Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (20)

Глава 20

Едуард се прибра пеша от дома на Франческа. Очакваше задоволството и еуфорията му да избледнеят, но нищо такова не се случи. Дали защото се бе любил така отдадено и многократно? Или защото отново щеше да види Франческа довечера и нещата ще се повторят? Не успяваше да се освободи от мисълта, че е загубил предпазната си черупка и Франческа го е разголила не само в буквалния смисъл. Сутрешният бриз му действаше освежаващо. Вместо да крачи енергично и наум да подрежда задачите за деня, той изучаваше минувачите. В Лондон живееше огромно разнообразие от хора — от коминочистачите с черни лица и дълги четки до търговеца със зачервени бузи, който с дрезгав глас надвикваше шума на каретите и файтоните: „Пресни пайове! Топли и вкусни за девет пенса!“. Досега бе виждал тази част на града само през стъклото на прозореца. Беше съвършено ново за него, все едно откриваше цял един непознат свят.

Усмихна се. Това бе прелестен нов свят, вълнуващ и по-бляскав от злато. И всичко това благодарение на Франческа.

Блакбридж явно бе следил кога ще се върне, защото вратата се отвори, щом стъпи на най-горното стъпало.

— Добре завърнали се у дома, милорд — поздрави той и пое палтото и шапката му. — Господин Уитиерс се отби и ви чака в синия салон.

Едуард си пое дълбоко въздух. Да, крайно време беше да се залови за работа и да се захване със задълженията си, но заради блаженството от предишната нощ задачите сега не му се струваха така угнетителни.

— Чудесно. Сега ще го видя. Господин Уайт пристигна ли вече?

Блакбридж го последва по стълбите.

— Да, милорд. В кабинета си е и работи.

— Много добре.

На горната площадка Едуард се спря и се обърна. Виждаше къщата с нови очи. В сравнение с уютния дом на Франческа му изглеждаше официална и студена. Не би боядисал всичко в яркожълто и очевидно не можеше да смени Блакбридж с госпожа Хочкис, но все трябва да има дреболии, които да промени.

— Защо не виждам цветя в къщата? — попита той внезапно.

Блакбридж се закова на място и премигна.

— Не сте поръчали, сър.

— Всяка сутрин да има свежи букети тук и ето там. — Едуард посочи местата. — Да са разцъфнали и ярки.

— Да, милорд.

Блакбридж се поклони, ала Едуард все пак забеляза изненадата в очите му.

Влезе в покоите си, където камериерът му вече бе приготвил нов костюм, сякаш Едуард редовно се прибираше сутрин с облеклото си от предишната вечер. Прислугата нямаше да го спомене пред него, но вероятно е имало шушукане помежду им, когато снощи каретата се върна празна.

— Ще се къпете ли, милорд? — попита Милс.

Едуард свали сакото си и подаде на Милс смачканата вратовръзка от джоба си.

— Не. Само ще се избръсна набързо.

Половин час по-късно влезе в синия салон измит, обръснат и подходящо облечен.

— Господин Уитиерс, наложи се да почакаш. Извинявай.

— Няма нищо, милорд. — Уитиерс се поклони. — Имам новини.

— Така ли? — Едуард посочи столовете пред камината и се настани срещу адвоката. — Добри или лоши?

Уитиерс стисна устни, преди да отговори.

— Усложняващи. Не бих ги нарекъл неочаквани, по-скоро нежелани. Чух, че в рамките на две седмици далечният ви братовчед Огъстъс де Лейси възнамерява да предяви претенции за титлата.

— Уф! — Новината определено беше неприятна. — Подготвил си се, предполагам, за подобен развой, след като употреби думата „неочаквани“.

— Естествено. Действах с едно наум за подобна възможност и си позволих да направя някои запитвания за положението на братовчед ви. Ще му е трудно да докаже родословието си. Има поне един случай на незаконороден син в рода му, а и не произхожда пряко от скорошен притежател на титлата. Освен това е наложително да представи доказателства, за да оспори претенциите на лорд Чарлс Грешам, а това ще е доста трудно. Искът ни е почти готов. Нуждая се само от още два-три дни, за да изгладя някои пунктове и да направя тона по-изискан. — Замълча и понеже Едуард не каза нищо, адвокатът продължи: — Поддържам предишното си становище относно изхода на случая, милорд. Въпросът обаче не обещава да се реши бързо.

