и едър, с тъмна коса и проницателни, подвижни очи като на невестулка. — Завещанието не е в нейна полза. Никога не е живяла с детето.

— Настойникът, упоменат в документа, е мъртъв, а опекунът на средствата на момичето е доста повърхностен при изпълненията на задълженията си. Какви възражения биха изникнали лелята да получи правата за отглеждането на детето?

Фаулър почеса брадичката си, преди да отговори.

— Момичето живее с майка.

— С мащеха.

Адвокатът не обърна особено внимание на уточнението.

— Ако няма неоспорими доказателства, че мащехата не се държи добре с детето, съдът няма да разпореди то да й бъде отнето. Лейди Гордън, сър, няма шанс.

Едуард вдигна вежди.

— Тя е почтена жена със собствени доходи и дом. А и е кръвна роднина.

— Вдовица е — парира го адвокатът. — Прави събирания в дома си и кани чужденци.

Размърда красноречиво вежди.

— Да? — насърчи го Едуард, когато адвокатът млъкна.

Фаулър си прочисти гърлото и продължи тихо:

— Милорд, влезте ми в положението. Може ли да говоря направо?

Едуард кимна.

— Това е спор между две жени. Предубеден съм към такива клиентки — продължи адвокатът. — Такива случаи изискват голяма деликатност. Законът не е за жените, сър. Той е прекалено суров и критичен за женските настроения.

Едуард се обърна към салона, където лейди Гордън чакаше. Фаулър, разбира се, не я виждаше както той я виждаше, но Едуард не споделяше мнението на някои мъже, че жените са слаби или същества с изопнати нерви.

— Не забелязвам никакви признаци на истерия. Според мен е добре запозната със закона и е обмислила внимателно как искането й да се увенчае с успех.

— Но ще запази ли самообладание, ако претърпи поражение? Не съм подготвен да имам работа с ридаещи жени, сър.

Едуард стисна зъби и се запита какво ли би докарало Франческа Гордън до плач. Имаше чувството, че по-скоро ще застреля адвокат, а не да му плаче на рамото. Фаулър очевидно прие мълчанието му за съгласие, защото продължи:

— Очевидно е жена със силни емоции, сър. И с буен темперамент, а мен не ми се разправя с такива страсти.

— Разбирам — отвърна Едуард студено. — Но ако аз реша да ви наема да намерите детето…

Мъжът се поколеба, ала Едуард не пропусна появилия се блясък в очите му. Фаулър не искаше да си има работа с жени, но с удоволствие щеше да вземе неговите пари.

— Благодаря, господин Фаулър — продължи Едуард, преди адвокатът да му отговори. — Приятен ден.

Той се върна в салона и Франческа Гордън скочи на крака.

— Какво стана? Какво му казахте?

— Нищо. — Едуард затвори вратата след себе си. — Не е подходящ. След малко ще пристигне господин Хъбъртсей.

Тя остана смълчана известно време й едва тогава сподели:

— Първия път не го харесах особено.

— Нито пък аз — промърмори Едуард под нос. — По-добре аз да говоря с него. Вече съм запознат с подробностите.

Лейди Гордън го изгледа изпитателно.

— Защо?

— Нали искате да се придаде тежест на случая?

Несъзнателно изправи рамене.

— Да… — призна тя и свъси вежди.

— Тогава да го направим. Да видим какво ще излезе.

Изглеждаше изпълнена със съмнение, но кимна. Господин Хъбъртсей се появи и Едуард обясни случая. Вече го бе чувал достатъчно пъти и дори започваше да изпитва интерес към момичето. Не можеше да не съжалява дете, загубило толкова рано родителите си. Доста добре си спомняше каква мрачна атмосфера се възцари в дома им с кончината на майка му. Той току-що бе навършил осем. Джерард, едва петгодишен, на възрастта на въпросната племенничка, когато майка й бе умряла, отказваше да повярва, че херцогинята е мъртва и се наложи Дърам да заведе и тримата си синове в стаята й, за да се уверят лично. И Едуард като Джерард се надяваше майка му да се събуди и отново да е сред тях. А я видя така неподвижна и бледа. Беше най-големият шок в живота му. Слава богу, че поне баща му стоеше до него и го тупаше по рамото, докато Едуард безуспешно се опитваше да не заплаче. А сега бяха откъснали малко момиче, без родители, от единствената му жива роднина. Редно беше да предложи всякаква помощ по силите си, повтаряше си той. Баща му би очаквал точно това от него.

