Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (21)

Глава 21

Едуард бавно се отправи към салона, за да остави на Франческа достатъчно време да разговаря с барон Алкънбъри. Очевидно той бе лудо влюбен в нея и доста раздразнен от несподелената взаимност. Едуард не се възхити от начина, по който Алкънбъри нахълта в ложата им, за да демонстрира чувствата си, но съчувстваше на човека открил, че любовта му е обречена. Явно баронът чак сега започна да го осъзнава и това никак не му се нравеше. Напълно разбираемо.

Ако Алкънбъри обаче не го проумее докрай достатъчно скоро, лордът щеше да го принуди. Дори търпението на Едуард имаше граници.

Тълпата започна да оредява — публиката се връщаше в залата. Понеже рядко идваше в града и още по-рядко ходеше на театър, трябваше да минат няколко минути, та да разбере какво точно става. Две малко по-възрастни от него жени приближиха глави съзаклятнически и почти му обърнаха гръб. Чу ги да си шепнат и долови изпепеляващите им погледи на минаване край него, насреща му идваше двойка, ала внезапно прояви небивал интерес към картината на стената, при приближаването му жена извърна очи, щом той погледна в нейна посока.

Едва когато кимна любезно на твърде добре познатия му лорд Данвърс му стана ясно, че го избягват. Мъжът не извърна глава, но се изчерви и отвърна на поздрава му почти обидно сдържано. Едуард присви очи. Независимо от опровержението определено бяха плъзнали клюки по негов адрес. Още не ги беше чул, защото от уважение към паметта на баща си не се появяваше често в обществото.

Отново обиколи салона. Този път се оглеждаше по-внимателно и вече ясно забеляза знаците. Не се лъжеше в предположението си. Повечето от тези хора дори не бяха от неговата социална класа, но си позволяваха ледено отношение. Именно затова Лондон не му допадаше. Запита се какво ли е усетил и чул от клюките Чарли. За пръв път завидя на по-големия си брат, задето със смях отминава всичко. Забравяйки напълно за виното Едуард се върна в ложата. Поне Франческа изглеждаше безразлична към вихрещия се скандал.

— Едуард.

Спря, но не бе сигурен дали е чул името си. Коридорът вече беше почти празен и се чуваха аплодисментите от залата за започването на следващото действие.

— Едуард! — прошепна отново гласът и този път той го разпозна.

Луиза Халстън стоеше в една от отделените със завеса ниши.

По лицето й се четеше не просто молба, тя го умоляваше. Направи му знак да се приближи. Той не помръдна. Какво искаше тя сега?

— Моля те, Едуард. Дай ми секунда да ти обясня.

Той бавно прекоси коридора. Тя отстъпи назад в скривалището си и му направи място. Той се облегна на стената и я закри от хорските погледи, но не влезе в нишата.

— Добър вечер, лейди Луиза.

Тя трепна. Меките й сини очи бяха зачервени, кожата й изглеждаше почти прозрачна. Продължаваше да е красива, приличаше на направена от стъкло, на път да се счупи.

— Какво ли си мислиш за мен? — промълви тя тихо. — Наистина много съжалявам, Едуард.

Един всеотдаен джентълмен щеше да й се притече на помощ и да направи нещата по-лесни за нея, един по-благосклонен мъж щеше да признае поне пред себе си, че като го отхвърли, тя му отвори по-лесен път към друга жена. Но Едуард продължаваше да се чувства наранен и затова попита равнодушно:

— За какво съжаляваш?

— За… За случилото се между нас — преглътна Луиза.

Той си напомни, че е едва двайсет и една годишна и не притежаваше смелия дух на Франческа.

— Защо каза на баща си?

— Нямах избор. — Гласът й трепереше. — Попита ме защо си идвал и се наложи да му кажа за отлагането на сватбата. Той ме разпитва почти цял час. Накрая не издържах и му повторих думите ти. Не очаквах да постъпи така, но… Подозирах, че ще развали годежа ни. Знаеш… Трябва да разбереш… В окаяно положение сме и на път да загубим всичко!

Едуард си пое дълбоко въздух. Начинът на живот на семейство Халстън не подсказваше да са на прага на разорението. По-студената и безмилостна част от него се запита защо графът не е започнал да икономисва, преди да се озове в окаяно положение.