— Добре — кимна Едуард. — Направи необходимото.

— Ще ми подскажете ли някои слабости в претенциите му? В каква посока да насочим издирванията си?

На Едуард му беше изключително трудно да се съсредоточи, а трябваше. Огъстъс бе негодник и безогледен подлец, щеше да унищожи напълно Дърам, ако попаднеше в прахосническите му ръце. Самата мисъл този човек да получи и да съсипе плодовете на неговия труд трябваше да предизвика неистов гняв. Да, разгневи се, но някак приглушено, примирено. Вече не изпитваше чувството, че всичко, което представлява и което иска, е свързано с Дърам. Все още бе твърдо решен да си получи наследството с всички възможни средства, но може би… Може би, ако се случи немислимото, например Огъстъс да спечели и да му отнеме имението, това да не означава непременно мрачно съществувание, както си бе представял. Имаше пряко завещани трийсет хиляди лири. Не бяха кой знае какво в сравнение с огромното богатство на Дърам и щяха да го лишат от Ластингс имението, определено от баща му за него, но бяха достатъчно за спокоен живот, особено ако го дели с жена, която притежава свой дом и разполага със скромни доходи.

— Огъстъс всъщност не се стреми към титлата — уточни Едуард, прогонвайки обзелите го мисли. — Той иска парите. Доколкото ми е известно, рядко е платежоспособен и е затънал дълбоко в дългове. Адвокатът му едва ли ще се ангажира с дълъг и сложен съдебен процес, при положение че едва ли ще му бъде платено, ако Огъстъс загуби. И казано направо — може да не получи колкото му се полага, дори ако Огъстъс спечели. Братовчед ми е по-добре известен с готовността си да трупа заеми, отколкото да ги връща. — Погледна Уитиерс. — Знаеш, предполагам, кой адвокат е ангажирал.

— Да, сър. — Уитиерс се усмихна лукаво. — Колеги сме. Да, враждуваме, но все пак сме професионалисти. Малцина адвокати в Лондон са подготвени да защитават пред Камерата на лордовете отстояването на благородническа титла.

— Да.

За миг Едуард затвори очи. По-разумно бе да се съсредоточи върху разисквания въпрос, а не да обмисля колко приятен би бил животът с Франческа. Нямаше и месец, откакто я познаваше; нямаше и ден, откакто бяха любовници. Планираше прекалено напред, увличаше се. Залагаше буквално целия си живот и наследство срещу дълбокото удоволствие, което изпитваше в прегръдките й.

— Тогава го оставям в твоите ръце — заяви той на Уитиерс. — При първа възможност подай иска от името на брат ми. Може съдът да се окаже благосклонен и това да лиши Огъстъс от възможността да предприеме нещо. Няма да се откажем независимо дали Огъстъс има претенции или не.

— Не, разбира се, милорд.

— Подай иска до седмица, за да не излезе, че се колебаем или имаме някакви съмнения относно правотата си. Продължавам да смятам, че всички предимства са на наша страна и възнамерявам да се възползваме от това. Ако Огъстъс се изплаши, още по-добре.

— Да, милорд.

Уитиерс изглеждаше доволен от получените инструкции, защото му развързваха ръцете за агресивно поведение.

Едуард кимна и се изправи.

— Добре. Очаквам да те видя до няколко дни.

Отиде в кабинета си отрезвен от разговора. Случаят заплашваше да прерасне във война. Продължаваше да смята претенциите на Чарли за по-състоятелни от всичко, което Огъстъс можеше да извади, но предстоеше да се извърви дълъг и деликатен път, за да постигнат целта си. Същевременно не беше изключено някой от Камерата на лордовете да създаде проблеми. Той и Джерард нямаха истински врагове там, ала нещата не стояха така с Чарли. Нищо чудно да се сблъска с огорчен съпруг, с разстроен съперник, с някого, когото е обидил или засегнал… Не биха приписали херцогството на Огъстъс само за да навредят на Чарли, но ако отсъдят, че нито един от двамата не е с безупречни претенции, брат му няма да получи титлата. Тогава имението Дърам ще стане обект на съдебни спорове, а такива дела понякога продължават цял век. А това, даваше си сметка Едуард, беше не по-малко лошо, отколкото да го изгубят направо. И независимо от все по-силното му чувство, че би могъл да просъществува и без Дърам и да бъде щастлив в света на Франческа, той не възнамеряваше да загуби без бой онова, което му се полагаше по рождение. Ако Огъстъс се впусне в такава битка, срещу него щеше да се изправи братовчед му.

