Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (14)

Глава 14

Едуард прояви дисциплина. Прати само кратка бележка на лейди Гордън, за да я информира, че е наел детектив и ще й съобщи веднага щом има някакви новини. Тя също му отговори с кратка бележка. Той я препрочете няколко пъти и я прибра в бюрото си, макар да нямаше причина да я задържи. После продължи да се занимава с въпросите на именията, доста удовлетворен от въздържанието си. Успяваше да контролира интереса си към нея. Може би беше естествено тя да го интригува, като се има предвид при какви обстоятелства се запознаха. Но това бе всичко: мимолетен интерес. С изключение на многократното препрочитане на бележката й и прескачането на сърцето, когато му се стори, че през прозореца на каретата си я зърна на Бонд Стрийт, той бе изключил Франческа Гордън от съзнанието си.

Поне за четири дни.

Беше на път да излезе и тръгваше към антрето с ръкавици в ръка, когато икономът го пресрещна.

— Един човек е дошъл да ви види, милорд — обяви задъхан Блакбридж. — Господин Джаксън.

Едуард спря на място. Дали детективът носеше още новини за лейди Гордън? Или бе научил нещо за момиченцето?

— Добре. — Опита се да забрави първия въпрос. — Въведи го в кабинета. Веднага ще го приема.

Върна се по стълбата. Томас Джаксън вече го чакаше. Стоеше до прозореца, с кепе в ръка. Днес приличаше на коминочистач. Едуард затвори вратата след себе си.

— Има ли нещо ново?

— Да. — Детективът извади от джоба си няколко листа. — Разпоредихте да ви докладвам, щом науча нещо.

Едуард ги взе, но не ги погледна.

— Открихте ли детето?

— Не, но имам известен успех с вуйчото.

Едуард се зарадва, да открият вуйчото Пърсивал Уотс бе почти равносилно да попаднат на следите на момичето. Май взаимоотношенията му с Франческа Гордън бяха на път да приключат. Нае Джаксън, защото имаше репутация на бърз, директен и ефективен, но сега установи, че му се ще човекът да е по-мързелив и да не постига толкова бърз успех.

Сините очи на Джаксън го гледаха проницателно и интелигентно. Чакаше.

— Защо не седнеш? — покани го Едуард и посочи дивана. — Най-добре лично да ми разкажеш.

Устното изложение му позволяваше веднага да зададе уточняващи въпроси, ако има пропуски в доклада.

Джаксън седна на ръба на малкия диван. Едуард остави листата върху бюрото и се приготви да слуша.

— Господин Уотс е художник — подхвана Джаксън. — Иска да стане от най-добрите и се е записал да учи в Кралската академия. Давал е картини за изложби, но все още е кандидат-член.

— Това какво значи?

— Кандидатствал е да стане член, но не са го избрали. Картините му не задоволяват нито вкуса на публиката, нито на членовете на Академията. Моят информатор сподели, че Уотс се е захванал с портретиране, за да вади пари, но не жънел особен успех.

— Значи може да бъде открит чрез Академията? Все някой знае къде живее.

— Не съвсем — поправи го Джаксън. — Миналата година спрял да посещава сесиите в Академията и оттогава никой не го е виждал.

— А твоят информатор не познава ли човек, който го е виждал?

— Преди няколко месеца, през зимата, чул, че Уотс се е захванал с портрети. Знае историята от клиент, защото онзи се оплакал от крайния резултат и отказал да плати. — Джаксън сви рамене. — Всъщност портретът бил приличен, но скандалът ударил по репутацията на Уотс. Престанал да се мярка на обичайните за него места и никой не знае къде е.

— Разбирам — промърмори Едуард. — Има ли вероятност да е напуснал Лондон? Има ли роднини в провинцията, към които да се обърне?

Ако Уотс и сестра му имаха роднини, най-вероятно биха отседнали при тях, защото не разполагаха с почти никакви средства.