— Тогава защо ми даде дума?

— Исках! — възкликна тя. — Както и да ми вярваш, да съм достойна за доверието ти. Възнамерявах да спазя обещанието си. Повярвай ми така беше. Но ти повече от другите си наясно, че семейството е по-важно от дадената дума на чужд човек!

Едуард се сети за настояванията на братята му да не споделя тайната с Луиза. Отхвърли доводите им, защото държеше на нея достатъчно, за да й сподели грозната семейна тайна и да я предпази от последствията. Беше го направил от чувство за дълг, смяташе за недостойно да крие от нея. Не се втурна да й повери тайната си, защото имаше нужда от утехата й или да търси съвета й. Като неин годеник смяташе за свой дълг да го направи, постъпи както би постъпил към всичките си задължения, ако беше станала негова съпруга.

Чувство за дълг и задължения — бяха го възпитали да уважава и двете и през ум не му минаваше да ги пренебрегва. Странно наистина, един семеен скандал и загубата на бъдещата съпруга му показаха до каква степен го обвързват дългът и задълженията и колко свободен се чувства човек без тях.

— Защо искаше да се омъжиш за мен, Луиза? — попита той тихо. — Само заради парите и за да спасиш семейството си ли?

Тя ахна учудено.

— Не! Не, разбира се! Много държах на теб, Едуард. Толкова си приличаме двамата. Отдадени сме на задълженията си и сме разумни. Винаги се разбирахме добре. Нямаше недоразумения и разминавания. Представях си как ще водим тих спокоен живот заедно. Беше ми лесно, защото прекрасно си подхождахме във всяко отношение. Семействата ни бяха съгласни.

Вероятно тя наистина е точно като него. Нали именно поради тези причини я избра? Започна да държи на него, защото всичко подсказваше, че така е редно. По същата причина и той държеше на нея. И точно затова никога не я бе обичал истински.

Споходи го същинско прозрение. Беше държал на нея, но това не беше любов. Почувства се предаден от нарушеното обещание на Луиза, шокира се от начина, по който го отхвърли и побесня от плъзналите клюки. Ала ни най-малко не се натъжи или разстрои от загубата на самата Луиза. Чувстваше се като Ромео: търси чувства от хубавата Розалина, докато не вижда Жулиета и не осъзнава за какво всъщност копнее.

— Разбирам те. — Взе ръката й и я целуна леко. — Желая ти щастие, Луиза.

Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Едуард — прошепна тя, — знам колко щастливи щяхме да сме заедно.

Усмивка пробягна по лицето му. Щеше да е само сянка от истинското щастие, дори и двамата да не го осмисляха. Беше твърдо убеден в това. Луиза несъзнателно му бе направила огромна услуга, преди той да открие колко плитко може да е доволството от един брак.

— Нима? Вероятно. Но и двамата сме разумни, както ти подчерта. По-добре всеки от нас да потърси щастието си другаде.

Тя кимна с трагично изражение. За миг Едуард я съжали, защото осъзнаваше, че не й е съдено да търси собственото си щастие така успешно като него. Беше свободен да се върне при Франческа, докато баща й без съмнение щеше да я омъжи за Калвертън или друг благородник, достатъчно богат да спаси семейство Халстън. Графът нямаше друг изход. Само дъщеря му Луиза можеше да им помогне и най-вероятно тя вече се бе примирила. Чувство за дълг и задължения. Отново стисна ръката й.

— Довиждане, скъпа.

— Довиждане — прошепна тя. — Благодаря за разбирането.

Едуард кимна и тя мина край него, за да отиде при семейството си. Видя я как изчезна зад ъгъла и мълчаливо й пожела истинско щастие, каквото самият той бе на път да открие. Тръгна към ложата, а сърцето му преливаше от радостно очакване.

* * *

Едуард се забави дълго и Франческа започна да се притеснява. Дали посещението на Алкънбъри не го бе разколебало или в салона бе срещнал някого и това го бе накарало да преосмисли публичната си поява с нея. Трябваше да прояви дискретност и търпение, както добре съзнаваше, но й бе непоносимо. Не чу нито дума от първите две сцени и точно щеше да захвърли всякакво достойнство и въздържание и да отиде да види какво е станало, когато вратата се отвори. Той се настани на стола до нея, а тя въздъхна облекчено. Мълчаха до края на действието. Публиката започна да ръкопляска, а той се наведе към нея.