Понеже се посвети на работата си по-късно от обикновено, се наложи да се труди здравата цял ден. Прегледа с господин Уайт всички бележки и записки по бюрото си. Прислужник влезе да запали лампите доста преди да приключат. Най-накрая Едуард се облегна назад напълно удовлетворен. Имаше нещо приятно да отметнеш толкова много работа за такъв кратък срок. Запита се дали Чарли някога ще поеме юздите на Дърам, но бързо поклати глава, защото си даде сметка, че фантазира. Нямаше вероятност да стане. Едуард съжаляваше и същевременно се радваше. Смяташе, че брат му трябва да се труди, за да заслужи наследството си, да поема отговорности и да изпълнява задълженията си, преди да се радва на придобивките. Но трябваше да признае, че е доволен от ролята, която изпълнява в семейството. Обичаше да се занимава с управлението на имотите. Това му бе донесло уважението на баща му, благодарността на братята му и личното му задоволство да вижда как процъфтяват в неговите ръце. Подобно разпределение устройваше всички. Той беше средният син, в по-раншни времена щяха да го насочат към църквата, в друго семейство щяха да го оставят да бездейства и да е готов да заеме мястото на наследника, ако се наложи. Нито едното, нито другото нямаше да е по вкуса му. Ако не управлява Дърам, ще е безполезен колкото… Чарли.

Затвори последният регистър.

— Това е всичко за днес, господин Уайт.

Уайт се поклони и събра книжата си.

— Да, милорд. Приятна вечер.

— Благодаря. — Едуард се замисли за плановете си за вечерта. Работи усилено цял ден, защото възнамеряваше да остави всичко свързано с Дърам за утре сутринта. Трудът му заслужаваше да бъде възнаграден. — Приятна вечер и на теб.

Не се затрудни особено да открие Франческа. Тя бе споменала семейство Лъдлоу и „Ковънт Гардън“ и директорът на театъра с готовност насочи Едуард към ложата. С радост му продаде и билетите за свободните места в ложата, постановката не беше нова и половината салон беше празен. Едуард предпочиташе да е насаме с нея, но все пак така беше по-добре от нищо.

Пристигна по средата на първо действие. Импозантното фоайе беше почти празно. Едуард се изкачи по стълбите до втория балкон, стигна до ложата на семейство Лъдлоу, завъртя топката на вратата и се вмъкна вътре.

Изчака очите му да се приспособят, но я видя веднага. Седеше на втория ред, до двойката. Роклята й беше тъмна, с голи рамене. На шията й висеше сребърна висулка. Той плъзна поглед надолу към гърдите й. Вдиша дълбоко и долови аромата на парфюма й. Бяха се разделили преди часове, но той се изненада колко силно я желаеше.

С радост забеляза, че мястото до нея е свободно и седна. Тя хвърли бегъл поглед в негова посока, после ахна тихо и направо се вторачи в него.

— Добър вечер, скъпа — прошепна той. Взе ръката й и я приближи към устните си. Над кокалчетата й забеляза как смаяното й изражение се смени със смутено, а после устните й се извиха в доволна усмивка. — Добре дошъл ли съм?

Тя разтвори ветрилото си и започна да го вее енергично.

— Определено — увери го тя. — Но не го очаквах.

Дамата пред тях се извърна и прошепна гневно:

— Тихо!

Едуард се усмихна на Франческа. Тя му отвърна с усмивка, а очите й сияеха. Засега му стигаше да седи до нея. Обърна лице към сцената, но усещаше всеки дъх, който тя си поемаше, и всяко изшумоляване на роклята й, когато раздвижваше тяло. Очевидно беше доволна да го види. Беше се запитал дали не е прекалено рано да декларира интереса си към нея публично, но когато тя му се усмихна, колебанието му изчезна. Облегна се назад и си позволи лукса да остави мислите си да блуждаят.

