Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (12)

Глава 12

След два дни рано сутринта се чу потропване на вратата. Франческа бе убедена, че е Алкънбъри, дошъл да предложи помощта си. Имаше навика да я навестява рано-рано, често без предварителна уговорка. Тя продължаваше да се пита какви ли са намеренията му, загатнати в театъра. Същата вечер двама познати, независимо един от друг, я попитаха дали вече й е предложил официално. Тя се усмихна и отговори неопределено, но съзнаваше, че конкретният отговор предстои. Рано или късно той ще повдигне въпроса и на нея силно й се искаше това да стане по-късно или дори никога.

Понеже вече беше слязла, отиде лично да отвори вратата. С толкова малко домашна прислуга беше нелепо да чака госпожа Хочкис, заета с подреждането на масата за закуска.

За нейна изненада на стъпалата пред дома й стоеше не Хенри Алкънбъри, а лорд Едуард де Лейси.

— Лейди Гордън — поклони се той леко, — ще ми отделите ли няколко минути?

— Разбира се — успя да отговори тя.

Боже, какво става? Беше извънредно рано за посещения.

Той пристъпи и се озова в малкото антре. Появилата се по петите й госпожа Хочкис понечи да поеме шапката на лорд Едуард. Франческа зърна отражението си в огледалото на отсрещната стена на всекидневната. Мили Боже, приличаше на човек, току-що станал от леглото. Всъщност отговаряше на истината. Разпуснатата й коса падаше по гърба й, меката й удобна сутрешна роба беше най-малкото от десет години и нямаше никаква пудра по лицето. Трескаво се опита да прибере поне косите си, по отношение на робата и лицето нищо не можеше да направи. Докато намотаваше кичур около пръста си и я подпъхваше зад ухото, лорд Едуард се извърна, за да подаде шапката си на госпожа Хочкис и застана с лице към огледалото. Погледите им се срещнаха и Франческа застина. В отражението на нейните очи се четеше объркване, а неговите бяха замислени.

Както обикновено тя нямаше ни най-малка представа какво се върти в главата му. Но докато погледът му обхождаше всеки сантиметър от поруменялото й лице, тя вече не намираше очите му за студени. Дори за миг си помисли, че са точно обратното.

— Няма ли да влезете? — Изостави косата си. Обърна се и хлътна във всекидневната. Беше готова на всичко, за да избяга от проницателните сиви очи. — Моля, седнете.

— Благодаря. — Настани се на дивана, когато тя избра стола отсреща. — Извинявам се, че не ви изпратих съобщение. Бях наблизо и импулсивно се озовах тук, спомняйки си вашето желание да се действа бързо.

— Няма нищо, сър. — Усмихна му се топло, вече овладяла се малко. Поне външно, защото сърцето й биеше лудо. Той кръстоса крак върху крак и коляното му се озова твърде близо до нейното. Определено трябва да пренареди мебелите, за да има повече място за гостите й. — Много съм ви задължена за онзи ден и не са необходими такива официалности като предварителни уговорки.

— Не са ли?

Как го постига, питаше се тя. Как запазва такова непроницаемо изражение? Тя не свали усмивката от лицето си, макар да й бе трудно да я задържи, защото той я наблюдаваше съсредоточено и то от толкова близо. Той постави ръка на коляното си и споменът за допира на пръстите му върху кожата й изплува. Тогава почти не го забеляза, но сега й беше невъзможно да го забрави.

За съжаление, докато тя се бореше да изглежда овладяна, той бе започнал да говори.

— … точно обратното, според мен. Все още съм ви задължен, понеже не съм намерил подходящ адвокат, както обещах.

Франческа премигна няколко пъти. Днес мозъкът й работеше бавно, сякаш не се е събудила напълно. Още й е задължен ли? Сигурно с пропуснала нещо казано в началото.

Той вдигна вежди.

— Това искахте, нали?

— Да, но… Ами…

Тя мислеше трескаво.

— Направихте ми услуга, а до момента не съм върнал жеста. Лично аз намирам адвокатите, с които разговаряхме онзи ден… за неподходящи…

Тя поруменя.

— Да.

— Мислех по вашия въпрос и, ако разрешите, ще ви дам една-две препоръки. — Той направи пауза, през която все така усилено изучаваше лицето й. — Ваше право е да отхвърлите всяка моя дума, естествено.

