Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (5)

Глава 5

Графът на Халстън, бащата на Луиза, нае за сезона удобна къща близо до площад „Белгрейв“. Икономът отвори на Едуард и след малко се появи, за да му съобщи, че лейди Луиза е в градината и да го покани да се присъедини към нея. Той излезе в оградената вътрешна градина и извика името й.

— Едуард! — Луиза се втурна по пътеката. Очите й сияеха, а страните й бяха розови. — Каква изненада!

— Приятна, надявам се.

Поднесе ръката й към устните си и вдиша дълбоко. Луиза излъчваше деликатна женственост и ухаеше на люляк, на пролет и на чай, точно както се очаква от една жена. Както винаги, остана извънредно доволен от избора си на съпруга.

Годеницата му се разсмя.

— Естествено! Надявам се да останеш за вечеря. В противен случай мама ще бъде съсипана.

Той поклати глава.

— Тази вечер не мога. Някой друг път. — Хвана я под ръка и тя тръгна редом с него. — Миналата седмица почина баща ми.

Тя сведе глава.

— Татко видя некролога във вестника. Много съжалявам, Едуард.

— Благодаря. Заради влошеното му здраве го очаквахме от известно време, но въпреки всичко… — Отново изпита мъка от загубата и замълча, за да възвърне самообладанието си. — С брат ми дойдохме в града да уредим делата му.

— Разбира се — промълви тя. — Чудесно е, че идваш да ме видиш. Сигурно си извънредно зает.

Той се усмихна.

— Много исках да те видя. Нищо друго не може да се нарече приятно, а зърна ли те, си възвръщам спокойствието.

И тя му се усмихна. Толкова добре си пасват, помисли си той. Тя разбираше, че в момента са му необходими преди всичко спокойствие и мир. Съвсем ненадейно в съзнанието му изплува образът на лейди Гордън с блеснали очи и енергични жестове. Последно тя му трябваше в момента, тя и възмутителното й настояване да остави всичко друго и да й се притече на помощ. Надяваше се вече да е намерила нов адвокат и да не се появява отново да го тормози със страстните си молби, с омайния си глас, лъскавата коса, великолепния бюст. Леко поклати глава, за да спре да мисли за нея. Сигурно е луд, щом намира нещо привлекателно у нея, особено когато жена като Луиза е до него.

— Знаеш, че винаги съм тук, когато искаш да ме видиш — говореше Луиза. — Така постъпва всяка добра съпруга. — По лицето й премина сянка. — Ще трябва да отложим сватбата, нали?

Едуард въздъхна. Да, налагаше се. Не само, докато мине траура за баща му, но и да се разреши този неприятен проблем, преди да прерасне в скандал.

— За жалост — да.

Изражението на Луиза помръкна, но тя намери сили да му се усмихне, макар и не така жизнерадостно като преди.

— Разбирам. Есента е чудесно време да се венчаем. Така мама ще престане да се притеснява, че чеизът ми няма да е готов навреме.

— Очаквах да ме разбереш.

Едуард я хвана за ръката. Бяха сгодени повече от година и тя нито веднъж не го бе притискала по въпроса. Истински образец на спокойствие и мир, такава беше неговата Луиза.

Вървяха по пътеката, наслаждавайки се на взаимната си компания.

— Много работа ли имаш? — попита тя. — Негова светлост винаги така цялостно планираше всичко.

— Така е. Повечето неща, предполагам, ще са рутинни.

Едуард направи пауза, водеше вътрешна борба. Не желаеше срамната тайна на баща му да стане всеобщо достояние. Ядосваше се, че въобще трябва да обсъжда темата. Но Луиза беше негова годеница, бъдещата му съпруга и майка на бъдещите му деца. Ако не може да се довери на нея, на кого да се довери? Реши да пренебрегне предупреждението на Джерард. Брат му така и никога не хареса истински Луиза, макар да признаваше предимствата й. Намираше я за прекалено мека и кротка. Джерард се възхищаваше на жени с енергичен дух и бърз ум, тихото достойнство на Луиза не го впечатляваше. За щастие тя се женеше за него, а не за брат му и му подхождаше идеално. Двамата си бяха лика-прилика. Чувстваше се длъжен да я запознае с истината. Дори и минимален, съществуваше риск той и братята му да не успеят да оправят бъркотията на баща им и беше честно Луиза да знае новите обстоятелства около него.