Франческа осезаемо чувстваше присъствието му. Не го чу кога влезе, но сега Едуард сякаш заемаше цялата ложа и я обгръщаше с топлината на тялото си и аромата на сапуна си. От другата й страна, явно преливаща от любопитство, Сали Лъдлоу я побутна по лакътя три пъти, ала Франческа не й обърна внимание. Можеше само да държи нищо невиждащите си очи приковани към сцената. Той беше казал, че ще намери начин да я види и тя се бе надявала… Всъщност надеждата й се свеждаше до ново посещение в дома й. Бутилка от най-хубавото бренди стоеше във всекидневната й, а най-доброто кафе в Лондон чакаше в кухнята. Дори даде на госпожа Хочкис изрични указания да го помоли да изчака, ако дойде, преди да се е върнала. Бе планирала да симулира внезапно главоболие, ако Сали и господин Лъдлоу я поканят да отидат заедно някъде след представлението.

А сега той седеше до нея, на показ пред обществото и въобще не си даваше вид, че крие връзката им. Мисълта й се движеше в омагьосан кръг: Защо? Не го ли интересуваше хорското мнение, винаги ли правеше каквото иска? Не се вписваше някак в човека, когото бе започнала да опознава. Нима поради някаква причина искаше всички да разберат за тях? От последното сърцето й трепна радостно, независимо от предупрежденията на Алкънбъри. Или… Обзелото я предположение беше почти немислимо и дори не си позволяваше да се надява. Да не би, независимо от желанието си да запази дискретност за връзката им, да не устоява да е далеч от нея? Представата да е прекарал деня в мисли за нея, едва изчаквайки отново да я види, докато е отправял молби часовете да минат по-бързо с две думи, както тя бе прекарала деня бе на път да отвори кутията на Пандора в сърцето си, където се стаяваше безмилостният въпрос на Алкънбъри: „Започваше ли да се влюбва в Едуард де Лейси?“.

Все още нямаше отговор и не желаеше да разсъждава в тази посока. По неизвестна причина Едуард се намираше тук, с нея. Сега и тя възнамеряваше да се наслаждава на вечерта, вместо да губи време в догадки. При следващото побутване на Сали тя се обърна към приятелката си с уверена усмивка и многозначителен поглед. Сали леко свъси вежди, отново погледна Едуард и едва-едва кимна.

В антракта ги запозна. Едуард поздрави семейство Лъдлоу по обичайния си резервиран, но възпитан начин. Сали и съпругът й не знаеха какво да мислят за него и разговорът вървеше напрегнато и трудно. Господин Лъдлоу беше лаконичен човек, но Сали не беше от най-тихите или стеснителните. Въпреки това дори тя изглеждаше някак сплашена от Едуард, макар според Франческа да не бе направил нищо, за да предизвика подобна реакция. Другите в ложата станаха да се разтъпчат или да си вземат нещо освежително. Франческа видя как Сали побутна мъжа си да ги последват и прехапа вътрешната страна на устната си. Колкото и да копнееше да остане насаме с Едуард, се смая от бягството на приятелите си.

Ако Едуард обаче бе забелязал същото, то той не го показа.

— Тази вечер те изненадах.

— Да. — Нямаше смисъл да отрича очевидното. — Но приятно — добави тя и не сдържа усмивката си.

Отговаряше на истината. Независимо по каква причина бе дошъл тази вечер, тя бе неимоверно доволна да го види; несравнимо повече, отколкото очакваше или бе готова да признае засега. Имаше предостатъчно време да обмисля опасните последствия от поведението си, да прецени как да се защитава. Тази вечер тя сияеше от възторг и от обзелите я сладостни тръпки и не възнамеряваше да им се съпротивлява.

Изражението на Едуард стана по-сериозно, когато тя призна колко се радва да го види. Размърда се, обърна се с лице към нея и се наведе напред, за да постави ръка на облегалката на стола й.