— Франческа — прошепна той и дъхът му погали бузата й. — Искам те.

Сърцето й подскочи. Тя леко извърна глава, но очите й останаха приковани към сцената.

— Сега ли? — попита тя усмихната.

— Да.

Боже. Сърцето й биеше лудо, едва дишаше.

Хората пред нея се размърдаха и тя се помоли да не се обърнат и да не видят как е поруменяла и как трепери от желание, обзело я след думите му.

Долови фриволното настроение на Едуард.

— Ела с мен.

Подаде й ръка. Тя едва се сети да грабне шала си, постави ръка върху неговата и му позволи да я изведе от ложата. Докато отваряше вратата, погледна назад и безпомощно се усмихна на Сали. С широко отворени очи приятелката й само кимна за довиждане.

Той не каза нищо, докато вървяха по пустите и тихи коридори на театъра. Долу на входа Едуард изпрати разпоредител да извика каретата му. Все още го държеше под ръка.

— Ще липсваш ли на приятелите си? — попита той внезапно.

— Не, не особено.

Въобще не мислеше за семейство Лъдлоу.

Едуард я погледна.

— Ще посрещнат ли с неодобрение нашето тръгване?

Тя премигна изненадано.

— Не е тяхна работа да одобряват или не, но мисля, че няма.

— Смятат ли за редно да предпочетеш лорд Алкънбъри?

Франческа усети как лицето й поруменява.

— Вероятно, но това никога нямаше да стане.

— Нима? — попита той и отново я изгледа изпитателно.

Разпоредителят се появи и им даде знак, че каретата чака. Едуард я отведе до вратичката и й помогна да се качи. Изолирана от външната светлина и шум, Франческа се потопи с наслада в уединения свят с него.

— Няма ли да размислиш и да приемеш ухажването на Алкънбъри? — осведоми се Едуард, докато сваляше ръкавицата й.

— Ами, не… Не вярвам… — Рязко си пое дъх, когото той нежно целуна китката й. — Защо?

— Изглежда надежден ухажор. Ти доста го харесваш, от пръв поглед се вижда готовността му да падне на колене да ти направи предложение, ако го насърчиш.

— Да, наистина е надежден.

Гледаше като замаяна как тъмната му глава отново се навежда над ръката й. Усетила езика му върху пламналата си кожа, затвори очи, постепенно започна да плъзва устни нагоре по ръката й. Тя цялата настръхна от бушуващите у нея емоции.

— Тогава не е ли разумно да го насърчиш?

— Спри да ми говориш кое е разумно — прошепна тя.

Той се засмя.

— В интерес на истината ми струва големи усилия, в близост до теб, скъпа моя, разумът ми изчезва и мисля единствено за това… — Устните му докоснаха нейните. — И това… — Отново я целуна и прокара пръсти през косата й. — И всичко, което копнея да правя с теб.

— Хайде по-добре да поговорим за това.

Заради приличието тя се опита да се отдръпне, но той само се засмя, докосна с устни шията й и леко ухапа нежната кожа под ухото й. На Франческа започна да й прималява от желание.

— Съвсем наскоро открих разликата между желание и потребност — прошепна той в ухото й. — Винаги съм знаел какво желая, но досега не знаех какво ми е потребно.

— А то е?

Усети как каретата спира.

Едуард се усмихна и отвори вратата.

— Нужна си ми ти. Искам да те обладавам по всякакви начини.

— Тогава по-добре да влезем — прошепна тя и го погали по бузата. — Вероятно ще ни отнеме известно време.

Той освободи кочияша. Кръвта на Франческа кипеше докато влизаха в къщата й. Тя отпрати госпожа Хочкис така бързо, както Едуард бе освободил прислужника си. Ако в момента умът й имаше способността да разсъждава по-рационално, щеше да се запита защо той повдигна въпрос за Алкънбъри, ала в замяна тя мислеше за последното му изречение и подтекстът на обещанието за сексуална наслада. Какво имаше предвид той? Тя се чувстваше като момиче, изпълнено с любопитство какви нови незабравими и чудесни неща може да прави този мъж с една жена. Боже, ако подозираше, че привидно скованият и порядъчен Едуард де Лейси крие толкова страст в себе си, щеше да го съблазни още първата вечер, когато дойде в дома й, за да се види със Слоан.