Нямаше търпение да го изслуша, но нещо в поведението му я накара да застане нащрек. Да не би подобно на Алкънбъри да я посъветва да се откаже? Да приеме аргументите на адвокатите, че случаят й е труден и да се примири с един провал? Франческа седна по-изправена, готова за всичко.

— Разбира се, сър — отвърна тя с тон, който дори в нейните уши прозвуча ледено. — С радост ще ви изслушам.

Лека усмивка премина по устните му, сякаш бе чул как добави наум, но не значи, че ще се съглася.

— Според мен намирането на адвокат ще се окаже труден и бавен процес. Като имаме предвид изчезването на племенничката ви и възможността мащехата й да я изведе от Лондон, а дори и от страната, ми се струва по-важно тя да бъде открита, отколкото да бъде нает адвокат, само за да подаде жалба. Ако детето го няма, жалбата е безполезна за вас.

Тя присви очи. Ако съдът уважи жалбата, няма ли да принудят Елен да каже къде е скрила Джорджина?

— Продължавайте.

— Намерите ли я, попадате в по-благоприятно положение. Нали споменахте, че мащехата също няма права над момичето, но е наясно с готовността ви да оспорвате грижите й? — Франческа кимна. — Тогава е наясно, че да отведе детето, без да ви уведоми, не изглежда добре. Ако ги открием, не е изключено да се вслуша в здравия разум и да се постигне споразумение, удовлетворяващо всички.

Франческа премисли думите му. Поне едно трябваше да признае: той въобще не й предлагаше да се откаже. Но пък…

— Опасявам се, че Елен въобще не е склонна да преговаря с мен.

— Но вие сте доста настойчива — отбеляза той.

Изражението й не се промени, макар да усети как лицето й отново пламва. Явно никога няма да забрави първото й, импулсивно посещение.

— Опитах да говоря разумно с нея. Невинаги избухвам и не ми е присъщо да притискам хора в домовете им. — Това очевидно му се стори забавно, защото очите му заблестяха, а устните леко трепнаха. Наложи се тя да си прехапе устните, за да не се усмихне доволна, че го е развеселила. — За пръв път предложих да взема Джорджина непосредствено преди да се родят близнаците. Според мен за Елен щеше да е по-добре да се грижи за едно дете по-малко. Вместо това тя се разстрои и обяви, че не може да мисли по въпроса. Нищо не казах. При следващото ми посещение заварих Елен разплакана, из цялата къща съхнеше пране, двете бебета плачеха на два гласа, а Джорджина се криеше под стълбището, запушила ушите си с ръце. — Замълча и се запита какво ли преживява в момента племенничката й. — Този път бях по-настойчива в предложението си, но Елен отказа да ме изслуша и ме отпрати да си вървя. Оттогава не сме си разменяли любезни думи, а последните няколко пъти дори не ми позволи да видя Джорджина.

Той наклони глава и я изгледа, преди да попита:

— А вие какво й предложихте?

Франческа придоби решително изражение.

— Нищо! Отлично знаеше, че бащата на Джорджина искаше аз да я отгледам, но тя отказа да ми я даде.

— Защо отказва да даде момиченцето? Не изпълнява желанието на покойния си съпруг и същевременно прави живота си по-тежък. Защо?

Тя се досети накъде бие той и побърза да обясни:

— Според мен тя зависи от парите за издръжката на Джорджина, за да върти домакинството си. Сумата не е голяма, но съпругът й не й остави никакви средства. Безполезният й брат Пърсивал отказва да се хване на работа, защото бил „творец“. Отказва дори да подпомага домакинството. Както разбрах, изоставили са последната си квартира без да платят наема.

Лорд Едуард се усмихна почти победоносно, но и с известно съчувствие.

— Тогава се досещате как да убедите госпожа Хейуд.

За миг Франческа затвори очи, за да потисне желанието си да възрази разпалено.

— Да не би да ми предлагате — изрече тя с пресилено спокойствие, — да откупя племенничката си от нея?

Той отпусна брадичка и очите му станаха по-хладни.

— Доста груб език, но в известен смисъл това предлагам.

Първата й реакция бе да се разсмее; той вероятно се шегуваше.