— Вълнува ме един въпрос — заговори той с намерението да каже всичко. Луиза щеше да бъде на негова страна поне докато се разкрият всички факти. — Оказа се, че баща ми е пазил голяма тайна от нас и ще срещнем известни трудности, докато не се изясни всичко.

— Боже! — Лицето й стана угрижено. — Колко неприятно.

Определено беше така.

— Не мога да повярвам, че Дърам е направил подобно нещо — продължи той, откривайки колко много всъщност иска да я посвети в тревогите си. За разлика от Джерард и Чарли тя щеше да разбере колко му е тежко да го таи в себе си. — Не говоря за самата постъпка, а че я е държал в тайна толкова дълго. Особено от мен. Никога не съм пренебрегвал синовния си дълг, а после научих…

Луиза спря и постави ръка върху неговата. Едуард млъкна, давайки си сметка, че е повишил тон от яд.

— Какво има? — попита тя. — Едва ли е толкова ужасно, за да не го разрешиш с негова светлост. — Усмихна му се мило. — Страшно много ти вярвам, Едуард.

Погледна ръката й, изглеждайте толкова малка и нежна, особено върху стиснатия му юмрук.

— Много е позорно — промълви той. — Баща ми се е оженил, преди да вземе майка ни, било е преди десетилетия. Сключил брак с жена, която никой не е виждал от шейсет години. Никога не са се развели обаче, а Дърам не е знаел какво е станало с нея след раздялата им. Предполагал, че е мъртва, когато се оженил повторно, но не бил сигурен. И никога не е разполагал със солидни доказателства. Никога не го е споменавал пред мен или братята ми, а сега върху нас лежи тегобата да открием тази жена и да разберем дали бракът й с него не прави недействителен брака на Дърам с майка ни.

Произнасяйки тези думи, го обзе вече познатият гняв и той замълча, за да го потисне. Гневът нямаше да му пометне.

— Вече наех адвокат. След толкова години едва ли е жива и надали ще предяви някакви претенции, но трябва да сме готови. Дори и най-малката вероятност да остане непроверена… ще бъде истинско бедствие — въздъхна той.

Тя не каза нищо. Едуард я изгледа изпитателно. Беше силно пребледняла и почти не дишаше. Широко отворените й очи бяха впити в лицето му.

— Боже! — възкликна той и я взе в прегръдките си. — Ще припаднеш ли?

— Не — промълви тихо тя. — Не мисля. О, Едуард това не може да е истина.

— Колкото и да се надявах и да се молех, не се стопи като лош сън — отвърна той. — Неприятно ми е да те натоварвам, но ми се струваше честно да знаеш. Обещай ми обаче да го запазиш в тайна. Ще ми бъде неприятно да ровя в миналото на баща си, но ще ми бъде още по-неприятно, ако мълвата се разпространи като чума из града.

Тя пак не каза нищо. Измъкна ръка от неговата и седна на близката пейка. Не преставаше да си вее пред лицето. Изведнъж Едуард се почувства ужасно, задето й е казал, даде си сметка колко силно я шокира. Седна до нея на пейката и изчака тя да се съвземе.

— И… Сигурен си, че няма да има последствия? — попита тя накрая, дишайки учестено все едно е тичала.

— Напълно — отвърна той веднага. — Адвокатът ме увери.

Луиза кимна леко.

— Това е добре, Едуард — прошепна тя, — иначе ще бъде ужасно за теб.

Той въздъхна.

— Да, ще бъде ужасно. Титлата никога нямаше да стане моя, но всичко останало… С братята ми няма да останем без средства, защото Дърам ни е завещал скромни суми, но загубата на имението ще бъде голям удар.

А и те щяха да са копелета. Това не можеше да се компенсира с нищо.

— Много… Много разумно от негова страна.

— Да.

Нямаше какво да добави. Парите наистина бяха малко. Доходите на Дърам идваха предимно от именията, а повечето от тях бяха застрашени. По право щяха да отидат при следващия херцог и ако това не е Чарли… Той и Джерард щяха да загубят полагаемите им се дялове от тези доходи. Най-лошото бе, че унаследяването на именията свършваше с Чарли или който стане следващия херцог, а изричното желание на баща им бе брат им да им даде по едно имение. Това в Съсекс бе наречено за Едуард, а равностойното в Корнуол — за Джерард. Очакванията му, поне допреди няколко дни, бяха грандиозни.

След няколко минути Едуард се размърда. Чакаше го работа и не можеше да остане в градината с Луиза. И без това разтърсващата новина бе хвърлила сянка върху тяхната среща.