Последва я горе все едно е напълно нормално. Странно, но тя имаше чувството, че е нормално. Сякаш той имаше законно право да присъства в дома й, в спалнята й. Дори когато затвори вратата след тях, не възникна момент на неловкост!

Тя застана до, тоалетката, седна и започна да сваля бижутата си.

В огледалото наблюдаваше как Едуард съблича сакото и жилетката си и разхлабва вратовръзката. Не откъсваше очи от нея. Застана зад гърба й и хвана ръцете й, докато тя се пресягаше да свали колието.

— Дай на мен — предложи той.

Разкопча го и го остави да падне й скута й. Със също толкова бавни движения извади фибите от косата й и я разпусна върху раменете й. Нежно я целуна по шията, от което я побиха тръпки. Франческа усети как й прималява и се вкопчи в плота пред себе си.

Нямаше сили да помръдне, докато устните му се движеха по рамото й, а после към шията. Наблюдаваше в огледалото какво прави и въздействието на движенията му се удвояваше.

— Изправи се — прошепна той.

Видя сияещите му очи, придобили сребристи оттенъци. Плъзна длан от рамото й към откритата част на гърдите й и разкопча страничните копчета на роклята. Тя го погледна предизвикателно и се облегна назад.

Той наведе глава и се загледа в разголената й кожа над бюстието. После го разкопча и постави ръце върху гърдите й. Тя си пое задъхано въздух и се притисна към него, усети ерекцията му. Все така с ръце върху бюста й той започна да се притиска към гърба й.

— Не правиш нищо за мъжките ми желания — прошепна той дрезгаво.

— Не ме интересуват в момента. Напредваш доста бавно.

— Чудесно.

След няколко секунди разкопча и останалите копчета на роклята и я плъзна надолу. Франческа се изправи, готова да се отдалечи от тоалетката, ала Едуард я спря. Изрита стола помежду им, притисна се силно към нея и я прикова към плота. Остави я да изхлузи роклята по бедрата си, прегърна я здраво през кръста и прокара ръка по корема й.

— Прекалено бавно, така ли? — Засмя се леко в отговор на несполучливия й опит да каже нещо, защото тя стигна само до тихо стенание, когато той пъхна пръсти между бедрата й. — Определено се налага да се старая повече, за да те задоволя.

Франческа загуби дар слово. Не откъсваше очи от огледалото, което отразяваше всяко негово движение. Златният й пръстен проблесна на светлината, докато силните му пръсти галеха нежните косъмчета между краката й, а после деликатно продължиха по-навътре, за да докоснат по-интимните й части. Чувстваше се като изопната струна на цигулка. Той познаваше тялото й отлично. Допирът му стана по-нежен. Започна да я гали и тя бе готова да се разтопи. Играеше си с нея, а тя се задъхваше все повече и повече. Пъхна пръст в нея й тя за малко да изкрещи. Пъхна ерекцията си между бузите на дупето й, а тя протегна ръце назад, прегърна го през врата и усети как всеки момент ще стигне до оргазъм.

— Усещаш ли какво правиш с мен? — попита той шепнешком и се притисна още по-плътно към нея. — Подлудяваш ме, Франческа.

Ръката му я държеше през кръста здраво и нависоко и краката й едва докосваха пода.

— Не ти вярвам. Още си облечен.

Отвърна й с усмивка. Пусна я да стъпи на пода, разкопча яката на ризата си и я изхлузи през главата. Останала без дъх, тя не сваляше очи от отражението му в огледалото. Видя го как разкопчава панталона си.

— Постави ръце на масата — нареди й той.

Тя се наведе с разтворени крака. Отърка главичката на члена си в нея и проникна дълбоко.

Тя потрепери и за малко да стигне до края. Едуард плъзна ръка към гърдите й, а с другата отново се зае да гали интимните й части, докато не преставаше да я обладава отзад.

— Отвори си очите — настоя той. — Искам да видиш как изглеждаме заедно.

