Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (4)

Глава 4

Джеймс Уитиерс откликна на повикването му. Едуард го избра внимателно след дискретни запитвания за неколцина други адвокати. Уитиерс имаше репутацията на специалист с жив, бърз ум, изключително добро познаване на законите и голям опит при легализиране на завещания. Спечели нашумялото дело „Каулей“ и върна на клиента си титлата баронет, оспорвана близо век. Беше изненадващо, че някой спечели, защото семейство Каулей беше многобройно. Според един вестник поне петима души претендираха основателно за титлата. Но Уитиерс насочи делото в желаната от него посока и го спечели, което го правеше изключително подходящ в очите на Едуард.

На външен вид беше скромен, но от него бликаше интелигентност. Слушаше внимателно, докато Едуард излагаше желанията си, а после зададе няколко съществени въпроса. Помощникът му седеше до него и акуратно записваше всяка дума. Адвокатът веднага схвана какво се иска и какво трябва да се избегне. Имаше не само план, но и резервен вариант. Умът му работеше далеч по-бързо отколкото на обикновен човек. На два пъти схвана какво се очаква от него, преди още да бъде уточнено в разговора. По въпроса за хонорара подходи направо, но Едуард само махна с ръка. Каквато и сума да поиска адвокатът, за да върне Дърам на него и братята му, щеше да е заслужена. Разчиташе страшно много на него и с радост щеше да заплати за услугата. В края на интервюто Едуард беше доволен от постигнатото, а ако се съдеше по изражението на Уитиерс той също.

— Вече съобщих на господин Пиърс да ви очаква. — Едуард стана. Вече бе уведомил адвоката на Дърам, че ще ангажира и друг юрист за този деликатен въпрос и господин Пиърс изпита облекчение да го чуе. Пиърс беше добър в своята област, но нямаше опит в подобни заплетени казуси. — Той ще ви предостави необходимата допълнителна информация.

— Ще се срещна с него утре сутринта — поклони се Уитиерс. — Ще получите първия ми доклад веднага след като се запозная със завещанието.

— Чудесно, сър.

Едуард се сбогува. Адвокатът и помощникът му си тръгнаха.

Отиде до прозореца и погледна към зеленината по средата на площад „Баркли“. Две деца търкаляха обръч под зоркия поглед на бавачка, точно както правеха той и братята му при редките си посещения в Лондон. Дърам, твърдо убеден в ползата момчетата да растат на чист въздух, рядко ги водеше в града със себе си. Дори сега Едуард нямаше особена слабост към Лондон. Несравнимо повече предпочиташе да е в Съсекс.

В момента обаче беше по-удобно да е тук. Преди всичко пестеше време. Току-що го доказа фактът, че късно сутринта повика Уитиерс и успя да разговаря с него веднага. Освен това можете да наглежда Чарли по-добре оттук, отколкото от Съсекс. А и да вижда Луиза, чисто семейство бе пристигнало в Лондон за сезона.

Понечи да се отдалечи от прозореца, но се отказа, бързо движеща се малка карета спря точно пред стъпалата на къщата, така шумно, че чу стъргането на колелата. Едуард хвърли поглед към каретата от любопитство. Не очакваше никого и нямаше желание да приема гости. Но по „Баркли“ рядко минаваха бързо карети и още по-рядко някоя спираше неочаквано пред дома му.

От каретата слезе жена облечена в тъмносив костюм, доста скромен и обикновен. Косата й под шапката обаче блестеше като нова медна монета и от ъгъла, от който я наблюдаваше, се виждаше, че има впечатляващ бюст, приглади полите си, след което вдигна очи, а хвърленият към къщата поглед, пълен с ненавист, го накара неволно да премигне. Дори от разстояние се виждаше, че е бясна.

Изправи рамене, решително се изкачи по стълбите и излезе от полезрението му.

— Търсят ви, сър. Някоя си лейди Гордън.

— Няма ме. — Едуард пъхна ръце в сакото, което камериерът му държеше. — Излизам. Каретата да ме чака.

— Добре, сър, но тя настоява да разговаря с вас.

— С мен? — попита той строго, извръщайки се да погледне иконома. — Моето име ли спомена? Не търси ли всъщност Чарли?

— Не спомена името ви, милорд — отвърна Блакбридж напълно спокойно. — Обяви, че има да обсъди нещо важно с човека, повикал Джеймс Уитиерс, и няма да си тръгне, преди да го направи.

Последва пауза, докато Едуард оправяше маншетите на сакото. Не очакваше подобно нещо.

Чарли, предположи той, вероятно носеше вина за появата й. Към историята за счупения крак Барнс явно бе пропуснал нещо.

В къщата извънтя силно почукване. Едуард се запита какво ли е сторил брат му, за да разгневи така жената и защо тя пристига тук, а не в жилището на Чарли. Не беше в настроение да успокоява отхвърлена любима или бясна любовница. Ще се наложи Чарли сам да се справи с проблема си, доколкото той и без това му правеше значителна услуга, като пое грижата за наследството и титлата му.