— Ще тръгвам, Луиза. Съжалявам за лошата новина, но нямаше как да ти я спестя.

— Не — отвърна тя вдървено. — Радвам се, че я сподели с мен. Ужасно е да таиш такава тайна в себе си.

Хвърли й кос поглед. Поколеба се какво точно има предвид, дали че ще е ужасно тя да я таи в себе си, или че баща му е крил тази тайна от него.

— Нали няма да го споделиш с никого?

— О, не разбира се. — Погледна го с широко отворени сини очи. — И думичка няма да изрека.

Едуард й се усмихна.

— Благодаря ти.

Вдигна ръката й и я целуна.

— Едуард, още колко ще отлагаме сватбата според теб? — попита тя напрегнато.

Обърна ръката й и нежно прокара пръст по деликатните вени на китката.

— Няколко месеца… Най-вероятно шест, за да мине траурът.

— Ясно. — Тя издърпа ръката си и се изправи. — Най-добре е да вляза вътре. Мама ще бъде любопитна и трябва да й кажа… Говоря за отлагането.

— Естествено. — Той стана и протегна ръце към нея. Обикновено Луиза приемаше целувката му с поруменяване и усмивка, но този път повдигна глава с почти трагично изражение. Докосна устните й със своите и се изненада, че те треперят. — Ще говоря с баща ти, за да го известя за отлагането — успокои я той. — Ако не желаеш, не му казвай.

— Щом искаш — прошепна тя и го погледна с блеснали очи. — В момента той не е вкъщи. О, Едуард!

Тя потрепери и пристъпи напред, за да се озове в прегръдките му.

— Спокойно — промълви той и я потупа леко по гърба. — Утре ще го потърся. Всичко ще бъде наред.

Остана вдървена в ръцете му, после отстъпи назад.

— Надявам се… аз… — прехапа устни. Лицето й бе необичайно бледо. — Хубав ден, Едуард.

— И на теб, скъпа.

При последните му думи тя затвори очи и успя да му се усмихне, Едуард се поклони и си тръгна. За пореден път се зарадва, че е избрал идеалната булка. Баща й, граф Халстън, щеше да разбере необходимостта да спази траура за баща си, но пък ще се оженят до Коледа. Що се отнася до останалото… Горещо се молеше никой никога да не чуе за него.

 

 

Франческа се събуди в мрачно настроение, какъвто беше и денят. След като вчера се прибра вкъщи отново прегледа списъка с адвокати и си припомни какво й беше казал всеки. Алкънбъри намина и с довода, че има нужда да се разведри, се опита да я убеди да отиде с него на театър, но тя отказа. Отпрати го и се утеши с няколко чаши вино. Беше силно огорчена, че Елен е отвела Джорджина, това я тормозеше дори повече от факта, че загуби Уитиерс. Не й позволяваха да вижда Джорджина, но преди поне знаеше къде е. Ами ако Елен е избягала в Америка? Или в Европа? Ще е нужна цяла вечност да я открие, особено ако старият Кендъл продължава да е все така безразличен към желанието й да поеме грижите за Джорджина.

Икономката й донесе закуската заедно със сутрешната поща и вестниците. Франческа ги прегледа отгоре-отгоре. В момента нямаше настроение да приема покани, нито да отговаря на писмото на леля си. Леля Евелин й беше повече майка и я отгледа от петгодишна. С известно чувство за вина остави писмото й настрана и си изпи чая. Болеше я глава. Не спа добре и сигурно имаше тъмни кръгове под очите. Замисли се дали да не се върне в леглото поне за малко.

— Лорд Алкънбъри е изпратил букетче виолетки — съобщи госпожа Хочкис и постави цветята в средата на масата. — Много са хубави според мен.

Франческа въздъхна.

— Да, хубави са. Много мило от негова страна.

— Какъв джентълмен — добави госпожа Хочкис, докато изнасяше празния чайник от стаята.

Франческа направи гримаса. Икономката й смяташе, че трябва да се омъжи повторно и намираше Алкънбъри за подходящ. Определено беше приятен, привлекателен, чаровен и интелигентен. Но не си представяше да си легне с него, а в момента мислите за мъже и женитба въобще не я вълнуваха. Май нищо, освен да види Джорджина не я вълнуваше. Взе вестниците. Ако Елен не съобщава новото си местонахождение в тях, едва ли нещо щеше да привлече вниманието й.