За жалост съвсем скоро господин Хъбъртсей се оказа неподходящ също както и господин Фаулър. При влизането почти не погледна лейди Гордън. Докато Едуард описваше скучая, очите на мъжа се насочиха към нея. Домакинът забеляза раздразнението пробягало по лицето на адвоката. Едуард не възнамеряваше да си губи времето с някой, който накрая ще му откаже. Щом долови незаинтересоваността на господин Хъбъртсей, му благодари и го отпрати. Блакбридж, получил инструкции да стои наблизо, съпроводи мъжа до вратата, преди адвокатът да схване какво става.

Лейди Гордън седеше и стискаше отпуснатите в скута си ръце.

— И той ли е неподходящ?

— Да.

— Защо?

Тя прокара длани по полите на роклята. Пое дълбоко въздух. Той си даваше сметка какви емоции бушуват в нея, силен гняв и раздразнение. Лейди Гордън се бореше да не избухне. Едуард тайно се надяваше да го направи. Така щеше да му докаже колко е важно да приключи възможно най-бързо с поетия към нея ангажимент.

— Откъде знаете?

— Усетих го.

— Как?

— Но начина, по който ви погледна — отвърна Едуард. — Нито той, нито господин Фаулър искат да представляват жена.

За кратко време цял куп чувства преминаха по лицето й, унижение, гняв, отчаяние. После страните й поруменяха.

— Разбирам — промълви тя сдържано.

Не искаше да е на нейно място. Да те отхвърлят не заради слабите места в проблемния случай, не защото не си в състояние да платиш, а заради общите характеристики, приписвани на пола й. За момент му се прииска господин Фаулър да се върне и да види Франческа Гордън, жена без намек за истерия. По думите й съдеше, че е преживявала подобни сцени и не само днес. За пръв път Едуард разбра защо му се разгневи така заради Уитиерс и защо предприе всичко това, за да си осигури неговата помощ. На нейно място щеше да направи, всъщност направи същото, щом ставаше дума за семейството му.

— Кои други адвокати ви препоръчаха? — осведоми се той.

Тя извади от чантичката си списък и му го връчи. После скочи на крака и започна да крачи напред-назад. Едуард наново прегледа скептично имената, все уважавани, опитни адвокати, каквито и той би наел. Когато се съгласи да й помогне смяташе да й посочи първия, готов да поеме случая й. Но такава подкрепа би била несериозна. Тя искаше да спечели битката, а не просто да я изслушат. Много държеше на детето и той неохотно призна, че ще прояви коравосърдечност, ако не положи истинско усилие да й съдейства, особено след като тя изпълни своята част от споразумението и то така бързо и резултатно.

За жалост щеше да отнеме повече време, отколкото очакваше и щеше да го поставя много по-често в нейната компания. Първоначално разказът прозвуча доста елементарно. Два дни след като пристигна в Лондон, той намери адвокат, а сега явно се налагаше да посвети повече време и енергия за нея. За да й помогна, напомни си той веднага. Колкото по-малко време посвещава на очите, гласа и походката й, толкова по-добре.

Стана и прекоси салона. Тя долови приближаването му и се обърна. Очите й блестяха. Точно както онази вечер, тя го накара да пламне от страст.

— Опасявам се, че никой от тези не е подходящ — подаде й той листа.

Веждите й се стрелнаха леко нагоре.

— И го разбрахте само като прочетохте имената им?

— Фаулър и Хъбъртсей бяха начело. Не виждам защо да губим време с останалите.

Още по-силна руменина плъзна по страните й. Очите й оставаха впити в списъка, но тя не го пое.

— Ясно.

Помисли, че и той, подобно на адвокатите, я отхвърля. Едуард се молеше тя никога да не разбере колко малко вероятно е това.

— Защо да не обмислим други… възможности?

Погледна го. Устните й леко се разтвориха. За момент в ума му се завъртяха съвършено други възможности, които нямаха нищо общо с адвокати. Тя пристъпи по-близко и попита:

— Какви други възможности?

Взе ръката й и постави върху дланта й отхвърления списък.