— Радвам се да го чуя. — Погали с пръст голото й рамо. — Притеснявах се да не го приемеш за… неприлично.

Тя се засмя тихо.

— Ти си далеч по-склонен от мен да избързваш с неприличните неща, сър.

Веждите му се стрелнаха нагоре.

— Нима?

— Да.

— Х-м-м-м… — Пръстите му деликатно рисуваха окръжности по кожата й. Мислите на Франческа се устремиха напред във времето, когато той ще го прави по цялото й тяло, а не само по рамото. Усети как я заля топла вълна. — И това ли те кара отново да ме наричаш „сър“?

Тя спокойно посрещна погледа му. Зърната й бяха набъбнали и тя копнееше да извие тяло към него и да го остави да я обсипва с ласки.

— А как да те наричам, милорд?

Той се наклони още по-близо до нея. Дори на притъмнената светлина в залата тя забеляза отблясъците в очите му.

— Как искаш да ме наричаш, Франческа? — попита той тихо. — Давам ти свобода ти да избереш.

Пръстите му се плъзнаха по нежната кожа на шията й.

Скъпи. Любими. Мой… Думите напираха в гърлото й и си наложи да се усмихне. След колеблива пауза успя да отговори неутрално:

— Едуард ме устройва напълно.

Той се усмихна бавно, доловил нейния смут. Бе се досетил какво го е предизвикало.

— Много добро начало.

Вратата на ложата се отвори, Франческа откъсна очи от Едуард и хвърли поглед през рамо. Очакваше да види, че Сали и господин Лъдлоу се връщат да заемат местата си. Запита се дали е доволна, задето я спасиха от съблазнителния допир на пръстите му, или е раздразнена от прекъсването.

Оказа се Алкънбъри. Държеше по чаша шампанско във всяка ръка и имаше решително изражение. Уединението в ложата се стопи и тя сепнато си даде сметка, че интимният момент, който преживя преди секунди, се бе разиграл пред очите на публиката в салона. По-голямата част едва ли бе забелязала какво става на втория ред в тяхната ложа, но някой бе видял. И сега той се намираше тук, готов за битка.

Едуард отдръпна ръката си от гърба на стола и врата й и се надигна. Алкънбъри обаче забеляза действието на съперника и въпреки широката усмивка, с която я дари, очите му бяха буреносни.

— Добър вечер, скъпа Франческа. Извинявай, че толкова късно се присъединявам към теб тази вечер.

Пристъпи напред и й подаде една от чашите, след което се наведе, за да я целуне леко по бузата.

В краткия момент, докато Едуард не виждаше лицето й, Франческа свъси вежди и смъмри Алкънбъри:

— Престани!

Той само вдигна чашата до устните си, изпи половината шампанско и едва тогава се обърна към Едуард.

— Как сте, сър? Хенри Алкънбъри е на вашите услуги.

— Лорд Едуард, да ви представя моя приятел барон Алкънбъри — намеси се Франческа, като леко натърти думата „приятел“, докато се изправяше на крака. Боже, какво да предприеме? Лицето на Едуард беше непроницаемо, можеше да е развеселен, раздразнен или нещо по средата. Забеляза, че Алкънбъри е подпийнал, следователно превъзбуден и способен да изтърси какво ли не. Остави чашата, без да отпие, и продължи: — Алкънбъри, да ти представя лорд Едуард де Лейси.

— За мен е удоволствие, сър — леко се поклони Едуард.

— А, прочутият род Де Лейси! — Алкънбъри се ухили. Отново отпи от шампанското. — Видях как брат ви Грешам загуби двеста паунда в „Уайтс“ миналия месец. После почерпи всички в заведението с по едно. Превъзходен човек.

— Да — отвърна Едуард спокойно. — Съвсем в стила на Грешам.

Франческа си пое дълбоко въздух.

— Харесва ли ти представлението, Алкънбъри? Нали обяви, че никога повече не искаш да гледаш тази пиеса?

— Майка ми настоя да я види. — Сви небрежно рамене и я дари с чаровна усмивка, която би разтопила доста женски сърца. — Знаеш колко се старая майка ми да е щастлива. Семейството е важно нещо. Но… — Сниши глас и я погледна ласкаво. — Признавам само присъствието ти ме възпира да не побягна ужасен от театъра. Щом се налага за пореден път да изстрадам подлудяването на Хамлет, поне имам удоволствието отново да те видя.