Оказа се, че се лъже.

Франческа прочете първите изречения и сграбчи вестника, за да дочете статията докрай. Беше клюкарската страница на Грегори Слоан, който, толкова често подвеждаше читателите, че предизвикваше подигравки. Плащаше солидни суми, за да се добере до всевъзможни слухове, и често ги публикуваше, без да си даде труда да провери фактите. Дори не беше сигурна защо се е абонирала за вестника. Но пред очите и с тлъсти черни букви бе изписано името на безсърдечния Едуард де Лейси.

ДИЛЕМАТА ДЪРАМ пишеше най-горе на страницата. „Според слуховете в града покойният херцог на Дърам може да е оставил на синовете си неочаквано и доста нежелано наследство“, започваше материалът.

Херцогът, починал само преди седмица, е сключил таен брак преди десетилетия. Човек се пита защо го е пазил в тайна досега, след като херцогството и цялото богатство за застрашени. Навярно, защото бракът все още е бил законен, когато херцогът се е оженил за херцогинята? Или защото и тримата сина на херцога ще останат без наследство, ако това се разкрие? Но синовете на Дърам са наясно с тази укривана тайна. Лорд Грешам, първородният и евентуален бъдещ херцог, е на легло и никой не го е виждал от седмица. А Лорд Едуард де Лейси изведнъж и най-неочаквано се появи в града и се среща с адвокати. Най-вероятно е предстояща появата на Огъстъс де Лейси, братовчед, който може да се окаже потенциалният наследник. Човек неминуемо се пита какво ще бъде мнението на обществото относно тази дилема.

Статията продължаваше с още по-провокативни предположения, но Франческа остана зяпнала още след третото изречение. Умът й работеше трескаво. Това определено обясняваше защо лорд Едуард е извикал Уитиерс. Нейните предположения се въртяха около пари или собственост, а то било далеч по-сериозно. Отнасяше се не само до парите и собствеността му, ставаше въпрос за положението и бъдещия му живот, да не говорим за името му. Тя, естествено, се съмняваше, че е по силите дори на Джеймс Уитиерс да измъкне титлата „херцог“ от ръцете на човек, разполагащ с доказателства за правото си да му принадлежи, но на мястото на лорд Едуард и тя би използвала всички налични лостове, за да си осигури услугите на прочутия адвокат.

И може би… Погледна едрите букви, които се натрапваха от първа страница. Замисли се за Слоан, висок, едър, шумен и с ястребов поглед. Ако днешното издание се продава добре, то утре, а и вдругиден, той отново ще пише за „дилемата Дърам“. Дори само веднъж лорд Едуард да е погледнал накриво готвачката, до края на седмицата Слоан ще отпечата тъжния й разказ във вестника си.

Тя прецени доколко това развитие на нещата работи в нейна полза.

Скочи от масата и рязко дръпна шнура на звънеца за прислугата.

— Госпожо Хочкис, излизам — обяви тя на появилата се икономка. — Веднага.

— Ще наредя на господин Хочкис да приготви конете — отвърна стреснатата прислужница. — Ще се преобличате ли?

Франческа погледна удобната си сутрешна рокля.

— Боже, да. Искам да изглеждам умопомрачително. Предоставя ми се втори шанс да убедя Едуард де Лейси за нещо!

След по-малко от час каретата й отново сви към площад „Баркли“. На фона на тъмните облаци фасадата на дома на Дърам изглеждаше още по-импозантна. Тя изкачи спокойно стълбите и решително потропа с чукчето, но едва ли така силно, както биеше сърцето й.

Този път уведоми иконома, че е наложително да разговаря с лорд Едуард по въпрос, свързан с разговора им предишния ден. Затаи дъх с надеждата лорд Едуард да не е наредил на прислугата си да не я допускат повече и той да се съгласи да я приеме. Въведоха я да изчака в същия син салон. Наложи се да си стисне ръцете, за да не личи, че трепери.

Днес минаха само няколко минути, преди той да влезе все така строг. Забеляза черната лента на ръкава му. Навярно заради траура носеше такива тъмни, обикновени дрехи.

Изражението му бе непроницаемо колкото и предишния ден, но тя му се усмихна, докато той затваряше вратата след себе си.

— Лейди Гордън — поздрави той, впил сивите си очи в нея.

— Милорд — тя направи реверанс. — Дойдох да се извиня.

— Така ли? — Погледът му се плъзна по нея.