— Такива, каквито не са свързани с някой от тези имена.

Изпълнена с подозрения, тя наклони глава:

— Обясниха ми, че непременно ми трябва адвокат.

Едуард се усмихна леко.

— Който ви е дал този съвет, вероятно не е взел предвид всички обстоятелства.

Ръката й все още лежеше в неговата. Тя не я изтегли, а и той не я пусна. Дори не знаеше дали е в състояние да я пусне, не и докато го гледаше по този начин.

— Много добре — промълви тя след малко. — Според вас какво тогава ми е нужно?

Ако не беше толкова разумен, на този етап Едуард щеше да загуби нишката на разговора. Възползва се от близостта й, за да се загледа в трепването на миглите й, в пулсирането на вената на шията.

— Вие ще решите какво сте склонна да направите, за да си върнете племенничката.

В очите й се изписа решителност. Ръката й в неговата се сви юмрук и тя смачка списъка.

— Готова съм на всичко.

Точно като него. Щеше да направи необходимото, за да изпълни задължението си към нея и така да се откъсне от изкусителната й компания. Този път се насили да пусне ръката й.

— Чудесно. Ще ви пиша.

— Ще чакам с нетърпение. — Погледна го с нов интерес и дори с топлина. — Благодаря за всичко, лорд Едуард.

Тя си тръгна, а Едуард, отиде в кабинета на баща си. Седна зад бюрото, съвършено наясно колко много работа го чака, ала вместо да се захване с нея се загледа през прозореца. Беше започнало да вали и по стъклото се стичаха капки. Честта му повелява да постъпи така, повтаряше си той. Франческа Гордън му помогна и сега е негов. Ред да й се отплати за услугата. Ако може да мисли за честността, а не за непреодолимото желание да я докосне, всичко ще бъде наред.

Блакбридж се появи и съобщи за пристигането на Уитиерс. Едуард кимна и прогони неканените мисли. Още една причина го пришпорваше да приключи по-бързо с лейди Гордън, необходимостта да се съсредоточи върху подсигуряването на наследството си. Дори тази сутрин, докато обсъждаше с Джерард писмата на изнудвача, се разсея от целта, щом чу за появата на Франческа, на лейди Гордън, поправи се той.

Уитиерс влезе и веднага подхвана деловите въпроси. Беше започнал да подготвя иска на Чарли относно притежанието на херцогството. Основната задача се свеждаше до доказателството, че Чарли е единствен и безспорен претендент. Както Уитиерс обясни, искът трябва да е точен и напълно да отговаря на истината. Наличието на предишен брак се явяваше пречка особено след като новината попадна във вестника и щеше да предизвика всеобщо любопитство как ще бъде преодолян този проблем.

— Нима клюките се приемат за доказателство? — попита Едуард строго.

— Не, естествено, милорд — отвърна Уитиерс. — В наша полза е, че бракът не е отбелязан в семейната Библия, да не говорим за официалните регистри. Вашият покоен баща пише още, че не са живели като съпруг и съпруга. Бракът е бил таен, сключен преди шейсет години, непосредствено преди такива церемонии да бъдат отхвърлени със закон като невалидни. Следователно още от самото начало женитбата не е била напълно легитимна и баща ви го е подозирал. Пък и след толкова години едва ли ще се намери свидетел, който да ги е познавал тогава. Липсват и доказателства тя да го е търсила някога, да е искала издръжка или признаване на брака, независимо от силната мотивация получаването на титлата херцог.

— Но в писмото си баща ми признава брака. В неговите очи той е бил законен.

— Да — съгласи се Уитиерс. — Затова ще е най-добре, ако успеем да представим дата на смъртта на въпросната дама.

За миг Едуард затвори очи.

— Брат ми се нагърби да открие повече неща за нея. Баща ни не е оставил много информация.

— Така е — промърмори адвокатът. Едуард му бе дал копия от писмата на Дърам. — Това има и добрите и лошите страни. Изправял съм се пред подобни предизвикателства и преди, милорд.

Едуард кимна. Именно затова бе потърсил услугите на Уитиерс. Предизвикателствата го вдъхновяваха и имаше репутацията на човек, който се справя с тях.

— Спомняте ли си Франческа Гордън? — попита той ненадейно.

Уитиерс присви очи и кимна.

