Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (11)

Глава 11

Франческа си тръгна от площад „Баркли“, разкъсвана от унижение и надежда. Интервюто с господин Фаулър мина зле, но когато лорд Едуард отпрати бързо-бързо и господин Хъбъртсей, изпита желание да хвърли нещо или да се навре под дивана. Най-лошото бе, че й отказаха пред лорд Едуард, а той седеше със сиви очи, ледени като зимно небе, и обяви и двамата адвокати за неподходящи. Когато й върна списъка с обяснението колко неподходящи са всички, тя се сети за предупреждението на Алкънбъри да внимава да не я подведат. Едуард имаше ли основателни причини да я отпрати? Сигурно смята, че таи напразни надежди и досажда с безуспешните си опити да открие поне един адвокат в Лондон, готов да поеме случая й.

Но от друга страна не я отпрати с кухи думи на съжаление и намеци да потърси другаде помощ. Предложи да обмисли нови варианти, без тя да се унижава да моли юристи да поемат случая й. Дори докато се опитваше да не храни нови надежди, Франческа би дала всичко, за да разбере какво има предвид той под „други варианти“. Алкънбъри, човек далеч от олицетворението на наивната невинност я бе уверил, че й трябва адвокат, който да движи случая. Именно той й подсказа повечето от имената, отхвърлени от лорд Едуард с такава лека ръка. Алкънбъри, разбира се, никога не интервюира никого с нея, както постъпи лорд Едуард, нито я бе уверявал, че е наясно какво точно иска тя. Лорд Едуард не поклати глава и не въздъхна, когато тя сподели готовността си да си върне Джорджина. Само се усмихна, онази усмивка, която говореше, че е свикнал да получава каквото иска. Заради това вече гледаше на него много по-благосклонно.

През целия път към къщи се мъчеше да измисли друг подход. Да се откаже, както предложи Алкънбъри, беше немислимо. Може да опита отново да склони господин Кендъл да види справедливостта на каузата й и да си осигури подкрепата му. Имаше надежда той да се трогне от скорошното изчезване на Елен. Вярно, въпреки горещите й молби не беше проявил особен интерес към Джорджина до момента и понеже му предстоеше да остане в чужбина още няколко месеца, едва ли скоро щеше да постигне желаните резултати. Хрумна й да открие Елен и да отвлече племенничката си, но това щеше да породи куп нови неприятности. Какви други варианти щеше да предложи лорд Едуард?

Не за пръв път си помисли някои не особено ласкави неща за Джон Хейуд. Беше очарователен, привлекателен, сговорчив и винаги готов да се засмее, но същевременно се оказа и мекушав човек, лесно се подвеждаше от другите. Далеч по-силната и практична Джулиана го превъзхождаше във всяко отношение, а и финансовото й състояние правеше живота им несравнимо по-лесен. Но след като сестра й умря, Франческа видя как Джон се прекърши. Месеци наред забравяше да си плати сметките, а същевременно харчеше пари по начин, срамен дори за кралска особа. Парите изтичаха между пръстите му като вода. Минаваше й през ум, че и прислугата краде от него. Той харчеше безразборно, живееше над възможностите. Всячески глезеше Джорджина, дори Франческа, която обожаваше момиченцето, виждаше залитанията му, но той не чуваше съветите й да престане. Бракът на Джон с Елен върна част от реда в домакинството, ала не беше достатъчно. Елен, вярно, въздържана и умерена, за разлика от Джон, нямаше достатъчно силен характер да се наложи на съпруга си. Джон така и не намери време да промени завещанието си, независимо от обещаното на Франческа да отгледа детето, ако той умре, не го направи и след като се ожени повторно и съпругата му чакаше дете. Джон наистина нямаше много какво да остави, но Франческа намираше подобна небрежност към новата му съпруга, към Джорджина и бъдещото му дете за непростима.