Франческа знаеше, че днес изглежда великолепно в зелената рокля със златни панделки. Той не я гледаше с открито възхищение, а по-скоро я изучаваше, но въпреки това тя се почувства добре, защото не се съмняваше в безупречния си вид.

— Няма нужда, уверявам ви.

— Напротив — възрази разпалено тя. — Вчера не се въздържах и говорих напористо и невъзпитано.

— Нищо подобно.

Той се оказа по-добър лъжец, отколкото тя очакваше.

— Радвам се, че сте намерили друг, който да ви помогне. А сега…

— Не — прекъсна го тя. — Продължавам да се нуждая от помощта ви, но сега вече и вие май имате нужда от моята. — Извади от чантичката си вестника. — Едва ли сте го видели.

За момент той я изгледа с хладните си сиви очи. Протегнала ръка с вестника, Франческа чакаше търпеливо. Знаеше какви са хората като него, праволинейни и почтени джентълмени. Щом види във вестника името си и шокиращите клюки, щеше да побеснее. Заради подобни неща мъже отиваха на дуел. Лорд Едуард ще се разгневи, а когато се поуспокои, тя ще му направи предложение. Освен ако не е изключително голям глупак, веднага ще схване колко е разумно. И така пред нея ще се разкрие тъй необходимата й възможност.

Той пое вестника и приглади подгънатите му краища. Не откъсваше очи от нейните, сякаш чакаше тя отново да загуби самообладание и той да използва положението като оправдание да я отпрати. Днес обаче поведението й беше образцово. Франческа спокойно отвръщаше на погледа му и чакаше със скромно и овладяно изражение.

Най-накрая откъсна очи от нея и погледна, вестника. Миглите му изглеждаха необикновено дълги, гъсти и тъмни, установи тя с изненада. Леля й Евелин все повтаряше, че всяка жена има с какво да се гордее, било то изящна шия, хубава кожа или красиви очи. Запита се дали лорд Едуард де Лейси се гордее с дългите си плътни мигли. Наложи се да прехапе устни, за да не се засмее.

Той не откъсваше очи от вестника. Мина доста време, предостатъчно, за да прочете обидната статия няколко пъти. Тя несъзнателно се бе напрегнала в очакване на изблика му, но изражението му не се променяше. Стоеше като изваян от мрамор, видимо не прояви никакви реакции или емоции, макар вестникът да намекваше, че той и братята му са копелета и самозванци. Започваше да се пита дали той всъщност е схванал правилно написаното.

— Много добре, лейди Гордън — подхвана домакинът й, без да я поглежда, — събудихте любопитството ми. Каква сделка се готвите да ми предложите?

— Познавам господин Слоан, издателя на този вестник. Многократно е идвал на моите музикални сбирки.

Също така няколко пъти той бе й предлагал брак. Сега тя изпитваше дълбоко задоволство, че му отказа учтиво, а не се изсмя в лицето му. Човек никога не знае кога нечие благоразположение ще му е от полза.

— Мога да ви уредя среща, за да го убедите да напечата опровержение.

Лорд Едуард мълча дълго. Накрая обяви:

— Ще го съдя за клевета.

— Тогава той никога няма да напише опровержение — предупреди го тя. — Той е… голям инат, влязат ли в открит спор с него.

Амбициозният Слоан бе тръгнал от нулата, за да стигне до сегашната си позиция, даваща му известна власт. Бе го постигнал главно чрез публикации на скандални клюки и пикантни истории в светската си колона, която мнозина следяха с интерес. Ако лорд Едуард заведеше дело, Слоан щеше да реагира като затворена в клетка мечка и да напечата всичко каквото изнамери за братята Де Лейси. В това Франческа не виждаше полза за никого, най-малкото за себе си. Затова продължи:

— Нашето познанство ми дава основание да смятам, че би ме послушал.

— И ще го убедите да опровергае това? — Погледна я мрачно. — Едва ли ще се откаже от подобна шокираща история.

— Мога да го убедя.

Постара се да прозвучи убедително. Ако не успее да склони Слоан, няма да има с какво да изкуши лорд Едуард да й помогне.

Той се обърна и се отдалечи. Стъпките му отекваха в пестеливо обзаведения, но красив салон. Спря при прозореца и постави ръце на гърба си, все още стискаше вестника. Едва когато пое дълбоко въздух и изпъна рамене, Франческа долови обзелото го напрежение. Възхити му се каква сдържаност прояви, въпреки написаното от Слоан. На нея никога не й бе лесно да се владее и да контролира мислите и чувствата си. На мястото на лорд Едуард най-вероятно вече щеше да е счупила нещо.