— Всеизвестно е, че живее в Лондон с овдовялата си сестра. Според моя източник Уотс е израснал в града, но не съм проверявал дали отговаря на истината. Ако има роднини в провинцията, никой не е чувал за тях.

Едуард кимна замислено.

— Най-трудни, защото са по средата. Ще разпитам сред познатите ми търговци.

— Не — прекъсна го Едуард. — Аз ще се погрижа.

Подозираше, че всеки търговец, наясно с местонахождението на Уотс, е бил предупреден да „Спести“ информацията, особено ако някой като Джаксън се навърта и подпитва. Ако Уотс и сестра му се крият от Франческа, те ще са нащрек за всеки, проявяващ интерес към тях. От друга страна художник без доходи, колкото и да се крие, трудно ще откаже на заможен лорд, който търси да купи картините му.

— С две думи няма къде да отиде, няма доходи и най-вероятно още е със сестра си. Логична е необходимостта да си продава изкуството и сигурно това му се иска. Потърси ли сред посредниците? Частните галеристи? Уговорки с дискретни търговци на картини?

— Проверявам всички — увери го Джаксън.

Джаксън явно проследи логиката му.

— Да, шансовете са по-големи — съгласи се той. — Така да бъде, милорд.

— Продължавай да издирваш госпожа Хейуд. Възможно е братът и сестрата да са се разделили и тя да е взела детето със себе си. Не ме интересува къде е Пърсивал Уотс, ако момичето не е с него.

Джаксън кимна и попита:

— А другата жена? Да надавам ли ухо за лейди Гордън?

Произнасянето на името й го завари неподготвен — същински удар в корема. Стисна устни, за да не издаде някоя нежелана реакция. Отговорът се позабави:

— Не. Разполагам с достатъчно информация за нея.

Всичко друго, което иска да знае, ще трябва да открие сам. Или по-скоро да обуздае нездравия си интерес към нея и да престане да ровичка, колкото и да го глождеше любопитството. Вече бе недоволен от себе си, задето въобще възложи задачата на детектив и нямаше намерение да трупа повече грехове.

Джаксън го изгледа продължително и пак повтори:

— Така да бъде.

Едуард кимна и го освободи, но остана в кабинета. В пристъп на дълбока откровеност пред себе си призна, че му е възможно да не мисли за лейди Франческа Гордън, само защото очакваше рано или късно Джаксън да се появи и да му докладва. Това беше единственото обяснение защо не нареди на детектива да съобщава наученото за господин Уотс, госпожа Хейуд или Джорджина, направо на лейди Гордън, а да докладва на него. Не искаше, разбира се, Джаксън да я уведоми за интереса му към нея, но Едуард съзнаваше, че мотивите му са по-дълбоки. Сега ще се наложи да отиде при нея и лично да я информира, включително за доброволното му предложение да се свърже с търговци на картини, та дано попадне на следи от Пърсивал Уотс. Ако дори малко познаваше тази жена, тя положително щеше да поиска да го придружи. Едуард се запита колко ли десетки търговци на картини има в Лондон и осъзна, че здравата го е загазил.

Стана с въздишка от бюрото. Е, поне признаваше неуспехите си. Дано това му помогне да държи главата си бистра следващия път, когато се изправи пред своята Цирцея.

* * *

Седмицата се стори безкрайна на Франческа. Отначало нетърпеливо очакваше вест от лорд Едуард, но след бележката му за наетия детектив не последва нищо. Никакво съобщение за постигнат напредък или за претърпян провал.

Трудно й бе да се настрои да чака, след като толкова дълго търси адвокати и съставя планове, за да си подсигури помощта на лорд Едуард. Всяка сутрин се събуждаше с въпроса как да открие Джорджина и колко ще се наложи да плати на Елен, за да получи момичето. Ала тутакси си даваше сметка за необходимостта да прояви търпение, налагаше се да изчака детективът да си свърши работата. Ако Елен разбере, че я преследва, положително ще побегне. Най-добре беше да чака, а после да изненада мащехата и Пърсивал неподготвени. Припомняше си го всяка сутрин, защото всеки ден без никаква вест й се струваше много по-дълъг от предишния.