Тръгна към своите покои да се преоблече. Моментът беше подходящ да се обади на Луиза. След няколко минути икономът потропа на вратата му.

— Така ли? — промърмори той. — Какво каза за Уитиерс?

— Нищо конкретно, милорд. Просто искала да го обсъди с вас.

— Нима? — Едуард се замисли, докато камериерът му оправяше яката на сакото. — Добре. Въведи я в синия салон. Ще я приема след малко.

Дали не му убягваше нещо около Уитиерс? Поразпита дискретно и чу единствено похвали и възхищение за способностите на мъжа, но какво от това? Ако тази жена, лейди Гордън, е общувала с Уитиерс, може да знае нещо, останало неизвестно за Едуард, възможно бе репутацията на Уитиерс да не е безупречна. Докато стигне до синия салон любопитството вече гризеше джентълмена и той застана нащрек. Не беше забравил изписаната враждебност по лицето на жената, когато слезе от каретата.

Вратата на салона му отвори прислужник. Гостенката му сякаш не забеляза. Стоеше до камината и се взираше в малък предмет върху дланта си. Изражението й бе замислено и спокойно, но стойката й говореше за страдание. Сега косата й изглеждаше светлокестенява, без медните отблясъци, които зърна преди малко. Фигурата й обаче бе все така приятна, каквато я видя от прозореца горе.

Едуард затвори вратата зад себе си шумно. Главата й се стрелна нагоре и тя стисна в юмрук онова, което беше изучавала.

— Лейди Гордън — поклони се той учтиво, — аз съм Едуард де Лейси. Искали сте да ме видите във връзка с Джеймс Уитиерс.

Страните й поруменяха, тя пъхна предмета в чантичката си.

— Да — отвърна тя с топъл, дрезгав глас, който му прозвуча като на сирена. — Точно така.

Франческа почти съжаляваше за импулсивната си постъпка. След кратко изчакване икономът я въведе в елегантен салон, решен в хладни, сини тонове. Да, навяваше известна студенина, но беше красив и приличаше по-скоро на музей. Погледна една от изящните мраморни масички до стената и беше готова да се обзаложи, че нищо не докосва повърхността й, освен кърпата за прах на прислужницата.

Не е ли по-добре да си върви? Собственикът на този дом няма да се впечатли, а още по-малко би се разубедил от нейната кауза или бяс. Обзе я силен гняв, когато разбра, че Елен е побягнала с Джорджина и не е оставила новия си адрес. В отсъствието на подходящ обект тя нямаше пред кого да излее гнева си. Това няма да доведе до нищо добро, нашепна й тихият вътрешен глас, гласът на разума, най-после пробил си път през бушуващите емоции. Франческа изправи рамене и извади миниатюрата на Джорджина, направена непосредствено преди смъртта на Джулиана като подарък за родителите и. Но понеже никой така и нея изпрати след смъртта на сестра й, Джон я даде на нея.

Кръглото, сияещо личице я гледаше от златната рамка, тъмните очи бяха сериозни, а устните представляваха изящна розова извивка. Беше красиво момиченце и така мила на Франческа, колкото би било и нейно собствено дете. Портретчето беше отпреди две години. Откакто го нарисуваха, Джорджина бе пораснала. Госпожа Дженкинс спомена, че сега е прекалено слаба и сърцето на Франческа се сви от мъка, вече нямаше представа как изглежда племенничката й.

Вратата се отвори, докато в главата й се въртяха тези мрачни мисли, и тя вдигна очи. Не беше икономът или друг прислужник. Съдейки по дрехите, тя бе дошла да види този мъж, човекът, който викаше Джеймс Уитиерс с щракване на пръстите. Хвърли бърз, критичен поглед на врага си, висок и строен, с широки рамене, тъмна коса, нито много дълга, нито много къса, хубави дрехи, но в мрачни, тъмни тонове, лицето, без да приковава вниманието със своята привлекателност, не беше безинтересно. Очите му, обикновени и безцветно сиви, съперничеха по студенина на стоманата. Общо взето най-баналния мъж, когото бе срещала от много време насам. И беше откраднал адвоката и, онзи, за когото положи толкова усилия да наеме. А това само по себе си беше неприемливо. Стисна отново миниатюрата с лика на Джорджина, защото усети как част от яростта й се възвръща.

— Лейди Гордън. — Гласът му беше култивиран и мек, но така обикновен, както всичко останало у него. — Аз съм Едуард де Лейси. Искали сте да ме видите във връзка с Джеймс Уитиерс.

Тя пъхна миниатюрата в чантичката си.

— Да. Точно така — отвърна тя. — Не знам дали си давате сметка, сър, но ми направихте страшно лоша услуга.

Леко повдигане на веждите беше единствената му реакция.

— Не виждам как е възможно, мадам. Никога не сме се срещали, доколкото си спомням.