— Май да.

Едуард откри, че барабани с пръсти по страничната облегалка на стола и си наложи да спре.

— Срещнах се с лейди Гордън и чух за нейния случай. Обърнала се е към вас на определен етап.

Уитиерс не издаде с нищо изненадата си от обрата в разговора.

— Точно така, сър.

— Как гледате на нейния случай? — Забелязал колебанието на адвоката, Едуард добави: — Били сте на път да го поемете.

— Спомням си случая. — Уитиерс изправи рамене и изражението му стана по-съсредоточено. — Бях склонен да го поема като предизвикателство. Ставаше дума за попечителство над дете. Щеше да е трудно да се спечели и шансовете за успех бяха неясни, но мисля, че щях да успея. — На устните му се появи лукава усмивка. — Не се захващам със случаи, който не бих спечелил.

— Разбирам — Едуард го изгледа изпитателно. — Какви са шансовете й, според вас?

— Едно към пет — отговори незабавно адвокатът. — Завещанието не е в нейна полза, настойничката на детето няма да свидетелства в неин интерес и няма никакви данни детето да е в опасност.

— Аха.

Много слаб шанс за успех и това го казваше Уитиерс, който почти бе склонил да се захване. Другите явно въобще не виждаха някакви благоприятни изгледи. Нищо чудно, че тя се сблъскваше с такива затруднения.

— Питам се какви според вас са шансовете в моя случай?

— Много по-добри, милорд. Поне три към четири. Клюките и писмо от мъж в напреднала възраст и то на смъртния си одър не поставят под съмнение благородническия произход на брат ви. Ако не се появи друг с основателни претенции, няма да има пречки. Половината от титлите в Англия могат да бъдат оспорвани по този параграф. Това е силен коз в полза на лорд Грешам.

А в случая на лейди Гордън нямаше силен коз. Едуард отново усети известна несправедливост. Но все пак едно към пет не е най-лошото. Уитиерс едва ли е единственият адвокат в Лондон, така уверен в собствените си способности да спечели заплетено дело.

— Радвам се да го чуя. Дръжте ме в течение.

Уитиерс стана и се поклони.

— Естествено, милорд.

Вратата след него се затвори, а погледът на Едуард отново се плъзна по купчините писма и сметки, които чакаха вниманието му. Помощникът му щеше да дойде след малко, за да работят по тях. Споровете около имението Дърам в момента не можеха да служат като оправдание да го занемарява. Уитиерс не се съмняваше в успешния изход, а Едуард съзнаваше допълнителните грижи, които ще си създаде в бъдеще, ако пренебрегне задачите си сега. Да не говорим за гордостта му, че се грижи за семейните имоти и допринася за процъфтяването им. Господин Уайт, деловодителят, потропа на вратата. Едуард веднага го прие с готовност да се захванат с най-неотложните въпроси.

Но когато мъжът седна, Едуард отново се поколеба.

— Господин Уайт?

— Да, милорд?

Уайт беше изключително компетентен, съвестен и честен. Вече държеше писалката готова, за да запише всяко нареждане на Едуард.

— Намери ми доверен човек, който събира информация за частни лица. Настоявам да действа изключително дискретно, и сдържано. И нищо от онова, което ще го попитам, да не стане публично достояние.

— Ясно, сър — кимна господин Уайт. — Разбирам напълно.

Едуард отново се поколеба. Прокара пръст по горната си устна. Сигурно не бива да го прави… Но пък може и нищо да не излезе…

— Искам да открие госпожа Елен Хейуд, вдовица на Джон Хейуд. Възможно е брат й да живее при нея. Казва се Пърсивал Уотс и е художник, доколкото знам, доскоро са живели в „Чийпсайд“, но са изчезнали. Ако са в Лондон, ме интересува къде, а ако не са в града, къде са отишли. От особено значение за мен е малкото момиче, което живее с тях. Седемгодишно дете, Джорджина. Не бива да предприема каквито и да било действия. Достатъчно е само да ме информира и при никакви обстоятелства да не огласява интереса ми.

Уайт спря да пише и вдигна поглед.

— Това ли е всичко?

— Не — отвърна Едуард, макар ясно да съзнаваше, че не бива да продължава. — Искам също искам да знам всичко, което ще научи за лейди Франческа Гордън.