— И какво мога да сторя за вас като отплата за такава услуга? — попита той след няколко минути.

Франческа пристъпи нетърпеливо към него.

— Искам помощта ви във връзка с един правен въпрос. След смъртта на баща си племенничката ми Джорджина живее с мащехата си. Моята сестра, нейната майка, почина преди две години. Баща й ми беше обещал да ме определи за настойник в завещанието си, но така и не се стигна дотам. Тя няма друг жив настойник. Аз съм кръстница на Джорджина и бих искала да я отгледам след смъртта и на двамата й родители, но мащехата й отказва да ми разреши дори да я видя. Преместила се е и не е уведомила никого къде отива. Искам да открия племенничката си и да се грижа за нея.

— Съжалявам, но не виждам как да ви помогна.

Тя пристъпи отново към него, този път по-въздържано.

— От всички адвокати единствен Джеймс Уитиерс бе склонен да поеме случая и не прояви към мен снизхождение като към истерична жена. Ако ми помогнете да намеря друг подходящ адвокат, който да се отнесе сериозно към казуса, според мен това ще бъде достатъчна и честна отплата.

Той се извърна и я погледна озадачен.

— Искате да интервюирам адвокати вместо вас?

— Не — отвърна тя припряно, като се постара гласът й да не затрепери от зародилата се в сърцето й надежда. — Искам да ми помогнете при интервюирането на адвокати. Те отхвърлят самотна жена, която не разполага с достатъчно високо положение или с много пари. Разполагам със средства, за да платя — побърза да го увери тя. — Не моля за подаяния. Необходим ми е… резултат.

Той пое дълбоко въздух, леко извърна глава и се загледа нанякъде. Франческа почти не дишаше и изучаваше профила му, решителната брадичка, сега леко стегната, незначителна гърбица на носа, незабележима, ако го гледаш фронтално. Мисълта, че по някое време през живота си може да се е бил и да си е счупил носа, го правеше някак по-достъпен, повече като нея, а не недостижим син на херцог. Устните му също бяха изящни, забеляза тя. Спомни си как й се усмихна вчера, поне накрая и тогава й хрумна, че би бил доста опасен, ако в него се разбушуват страсти. По някаква причина сега й се стори необикновено привлекателен.

Спря блуждаещите си мисли с известно чувство за вина. Нуждаеше се от помощта му да намери Джорджина. Не е нейна работа да се пита какъв ли е, ако е обладан от страст или какво би го докарало до подобно състояние. Откакто Сесил почина явно бе по-самотна, отколкото си даваше сметка. Искаше ли мъж, лорд Алкънбъри щеше да е неин веднага, а той беше забавен, чаровен и тя несъмнено го привличаше. Но понеже не проявяваше интерес нито към Алкънбъри, нито към онова, което той често намекваше, че може да има, очевидно въобще не искаше мъж. И по-специално не искаше този тъмен, сериозен мъж, който определено трябваше да се усмихва по-често.

— Разполагате със списък от адвокати, предполагам — заговори той най-накрая.

— Аз… Да. — Събра мислите си. — Подбрала съм четири-пет имена.

Той кимна бавно и сведе глава.

— Доведете Слоан — промълви той съвсем тихо. — Възможно по-бързо.

— Разбира се — охотно отвърна тя и усети как сърцето й подскочи. — Ще ви повикам, щом се обади.

Най-накрая той се обърна към нея.

— Благодаря, лейди Гордън — протегна й ръка. — Споразумяхме се, надявам се.

Тя пое десницата му.

— Съжалявам, че се запознахме при тези обстоятелства — сподели тя и хвърли поглед към вестника в другата му ръка.

Без да го погледне той го сгъна и го скри зад гърба си.

— Така е — бе всичко, което каза.

Франческа беше силно впечатлена. Във вените на този мъж явно имаше лед, но дланта му до нейната беше достатъчно топла. Усещаше топлината и силата й дори през ръкавицата си. За миг пръстите му се стегнаха, после се отпуснаха.

— Приятен ден, сър — промърмори тя, останала почти без дъх.

Той я изучаваше внимателно. Очите му въобще не бяха студени или безлично сиви; в тях се мяркаха сини петънца, като късчета ясно небе сред разпръскващи се облаци.

— До по-късно отвърна той.