А сега беше мъртъв и Елен криеше детето му. В моменти на по-голяма благосклонност Франческа изпитваше известно съчувствие към Елен, останала вдовица с две малки момчета и твърде незначителна сума пари, пак благодарение на Джон и неспособността му да харчи разумно, но това съчувствие не продължаваше дълго, сетеше ли се за действията на Елен след това. Елен присъства в стаята, когато Джон обеща на Франческа тя да поеме грижите за Джорджина. Елен беше наясно с желанията му, а ги пренебрегна. Дори само за това никога нямаше да й прости.

Щом погледна Франческа, госпожа Хочкис разбра, че интервютата не са минали добре.

— Позволих си да приготвя чай, мадам — икономката пое шапката и палтото на Франческа. — Сега ще го поднеса.

Франческа кимна.

— Благодаря, госпожо Хочкис.

Отиде във всекидневната и се отпусна на дивана. След малко икономката донесе чая и тя се насили да се усмихне.

— Винаги знаеш точно от какво имам нужда.

— Но невинаги се вслушвате в съветите ми — промърмори жената с усмивка, докато се суетеше с посудата върху подноса.

Семейство Хочкис заслужават всяко пени от заплатата си, помисли си Франческа с благодарност.

— Точно затова ти се възхищавам, госпожо Хочкис. Даваш охотно безценни съвети, но ми носиш чай и съчувствие, дори когато вироглаво съм предпочела обречен подход.

— Никога не е обречен — възрази икономката предано. — Не бих казала подобно нещо, мадам.

Поднесе на Франческа безупречно приготвена чаша чай.

Франческа го разбърка и се загледа как парата се издига.

— Но днес се чувствам точно така — въздъхна тя.

— Утре нещата ще изглеждат много по-ведри. Сигурна съм. А дотогава… — госпожа Хочкис наклони глава към бутилката с бренди. — Няколко капки в чая.

Франческа поклати глава.

— Не днес. Трябва ми бистра глава. Нито един от всичките ми добре обмислени планове не доведе доникъде.

— Ще измислите нов, не се съмнявам. С господин Хочкис ще направим всичко, за да ви помогнем. Толкова ще е приятно да има дете в къщата. Да не говорим за две или три.

Франческа присви очи и погледна икономката, по чието лице бе изписано съвършено невинно изражение.

— В момента мисля за едно определено дете, а не за две или за три. Хайде да не избързваме.

— Разбира се. И аз имах предвид госпожица Джорджина. Просто си мислех, че ще е самотна, ако няма други деца. Това имах предвид.

— Х-м-м-м… — Франческа отпи от чая. — Ще й взема кученце или папагал.

— Папагал ли? — възмути се госпожа Хочкис. — Не, мадам, умолявам ви. Неприятни миризливи птици. И хапят. Според мен въобще не са подходящи за деца. Госпожа Картрайт, предишната ми господарка, имаше папагал. Беше страшно шумен, мадам. Крякаше по всяко време все едно го измъчват до смърт. Впрочем някои хора с удоволствие щяха да го направят. Ще премислите, когато младата госпожица се появи, не се съмнявам. — Кимна и тръгна да излиза, мърморейки си под нос: — Папагал, как ли пък не!

След тирадата на икономката срещу папагалите усмивката на Франческа бързо изчезна. Да загатва какви животни би купила на Джорджина, само за да дразни госпожа Хочкис, беше безсмислено.

Та тя дори нямаше възможност да навести племенничката си. И да знае къде е Джорджина би било слаба утеха, защото, ако Елен побегне отново нанякъде, без адвокат тя няма да има право да възрази. Налага се да изчака да разбере какви са предложенията на лорд Едуард. Изглеждаше така самоуверен, когато напъха списъка обратно в ръкава й.

Същата вечер се опита да не мисли за Джорджина. Вероятно Алкънбъри имаше право — съществуваше опасност да полудее, ако постоянно крои планове за адвокати, промени на завещания и други неща извън контрола й. Това определено не помагаше на каузата й. Затова отиде с приятели на театър. Смя се, разговаря и се потопи във фарса на сцената. В антракта Алкънбъри се появи със сияеща усмивка и с чаши шампанско.