— Сутринта бях в кантората на господин Уитиерс. Отне ми седмици да си уредя среща. Търсят го доста, както вие известно. — Домакинът й нито се впечатли, нито се трогна. Дори й се стори леко отегчен. Франческа започваше да се тревожи й се впусна да споделя мъката си: — Запознах го с моя случай. Обсъдихме го и накрая той прие да го поеме. Извини се за момент, после така и не се върна. След малко помощникът му се появи, за да ми съобщи, че са повикали господин Уитиерс по спешност и в крайна сметка той няма да ми помогне. Препоръча ми да потърся друг адвокат.

— От думите ви излиза, че оплакването ви е от господин Уитиерс, а не от мен — констатира хладно вбесяващият я мъж.

— Той откликна на вашето повикване! — извиси глас тя, загубила контрол. — Преди да пристигне бележката ви с благородническия герб на печата, той беше склонен да ми помогне. А в следващия миг изчезна. Хукна към вас и напълно изостави моя случай!

— Повтарям: адресат на вашето възмущение е господин Уитиерс, ако се е отнесъл така към вас.

— Не — отсече тя. — Това няма да помогне. Наясно съм, че няма да мога да се възползвам от услугите му. Вие, с вашата титла и вашите пари, ми го отнехте. Но искам да знаете, че лишихте от всякаква надежда за щастие не мен, а едно невинно малко момиче.

— Мадам… — подхвана той.

Франческа обаче бе изгубила напълно контрол над нервите си:

— Отричате каквато и да е отговорност — продължи тя, сочейки го с пръст, — но като ми отнехте моя адвокат, вие допринесохте да ме лишат несправедливо от моята племенничка. Сега тя е заведена бог знае къде от една студена и вероятно жестока жена, а аз ще загубя скъпоценни дни и седмици, за да намеря друг адвокат и детектив, които да я открият.

— Изпратих бележка на Уитиерс с молба да ми се обади в удобно за него време — обяви Едуард де Лейси съвсем спокойно. Това негово спокойствие я вбесяваше. — Как е пренаредил програмата си не ми е известно. Защо ви е отказал също не знам. Не бях безрезервно готов да го наема. Мина ми през ума вероятността да не е подходящ за целите ми.

Тя присви очи и попита:

— Такъв ли се оказа?

Той я стрелна с непроницаем поглед.

— Това не ви засяга.

Франческа затаи дъх. Бавно прекоси стаята и застана на крачки от него.

— Как смеете? — прошепна гневно тя. — Настоявам… Настоявам сега вие да ми помогнете!

Мъжът прояви нахалството да се усмихне. Беглото весело пламъче в очите подсказваше, че сухата усмивка не е изкуствена.

— Нима?

— Само така ще бъде честно — продължи тя разпалено. — Все пак ми отмъкнахте адвоката!

— Не бих казал, че адвокатът е „ваш“.

— Съгласи се да поеме моя случай!

— Очевидно е променил решението си.

— Заради вашата намеса!

— О? — Той се наведе към нея.

Тя отказа да отстъпи, но се наложи да го погледне в очите. Блестяха като лъснато сребро, сякаш случващото се го забавляваше. Тя долови аромата на сапуна му. От него се излъчваше ухание на богат мъж, на когото никога не се е налагало да се труди.

— Тогава го спечелете обратно — заяви студенокръвният дявол. — Откраднете го от мен, лейди Гордън.

Той я изгледа мълчаливо за миг — време, достатъчно тя да осъзнае какво е изрекла току-що и да си даде сметка колко глупава изглежда в очите му. Ала връщане назад вече нямаше и тя вирна още по-решително брадичка.

Той отново се усмихна. Франческа забеляза колко по-привлекателен го прави усмивката.

— Вие — отбеляза той, — сте невероятна жена.

— Това е от италианската ми кръв — отвърна тя, сякаш е получила комплимент.

— Нима? Много рядко… — Направи пауза и я изгледа строго. — Никога не съм се сблъсквал с толкова нахално и властно поведение.

Все така с вирната брадичка Франческа му се усмихна мило. Очевидно бе загубила битката, но не искаше да си тръгне с подвита опашка.

— Значи ще се видим утре, за да започнем съвместното издирване?

— Не мисля. — Все така усмихнат той й кимна: — Хубав ден, лейди Гордън.

— Никога няма да ви простя безсърдечния отказ — извика тя след него, защото той тръгна да излиза.

Едуард я погледна и заяви:

— Не се налага. Сбогом, мадам.

Отвори вратата и излезе.

— Е, отървахте се от мен — промърмори тя с въздишка.

На вратата се появи прислужник.

— Ще ви изпратя милейди — обяви той любезно, но твърдо.

— Благодаря — заяви Франческа с гордо вдигната глава.

Последва го през тихата елегантна къща и го изчака да й отвори тежката външна врата. Слезе по стълбите, качи се в каретата и нареди на господин Хочкис да я откара вкъщи.

После отпусна шала на ръба на седалката. Какво зрелищно и пълно бедствие.