После й се прииска да се развика, но думите, които щеше да изрече, не бяха подобаващи за една дама. Да откупи Джорджина? Да възнагради Елен, че е откраднала племенничката й, като й даде пари? По-скоро би хвърлила банкнотите една по една в камината.

— Не бих могла да се съглася — подхвана тя хладно.

— Струва ви се помирение, разбирам — подметна той. — Или неподходящо след нейното поведение. Но повярвайте една съдебна битка ще ви струва доста по-скъпо. Нима предпочитате да дадете парите на адвокат, който може и да не спечели, но чиито действия завинаги ще настроят мащехата срещу вас? Защо да не ги предложите на мащехата, а тя да ви преотстъпи детето, като всичко, естествено, бъде правно уредено?

Звучеше безкрайно разумно. И именно това раздразни силно Франческа. Не желаеше да я убеждават да подкупва Елен. Искаше да накаже Елен или поне съдът да я осъди за недостойната й постъпка. Ръцете й в скута се свиха в юмруци.

— Ще го обмисля — промълви Франческа.

Много, много дълго, добави тя наум.

— Добре.

Липсата на ентусиазъм от нейна страна явно не го смущаваше.

— Междувременно, понеже не успях да осигуря подходящ адвокат, да се заема ли с наемането на детектив? Детето трябва да бъде намерено, преди да се предприеме каквото и да било друго.

Това също звучеше разумно и — за щастие — в по-голям синхрон с чувствата й. Слава богу, все пак й предложи и нещо приемливо.

— Да, благодаря. Но аз ще платя хонорара му.

— Естествено, лейди Гордън — усмихна се той. — Не съм забравил, че не приемате подаяния.

Тя погледна все още стиснатите си в юмруци ръце. Пое дълбоко въздух и бавно издиша. Трябва да е по-мила, той направи повече отколкото тя бе поискала и бе готов да окаже допълнителна помощ. Съветът му не й допадаше, но това не го лишаваше от стойност. Наистина трябва да е благодарна, че въобще го предложи.

— Ще обмисля и другите ви идеи. Много съм ви благодарна, че сте мислили по въпроса.

— Знам, не всичко е съвсем по вкуса ви. Видимо сте… смаяна от действията на госпожа Хейуд. Но най-важен е резултатът. И без това сте готова да похарчите парите. Защо не опитате по-пряк пък към целта си? Вие ще получите момиченцето, а мащехата ще се откаже от всякакви претенции. Тогава има много по-голям шанс съдът да разреши случая благоприятно за вас. За всеки адвокат ще бъде лесно да го поеме.

— Определено няма да направи нещата по-тежки — неохотно се съгласи тя.

— По същество начинанието е трудно. Уитиерс призна, че го е приел като предизвикателство, което да спечели.

— Да… — въздъхна тя. В следващия миг свъси озадачено вежди. — Говорили сте с Джеймс Уитиерс за мен?

Изражението на лорд Едуард се промени, сякаш съжаляваше за думите си. Облегна се и отново придоби скован и неангажиран вид.

— Надявах се да разбера какви предимства е видял той, а са убягнали на другите адвокати. Попитах за професионалното му мнение по вашия случай.

Франческа се усмихна печално.

— Определено не искам да чуя какво е казал.

Той направи пауза, изгледа я изпитателно и си прочисти гърлото.

— Не беше много. Щяло да бъде трудно, но не невъзможно, да се спечели пред съда. Това ме накара да се замисля как бихте получили желаното без да стигате до съд. Дали ще спечелите там, или ще премахнете пречките пред вас, резултатът е един и същ.

Франческа не знаеше какво да каже. Смяташе, че трябва да спазва правилата, за да получи каквото иска. Алкънбъри я беше убедил в необходимостта от адвокат и тя вярваше, че едно съдебно решение е най-добрият начин да защити племенничката си. Не й беше хрумвало да манипулира обстоятелствата, за да получи Джорджина. И през ум не й минаваше, че лорд Едуард, овладян, високомерен и праволинеен благородник би предложил подобно нещо.