Но… Боже, защо лорд Едуард не й се обажда? Толкова ли е трудно да отдели един час, за да намине и да я увери, че всичко върви добре? Вслуша се в съвета му макар да не беше по вкуса й, а той изчезна и я остави да седи и да чака. Не му ли идва наум, че не е така спокойна и овладяна като него? Първоначално обясненията му звучаха логично, но сега, без никаква вест от него, положението ставаше все по-нетърпимо. Започна да мисли за него толкова много колкото и за Джорджина. Дори се улови как търси да зърне лорд Едуард по улиците, да чуе потрепването му на вратата си и обмисляше какъв повод да използва, за да му се обади, та да й каже нещо.

Нещата станаха още по-зле, когато я навести Грегори Слоан. На червендалестото му лице бе изписана непоколебима решителност, но в това нямаше нищо неочаквано. Тя се усмихна приветливо и го въведе във всекидневната. Не след дълго той пристъпи направо към въпроса.

— Подведе ме по случая Дърам — обяви той и я изгледа многозначително.

— Нямам представа за какво говориш — отвърна тя и отпи от чашата си.

Той изсумтя развеселено.

— Ти ли не знаеш? Скъпа Франческа, доста си умна. През цялото време си била наясно, че Едуард де Лейси е искал мълвата да се заличи не защото е фалшива, а напротив, защото отговаря на истината.

— Наистина нямам представа дали е вярна или не — увери тя закачливо. — Той заяви, че е фалшива и аз приех думата му на джентълмен и приятел.

— Приятел значи — повтори той, като я гледаше изпитателно. — Колко близък приятел?

Тя само сведе очи и се усмихна престорено скромно. Понякога е по-добре да се запази мълчание.

— Ясно — промърмори Слоан. — Приятелят ти, предполагам, ти е казал за годежа си?

— Онзи, който вече не съществува? — Тя махна небрежно с ръка. — Да, знам всичко.

Грегори Слоан се наведе към нея и по лицето му се изписа подобие на съчувствие.

— А каза ли ти, че е влюбен в нея? Семейство Халстън уговорили брака, защото имали финансови затруднения. Графът го криел от години, но сега е пред тотално разорение. Наредил на дъщеря си да направи всичко по силите, си да омае Де Лейси и така през последните две години кредиторите го оставили на мира. Лорд Едуард обаче се влюбил в нея и скоро няма да я забрави.

Франческа направи физиономия.

— И той ти го съобщи? Самият граф Халстън ли?

Слоан се ухили.

— Не точно. Прислужник от къщата. Дължат му заплата за шест месеца. Чул го от иконома, на него също дължат пари. Човекът още не е решил дали да разгласи историята или не.

— Прислужник, значи, на когото дължат пари. И ти го смяташ за достоверен източник?

— Дори да доведа цялата прислуга в къщата ти и всички да повторят тези думи, ти пак няма да ми повярваш — отвърна той развеселен. — Според мен въобще не те интересува каква е истината.

— За финансите на семейство Халстън ли? — Тя сви небрежно рамене. — Така е, признавам.

— Не. За годежа на Де Лейси с Луиза Халстън.

Тя започна да се отегчава.

— Намирам за очарователно, че е бил влюбен в годеницата си. Тя е постъпила като глупачка, когато го е отхвърлила. Браковете по любов са рядкост, но според мен са романтични.

— Нима? Дори ако тя не го е обичала както той нея?

— Има ли значение? — прекъсна го тя нетърпеливо. — Годежът е развален и според мен безвъзвратно.

Той я изгледа през присвити очи.

— Много решително изказване от твоя страна. Кажи ми, да не би ти да си му хвърлила око?

Франческа го погледна смаяно.

— Как може да… Господин Слоан, изумена съм, че изричаш подобна нелепица. Няма нищо подобно, естествено.

— Нямаше търпение мълвата да бъде опровергана. Цялата, с изключение на частта за разтрогнатия годеж.