Франческа се подчини и се опита да се съсредоточи върху отражението си в огледалото. С разпиляна по раменете коса изглеждаше необуздана, похотлива, изцяло изложена пред очите на мъжа зад нея. Опираше се в плота и се оттласкваше назад, за да посреща напористите му прониквания, ставащи все по-учестени. Виждаше как пръстите му не спират да се движат, а тя, изпълнена с наслада, бе готова да експлодира. Виждаше над рамото си лицето му, сега съсредоточено и напрегнато, а когато я докара до забрава, очите му засияха.

Едуард усети приближаването на оргазма й и един триумфален поглед съпроводи вика на пълното освобождение на Франческа. Проникнал дълбоко в нея, той долавяше всяка конвулсия на тялото й. Не издържа дълго. Наблюдавайки екстаза, изписан по лицето й, загуби остатъците от самоконтрола си. Стигна до върха и всякакви мисли изчезнаха от съзнанието му.

Известно време се чуваше затрудненото им дишане. Никога не бе изпитвал подобно освобождение и толкова пълно задоволство. Не и с друга жена, не и след усилена работа за постигането на желана цел, не и при бляскав успех на деловото поприще. Тялото му се топеше от физическо удовлетворение, съзнанието му беше замъглено и отнесено, но сърцето му…

— Ако това е лудостта — долетя немощният глас на Франческа изпод водопада от лъскавата й коса, — води ме в лудницата.

— Да го отложим за утре. Сега имам сили само да стигна до леглото. — Пое си дълбоко въздух, а тя се разсмя. — Мога да остана тук завинаги — добави той и отметна косата й, за да я целуне по шията.

Извърна глава и му хвърли страстен поглед.

— Завинаги ли? Какво още си ми намислил?

— Няма начин да си го представиш — отвърна той и се отдръпна от нея.

— Ами ако и аз съм ти намислила това-онова?

— С радост бих се подложил на всичко. Защо не ми споделиш идеите си, скъпа?

Тя се засмя отново.

— До тази вечер някои от тях дори не ми бяха хрумвали — призна тя и го поведе към леглото. — Но отсега нататък тоалетката никога вече няма да ми изглежда така невинна и безобидна както досега.

— А аз как ти изглеждам? — попита Едуард, изведнъж станал сериозен. — Спомена, че не би приела ухажването на Алкънбъри. Бил само скъп приятел, както твърдиш. А какво съм аз за теб?

Отговорът се изписа в грейналите й очи, преди да успее да извърне поруменялото си лице и смутено да се усмихне. Държеше на него не само заради силното физическо привличане, не само заради помощта му да открие Джорджина… Започна да формулира отговора, ала Едуард я спря. Беше научил каквото го интересуваше.

В продължение на две седмици водеше Франческа на места, където щеше да й е забавно. Отначало тя се дърпаше, но той я убеди, че не бива да се посвещава единствено на издирването на Джорджина. Ходиха на театър, на опера, в Кралската менажерия, в „Тауър“, за да разглеждат кралските съкровища, в Британския музей, за да се запознаят с антиките. С всеки изминал ден тя пленяваше Едуард все по-силно. Той продължаваше да получава доклади от Джаксън във връзка с издирването на Джорджина, с господин Уайт движеше делата на Дърам, даваше указания на Уитиерс относно иска да задържи херцогството за Чарли, но през цялото време мислеше за следващата среща с Франческа. Колкото по-продължително време прекарваше в нейната компания, толкова по-ненаситни ставаха желанията му.

Една нощ му хрумна, че това е щастието. Лежеше в леглото й и я държеше в обятията си, спокоен и удовлетворен, и изпита чувство, което придобиваше все по-осезаем смисъл. Никога не се бе колебал да преследва желаното. Придърпа Франческа към себе си и я целуна по рамото.

— Ела с мен — прошепна той. — Утре. За един ден. Ще те заведа в Гринуич или Ричмонд. Просто да не сме в Лондон. Искам да изляза от града.

— В Гринуич? — възкликна тя изненадано. — Да, добре. Разбира се. Но…

Отново я целуна и тя се разтопи в прегръдките му.

— Значи се уговорихме — усмихна се той, а тя го погледна замечтано и кимна. — Прекрасно.

— Защо точно Гринуич? — попита тя закачливо, докато той обсипваше брадичката и шията й с целувки. — Какво си намислил, Едуард?

— Тайна — отвърна той и отпусна глава върху гърдите й. — Но ще бъде чудесно.

Кроеше планове как ще я задържи до себе си. Завинаги.