— Какво удоволствие е да видя как отново се забавляваш! — Поднесе ръката й към устните си. — Опасявах се онзи ден да не съм прекалил и да съм развалил приятелството ни.

Тя се засмя и отпи от шампанското.

— Да, прекали, но за щастие съм склонна да ти простя.

Лесно й беше да го стори, разбира се, след като лорд Едуард й даваше сигурността и увереността, които липсваха при Алкънбъри. Остана леко изненадана колко незначително й се струва неодобрението на Алкънбъри, когато има подкрепата на благородника.

— Това е още едно от нещата, които обожавам в теб. — Той се ухили. — А те са толкова много, направо ми се подкосяват краката…

Престори се, че ще коленичи, готов да й направи предложение. Усмихваше се, но погледът му беше сериозен и решителен.

Франческа ахна и се насили да се засмее.

— Онзи ден беше съвсем откровен с мен, знам. Истински джентълмен не би повдигнал отново въпроса, а ще е доволен да види, че следвам съвета му и излизам вечер.

— Винаги съм бил истински джентълмен, нали? — Приближи се още повече. — Дори когато не ми се иска.

Тя посрещна спокойно погледа му.

— Не ме разсмивай. — Усмихваше се, но по-скоро, заканително, а не весело. — Ти си изпечен нехранимайко.

— Не — той вдигна ръка. — Не съм и няма да бъда. Не и докато се занимаваш с издирването на Джорджина и уреждането на попечителство й. Знай… Знай, уважавам желанието ти да го направиш и винаги съм готов да те подкрепя по всякакъв начин.

Тя го изгледа изненадано. Изслушваше тревогите й и й даваше съвети, когато го питаше, но никога не бе предлагал да води битката заедно с нея. Сега й се усмихна и наведе глава, за да я целуне.

— Не го забравяй, Франческа. Не е необходимо да се обръщаш към хора като Де Лейси.

Значи за това ставаше въпрос. Странно, но изпита по-скоро облекчение, а не смайване, задето мотивите, му са продиктувани от ревност, а не от породило се убеждение в нейната правота по отношение на Елен и Джорджина. Значи нищо помежду им не са беше променило.

— Приятна вечер — пожела му тя неангажиращо. — Високо оценявам готовността да ме подкрепиш. Няма да го забравя. Много мило, че дойде да ме видиш, но да не те откъсвам от пиесата.

За щастие антрактът свършваше и нямаше причина Алкънбъри да се задържа повече. Отново й целуна ръка и тръгна към ложата си. Франческа обърна поглед към сцената, но вече и бе трудно да се съсредоточи върху действието.

Преди седмица щеше да разцъфне от радост да чуе как Алкънбъри й предлага подкрепа и помощ. Според него битката й щеше да е дълга и трудна, но никога не й бе предлагал тя да се предаде, както направи онзи ден. Сега обаче й предлагаше всичко, което искаше, ала тя не бе готова да го приеме. Глупаво беше да я ревнува от лорд Едуард. Та той не бе предприел нищо, освен да вземе ръката й и да я задържи. Е, малко по-дълго от необходимото, но не й беше неприятно напротив, той имаше силни, красиви ръце и нежен допир. Франческа си даде сметка, че гали едната си ръка с палец, представяйки си неговите пръсти, спря и вдигна ветрилото си.

Сали Лъдлоу, нейна приятелка и домакиня тази вечер, си смени мястото, за да седне до нея.

— Влюбен е безумно — отбеляза тя. Франческа я погледна недоумяващо, защото още мислеше за Едуард де Лейси. — Горкият Алкънбъри — уточни Сали.

— Повърхностно увлечение — прошепна Франческа и започна да си вее с ветрилото, за да покаже, че темата е приключена.

Сали я изгледа изпитателно и също вдигна ветрилото си, за да прикрие думите си.

— Глупости! — отсече тя, докато публиката се смееше на действието на сцената. — Влюбен е и го знаеш не по-зле от мен.