Тя остави чашата си и погледна с укор Слоан.

— Доколкото си спомням, самият Едуард те уведоми за разваления годеж. Аз не подозирах, докато не го отпечата във вестника, а и ни най-малко не ме интересуваше дали е така или не, когато те помолих за опровержението. Не мога да повярвам, че ме обвиняваш в подобно нещо.

Той придоби озадачено изражение и се впусна в разсъждения:

— Разбира се, веднъж освободил се от младата дама и възползвал се от влиянието ти над мен, е начин да си осигуриш благоразположението му.

Така беше, естествено. Нали именно затова избра този начин на действие? Нямаше нищо общо с причините, изтъкнати от Слоан. Как може да си помисли, че ще тръгне да съблазнява Едуард де Лейси! Да, беше привлекателен и дори без титлата и богатството си би завъртял главите на доста жени. Беше интелигентен и практичен — качества, присъщи не на всеки мъж. Франческа не търпеше безполезни хора, но Едуард де Лейси далеч не се числеше към тази категория. Освен това една негова безмилостна черта я възхищаваше, защото той я използва в нейна изгода. А когато държеше ръката й в своята, тя усещаше допира му с всяка клетка на тялото си.

Беше обаче прекалено въздържан за нея и в добавка студен и прекалено издигнат социално, поне за момента. Да, беше се питала какво ли е да предизвикаш страстта му или какъв е вкусът на целувките му. Устните му определено бяха съблазнителни и може би един-два пъти я бе обземало любопитство защо годеницата му го е отхвърлила така грубо, но това в края на краищата не значеше нищо. Всичко бе плод на необузданото й въображение, често по-силно от нея, а не на план за действие как да го съблазни.

Никой нямаше право да си мисли подобно нещо. Сега последно се нуждаеше Слоан да се разрови в делата й и да пръсне слухове за намеренията й спрямо лорд Едуард. Наведе се напред и вдигна пръст. Слоан също се наведе напред. В очите му се четеше триумф.

— Прав си — прошепна тя. — Много повече ме устройва да не е сгоден за Луиза Халстън. — Франческа съзнаваше, нередна годеница би намалила готовността на лорд Едуард да й помогне. — В пълно неведение съм защо или кога се е случило, но нямам нищо общо. Що се отнася дали съм му хвърлила око… — тя сви рамене, — никога не ми е хрумвало, макар винаги да мисля със симпатия за него. — Ако Едуард де Лейси открие Джорджина, до края на живота си ще благославям името му всеки ден. — Наистина ли допускаш, че уредих той да се срещне с теб, за да спечеля благоразположението му? — Сви устни и се постара да си предаде огорчен вид. — Не говори ласкаво нито за мен, нито за качествата ми, не намираш ли? Все едно мъж да не ме погледне втори път, ако по някакъв начин не го принудя, така ли?

Слоан се усмихна гузно.

— Франи, знаеш, че нямах нищо такова предвид. Просто ми е не обяснима следната загадка, надут и надменен аристократ, който не прекарва много време в Лондон, вижда как живота му се срива, а в следващия момент се оказва, че си му близка приятелка и си готова да воюваш, за да запазиш репутацията му. Нима си тръгнала да помагаш на ранените, а в този случай на разорените? Или си търсиш нов съпруг и се надяваш той да продължава да е с титла и богат, или става въпрос за друго.

— Да, за друго — потвърди тихо тя. — Ще ти кажа само толкова, особено след като загатна, че съм го шантажирала да ме посети.

За миг очите на Слоан се плъзнаха по бюста й.

— Ясно ми е защо би те посетил — подхвърли той, — но се питам какво печелиш ти от посещението му. Този човек е на път за загуби всичко, мила моя.

Тя се засмя безгрижно.

— Продължавай да се чудиш, нахални човече. — Стана и му протегна ръка. — Беше удоволствие да те видя отново, Грегори — добави тя с тон, който даваше ясно да се разбере, че е време да си върви.

Той изглеждаше разочарован.