Тя не се сдържа и се разсмя, но престорено строго го упрекна:

— Не съм сигурна дали сравнението ми харесва. Беше много мило да се отбиеш да ме видиш. — Вратата се отвори и седящите на първия ред се върнаха. — Да се надяваме по-нататък представлението да стане по-добро — добави тя, като се молеше Алкънбъри да си тръгне.

Той направи отчаяна физиономия.

— Съмнявам се. Ще стане само ако призракът на Йорик се върне и избие всички.

— Едва ли ще се стигне дотам — възрази тя и Алкънбъри се засмя.

— Значи ще трябва да се примиря. — Взе ръката й и я вдигна към устните си. — Ще те видя ли утре?

— Май не — отвърна тя и се опита да се освободи. — Според мен утре ще имаш ужасно главоболие.

— Ще дойда да ме излекуваш — не я пускаше той.

— Лека нощ, Алкънбъри — обяви тя решително. Франческа отново дръпна ръката си, но този път много по-силно. Лакътят й се стрелна назад и се чу издрънчаване. — Боже — въздъхна тя. — Беше шампанското.

Повдигна полата си, за да не се намокри от разлялото се вино.

— Остави на мен.

Алкънбъри се наведе да вдигне чашата.

— Ще ти донеса друго — обади се Едуард. — Извинете ме, лейди Гордън, Алкънбъри.

Излезе, преди тя да възрази, че не иска. Реши обаче да се възползва от момента.

— Трябва да престанеш — обърна се тя към Алкънбъри, докато бършеше с кърпичка полата си. — Хенри! — Стана по-настойчива, защото той не я поглеждаше. — Умолявам те!

Той се приближи заплашително близо до нея.

— Франческа, не осъзнаваш какво правиш. — Не го каза с досегашния весел тон. — Утре ще бъдеш в хорските уста.

Тя стисна устни. Може би той имаше право, вероятно щеше да съжалява, че е пренебрегнала съвета му. Но в момента мислеше единствено колко й е неприятно да я манипулират и да се държат снизходително с нея.

— Лека нощ, Алкънбъри — повтори тя.

Сянка премина през лицето му.

— Не искам това да ни раздели — промълви той съвсем тихо. — Но ти не искаш съветите ми, виждам го. Ще се постарая да не те напътствам.

— Благодаря — отвърна тя суховато.

Лицето му се изопна. Той кимна.

— Ще се видим утре. Лека нощ, Франческа.

— Не. Не утре.

Трябваше да отклони обсебващото внимание на Алкънбъри, а и имаше шанс таеше надежди в тази посока Едуард още да е в къщата й утре сутринта и в двата случая беше по-добре да не вижда Алкънбъри.

Той я гледаше изпитателно все едно се опитваше да прочете мислите й. Франческа вирна брадичка и също впи очи в неговите. Не беше длъжна да му дава обяснения. Да предполага каквото си иска.

— Добре — кимна най-накрая той. — Някой друг път, тогава.

Тя също кимна и той си тръгна.

Погледна влажната си пола и въздъхна. След малко вратата отново се отвори, Сали влезе в ложата и бързо се огледа. Щом забеляза, че мъжете отсъстват, застана до Франческа.

— Добре ли си? — попита настойчиво тя. — Видях Алкънбъри да излиза. Беше като пребит. И къде е.

— Лорд Едуард отиде за вино. Никой не е бил Алкънбъри.

Тя се настани отново на мястото си.

Сали също зае своето.

— Франческа, какво става? Не беше ли почти сгодена за Алкънбъри?

— Не — прекъсна тя рязко приятелката си. — Той реши да остави подобно впечатление.

— Ясно. — Сали стисна ръката й. — И аз така предположих. Но нали каза, че лорд Едуард само ти помага да откриеш Джорджина. Защо е тук тази вечер?

Франческа си пое дълбоко въздух, ала не успя да потисне радостното си чувство.

— Не знам, Сали, но присъствието му ме прави изключително щастлива.