Макар тя да постъпи точно така, за да си осигури помощта на лорд Едуард. Нищо чудно защо съпротивата й в момента му се струваше забавна. Осъзнаваше, че това е чист инат от нейна страна. Не желаеше Елен да се облагодетелства от предателството си и още по-малко — да получи пари. Но като се замислеше по-трезво, признаваше, че лорд Едуард има право. Да си върне Джорджина беше много по-голяма победа и си заслужаваше много повече, отколкото да воюва с Елен Хейуд. Постъпките на Елен се ръководеха от жаждата й за пари и пари — в достатъчно количество — ще измъкнат Джорджина от лапите й. А всичко щеше да стане определено по-бързо, отколкото да се чака съдът да се произнесе.

Погледна лорд Едуард по нов начин. Май всъщност извади късмет, като й отмъкна Уитиерс. Безумието й да му държи сметка даваше по-голям резултат от първоначалния й замисъл. Предложението му беше неочаквано, но инстинктивно съзнаваше, че е добро. Искаше да подходи по правилата, ала малко манипулиране май щеше да се отрази добре.

Импулсивно се пресегна и хвана ръката му.

— Благодаря, сър. Посещението ви днес се оказа изключително плодотворно.

Пръстите му стиснаха нейните.

— В какъв смисъл?

Франческа се засмя леко смутена.

— Показахте ми какви грешки допускам. Бях толкова бясна на Елен, че загубих отдавна. Прав сте. Доста по-ефективно ще бъде да дам на Елен пари в замяна на попечителството над Джорджина, колкото и да ми е неприятно.

— Надявам се радостта от присъствието на племенничката ви да заличи горчилката.

Тя кимна бавно, замислена за заразителния смях на Джорджина, сияйните й очи и ведрия й характер.

— Да — промълви тя. — Ще го направи. Готова съм на всичко, както споменах, за да й осигуря безопасност и няма да се откажа сега.

Лордът я погледна с доза одобрение.

— Чудесно. Радвам се да го чуя.

Усмихна му се и той й отвърна с усмивка. Всъщност очите му са по-скоро сини, а не сиви, помисли си тя. И устата му беше по-привлекателна, сега, когато я разгледа по-внимателно. Цялото му лице се променяше, когато се усмихваше, сякаш бяха равни и дори приятели.

Изведнъж усети ръката си. Пръстите му здраво стискаха нейната, сякаш му беше приятно… Това й достави наслада. Устата й пресъхна, докато се радваше на допира на кожата му до нейната. Очите му по-сини и по-топли от всякога проникваха до дъното на душата й.

Сепнато си освободи ръката и се изправи. Трябва да се опомни. Физическата близост не значеше нищо, дори и в този момент, когато помежду им цареше разбирателство. Лорд Едуард също стана. Изражението му бе непроницаемо както винаги. Тя си пое дълбоко въздух, беше голяма глупачка. Първо го принуди да й помогне, а сега го намира за привлекателен. Невъзможно бе той да изпитва същото към нея. Беше син на херцог, а тя вдовица без титла или голямо състояние.

— Благодаря за предложението да намерите детектив — изрече тя, колкото да се откъсне от мислите си. — Дано да е по-лесно, отколкото наемането на подходящ адвокат.

По устните му заигра лукава усмивка.

— Не очаквам никакви затруднения.

Франческа му повярва. Не допускаше някога той да се сблъска със затруднения. Сигурно това бе тайната на овладените му маниери, ако човек знае, че накрая нещата ще се подредят както иска, няма нужда да си изпуска нервите. Навярно е приятно да притежаваш подобна увереност. Тя сви рамене и въздъхна, докато го съпровождаше до входната врата.

— Минах през доста трудности. Надявам се да не се сблъсквам с повече и оттук нататък всичко да тече гладко.

Лорд Едуард пое шапката и бастуна си от госпожа Хочкис.

— Без съмнение ще има трудности, лейди Гордън — отбеляза той. — Важното е човек да не се плаши.

Сърцето на Франческа подскочи. Точно това й трябваше, някой да повярва, че накрая ще победи. Той, разбира се, загатваше, че той ще тържествува, но понеже сега беше на нейна страна, и тя щеше да я вкуси. Не я интересуваше. Нека си припише всички заслуги, нека проведе цялото издирване, ако иска. Това й се въртеше в ума, докато се сбогуваха. Той слезе по стълбите с обичайната си плавна походка. Когато оставят Джорджина на нейните грижи с честни или недотам честни средства, със съдебно решение или чрез подкуп тя ще каже на лорд Едуард само две думи:

Благодаря ви.