— Добре. — Наведе се над ръката й. — Надявам се в най-скоро време отново да имам това удоволствие.

Няма да е скоро, помисли си тя.

— Приятен ден — пожела му тя, докато го изпращаше с усмивка.

Щом вратата се хлопна зад него, тя забели очи и въздъхна раздразнено. Първо Алкънбъри, а сега и Слоан.

— Бог да ме пази от изпълнени с подозрение мъже — промърмори тя.

— Този негодник не може да ви направи нищо — обади се появилата се изневиделица госпожа Хочкис. — Мадам иска ли чай?

— Да, ако обичаш. — Франческа се върна във всекидневната, отпусна се на дивана и закри очи с ръка. — Всичко това е достатъчно човек да се превърне в отшелник.

Икономката само се засмя и отиде да донесе нов поднос с чай. Когато се върна след малко, Франческа се надигна неохотно.

— Благодаря, госпожо Хочкис. Бих си наляла питие, ако не беше великолепният ти чай.

— Да заключа ли вратата? — попита прислужницата загрижено. — Според мен скоро ще имате ново посещение.

Франческа простена.

— Лорд Алкънбъри ли?

Госпожа Хочкис поклати глава.

— Не, не вярвам. Видях карета, но не беше с коня на лорд Алкънбъри.

— А на кого?

На вратата се потропа. Веждите на госпожа Хочкис се стрелнаха нагоре въпросително и Франческа побърза да кимне. Може би беше съобщение от лорд Едуард. Чу отварянето на вратата, а после сърцето й се качи в гърлото — чу гласът му в антрето. Втурна се към входа с широка, приветлива усмивка.

— Лейди Гордън. — Той подаде шапката си на госпожа Хочкис и се поклони. — Дано не се отбивам в неподходящ момент.

— Ни най-малко, сър — увери го тя разпалено. — Винаги сте добре дошъл.

Той вдигна леко глава в очите му се четеше изненада. Франческа поруменя, осъзнавайки със закъснение колко ентусиазирано е прозвучала, но отново се усмихна, протегна ръка и го въведе във всекидневната си. Той мина край нея; беше облечен в безупречно ушито сако и ухаеше на силен, скъп одеколон. Тя побърза да седне на стола.

— Говорих с детектива — започна той направо. — Открил е…

— Джорджина ли? — прекъсна го тя и сплете пръсти като за молитва.

Изражението му стана по-тъжно.

— За жалост — не. Не, засега. Но е открил дири на Пърсивал Уотс, вуйчото на момичето.

— Той въобще не й е роднина! — възрази Франческа с разтуптяно сърце. — Но продължавайте.

Лорд Едуард стисна устни, преди да заговори.

— Разбира се. Лошо се изразих. Казахте, че господин Уотс е художник и детективът го е засякъл в Кралската академия, където е оставил картини.

— Член е на Академията?

Франческа беше изумена. Беше чувала за желанието на Пърсивал да си пробие път като художник, но нямаше представа, че е член на Кралската академия.

— Не, не. Просто има познати там. Учил е в Академията. По думите на тези познати все още се занимава с рисуване, но му е много трудно. — Направи пауза. — Според детектива се опитва да продава картините си чрез търговци на произведения на изкуството или чрез частни експозиции. Ако се подпитва и се задават въпроси обаче, има риск да се разтревожи. Последното, което ни е нужно, е да се укрие още по-дълбоко. Предлагам да направя дискретни запитвания сред търговците под предлог, че искам да купя картина на господин Уотс. Перспективата да се сдобие с патрон може да го извади от укритието му.

— Да — възторгна се Франческа. — Точно така. — В следващия миг поруменя. — Но не сме се договаряли чак за такава помощ. Благодарна съм ви за подкрепата дотук, но и сама ще поразпитам.

Той вдигна вежди.

— И какво ще си помисли господин Уотс, когато разбере, че червенокоса жена разпитва за него?

— Вярно — призна Франческа съкрушена. — Ще се досети, че съм аз.