— Грешиш — възрази Франческа тихо. — Привързан е към мен, признавам. И аз към него. Но не сме подходящи един за друг. Нашето е лековата, фриволна връзка. Не би издържала трудностите в един брак.

Изръкопляскаха, когато главната актриса се появи на сцената. Публиката се смълча в очакване.

— Намеква, че иска да се ожени за теб — прошепна Сали. Франческа не й отговори. — Ти май се готвиш да му откажеш — добави леко изненадана. Думите й прозвучаха донякъде като въпрос, донякъде като заключение.

— Не ми е направил предложение. — Франческа не откъсваше очи от сцената. — Нямам на какво да откажа.

— Нима? — Сали не отместваше поглед от нея. — Най-добре се подготви, защото възнамерява да го направи.

Франческа се усмихна непринудено, сякаш това нямаше никакво значение.

— Благодаря за съвета.

Сали обаче имаше право. Рано или късно Алкънбъри щеше да й предложи брак. Особено след като споделя с хората, че смята скоро да го направи официално. Досега проявяваше търпение и се държеше безгрижно, но очевидно нещо от взаимоотношенията й с лорд Едуард го дразнеше. Франческа съзнаваше, че се държи като страхливка, ала щеше да й е крайно неприятно да откаже на Алкънбъри. Той й беше добър приятел, забавен и умен, отличен танцьор и добър слушател. Винаги беше насреща с добра дума и кърпичка, когато тя нямаше настроение. Не знаеше как щеше да се оправи без него през последните две години, откакто съпругът й почина.

За момент Франческа усети остро липсата на Сесил. Той, несъмнено, щеше да приеме с радост Джорджина в дома им, защото нямаха деца. Сесил винаги се съобразяваше с желанията й. Доста по-възрастен, той все повтаряше, че дълго е чакал, за да намери жена като нея и с радост глезеше младата си съпруга. През шестте години брачен живот Сесил я въведе в света на политиката, изкуството и социалния живот, всичко беше много по-различно от тихата и спокойна среда от нейното детство. Понякога Франческа му казваше, че иска да я превърне в съпругата, която желае, но той я поправяше, показвал й как да е жената, която трябва да бъде. Тя винаги бе имала силна воля, но Сесил я научи да я насочва в желаната посока.

Какво щеше да си помисли Сесил за нея сега? Щеше ли да одобри по какъв начин търси помощ, или щеше да се ужаси как нахлу в дома на лорд Едуард? Щеше ли да се съгласи с Алкънбъри, че е по-добре да преустанови издирването на Джорджина или щеше да аплодира нейната решителност да не позволи нищо да я отклони от пътя? Би ли искал тя да насърчи Алкънбъри в ухажването му?

В съзнанието й Алкънбъри беше неизменно свързан със Сесил. Двамата си приличаха, грижовни, умни мъже, разсмиваха я и приемаха с лекота променливите й настроения. Толкова често посещаваше дома им, че Сесил го третираше по-скоро като част от семейството, а не като приятел. Когато Сесил излезе през онова ужасно утро и повече не се върна, Алкънбъри бе с него и именно той й донесе новината за смъртта на съпруга й.

Оттогава никой не присъстваше по-силно и постоянно в живота й. Но тя знаеше, че някъде по пътя чувствата му към нея се бяха променили, а нейните си оставаха все същите. Егоистично си помисли, че предпочита да не бе станало. Искаше нещата да са както преди, макар да съзнаваше, че не са и това беше нечестно спрямо Алкънбъри.

Хората наоколо избухнаха в аплодисменти. Франческа се насили да се върне в действителността. И тя заръкопляска на актьорите при последния поклон. Сали я предупреди, че съвсем скоро Алкънбъри ще предприеме стъпки, но самият той обеща да не повдига въпроса, докато тя се занимава с издирването на племенничката си. До тогава, реши Франческа, ще заложи на лорд Едуард. Знаеше на каква помощ може да разчита от Алкънбъри. От лорд Едуард… можеше да се очаква всичко.