— Между вашето и моето име няма връзка — продължи лорд Едуард по-меко. — Рискувам да прозвуча надуто и помпозно, но името ми би привлякло интереса на бедстващ художник. Нали затова потърсихте помощта ми? Заради… престижа ми?

— Да, вярно е. — Тя седна по-изправено. — Все пак не искам да прекалявам.

Сега той определено изглеждаше развеселен.

— Не, естествено. Именно аз предлагам да действам така. Ваше право е, разбира се, да откажете.

Тя преплиташе притеснено пръсти, давайки си сметка, че той не откъсва поглед от нея. Дяволите да го вземат Слоан. Сега в ума й се въртеше единствено мисълта какво ли би било да съблазни Едуард де Лейси и доколко е разбито сърцето му от загубата на годеницата му. Част от нея се мъчеше да забрави този разговор, друга обаче се разсейваше от сивите очи на Едуард, които днес грееха, докато я гледаше изучаващо. Беше много по-привлекателен от първоначалните й преценки, даде си сметка Франческа. Не му ли стигаше, че е син на херцог и безкрайно богат? Защо го беше отхвърлила лейди Луиза? Нима само от страх, че ще загуби състоянието си? Глупаво момиче. Един мъж може да е привлекателен по доста повече начини… И да бъде желан.

Пое дълбоко въздух и отклони мислите си от опасната посока, в която бяха поели. Въобще не би трябвало да мисли да съблазнява Едуард де Лейси. Прекалено много й трябва помощта му, за да развали всичко с такива нечестиви помисли. Отсега нататък ще се държи напълно овладяно, въздържано. И няма да забравя деловото им споразумение, независимо колко й допада като мъж.

— Благодаря. Много великодушно от ваша страна. Нямате представа колко съм ви благодарна.

За секунда той се усмихна.

— Няма защо. Такава беше уговорката ни.

Сега той правеше нещо много повече и за пръв път тя се запита защо.

— Така е, но не съм искала подобно нещо от вас. Наистина е редно да пратите детектива при мен. Аз ще му платя хонорара. Излишно е да ви безпокои повече.

Лорд Едуард отметна рязко глава сякаш се чудеше какво да каже.

— Не представлява никакъв проблем — отбеляза той след време. — До известна степен ми е жал за момиченцето.

— Изключително мило от ваша страна, сър, но настоявам.

— Детективът е… — подхвана той несигурно — доста грубоват. Колебая се доколко е подходящо да навестява дама.

— Може да ми изпраща писмени доклади. Ще настоявам господин Хочкис да е в къщата винаги, когато се отбива.

— Не съм сигурен дали умее да пише — промърмори лорд Едуард. — Пък и наистина за мен не е никакъв проблем.

Тя се засмя неловко.

— Започвам да се чувствам натрапник. Никога не съм очаквала толкова усилия от ваша страна.

— Не се отнасям нехайно към задълженията си, лейди Гордън — прекъсна я той решително. — Вече ви уверих, че не се чувствам използван.

Би било невъзпитано да продължи да спори, прецени тя. Насили се да се усмихне и леко отпусна рамене.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да продължавам да изказвам благодарността си, нали?

— И това не е необходимо — увери я той, но тя забеляза, че не е така настойчив както при нежеланието си да й прати детектива.

Боже, що за човек беше наел? Груб, необразован, опасен мъж, който не бива да престъпва прага на къщата й? Е, стига да открие Елен и Пърсивал, няма значение какъв е.

— Поне ми позволете да ви придружавам, докато обикаляте търговците — предложи тя. — Няма да издържа да седя и да чакам още седмица-две без да съм в течение, докато вие вършите цялата работа.

Той само я гледаше с непроницаемите си сиви очи.

— Настоявам — обяви тя решително. — Тя е моя племенничка и колкото и да съм ви благодарна за цялата помощ, трябва да участвам.

— Разбира се — заяви той, сякаш бе очаквал подобен развой от самото начало. — И през ум не ми минава да ви откажа.