Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (6)

Глава 6

Едуард стоя дълго до прозореца. Посетителката му се появи на стълбите долу. Дори в мрачния облачен ден косите й сияеха по-ярко от ново пени. Не беше забелязал блясъка й, докато тя беше в салона само на метър от него. Следващия път ще трябва по-внимателно да разгледа косата й и да не се разсейва от всичко друго у нея.

А го разсейваха много неща. Долу на улицата тя разговаряше с кочияша и красноречиво размахваше ръката си в ръкавица, докато той кимаше. Очевидно беше доволна. Всяка извивка на тялото й го излъчваше. Ако можеше да види лицето й, не се съмняваше, че очите й щяха да сияят и руменина щеше да обагря страните й, както стана, когато й каза да доведе Слоан. Цветът й му напомняше пресни праскови или наскоро разцъфнали рози, меки и розови, които умоляват да ги докоснеш. С очи проследи контура на профила й под шапката, но голямото разстояние не му позволяваше да установи дали образът в съзнанието му е правдоподобен. Шалът се бе смъкнал от едното й рамо и разкриваше плътта на гърдите й, бледа и свежа като прясна сметана на фона на тъмнозелената й рокля. Е, поне споменът за гърдите й беше съвсем точен. Тази сутрин модната й рокля подчертаваше прелестите й далеч по-добре от строгия тъмен костюм вчера. Лорд Гордън, който и да е или да е бил, беше щастливец.

Тя приключи разговора си с кочияша и пъргаво се качи в каретата; при движението се мерна изящен бял глезен. Мъжът затвори вратата след нея и се метна на капрата. Конете потеглиха, и лейди Гордън изчезна засега.

Предполагаше, че въобще не е редно да мисли за нея и по-специално не така видимо впечатлен, но да мисли за нея беше за предпочитане пред всичко останало. Определено не му се искаше да мисли за годеницата си Луиза, явно споделила пред някого тайната му, макар да се закле да не го прави. След като прочете донесената от лейди Гордън статия, първата му мисъл бе, че някой го шпионира, че Уитиерс може да е проявил недискретност, че някой от братята му се е изпуснал след някоя и друга чаша вино в повече. Ала в материала се споменаваше и годежът му, по-скоро разваленият му вече годеж. Понеже дори той не знаеше за разтрогнатия си годеж, източникът можеше да е само Луиза. Тази сутрин тъкмо се канеше да отиде при баща й, когато се появи лейди Гордън. И слава богу. Така му спести ролята на пълен глупак, проявил доверие към проклетата си годеница.

Вече беше смачкал вестника в ръката си. Насили се да го изглади и да прочете написаното още веднъж. Беше му противно да умолява автора да напише опровержение, ала съзнаваше, че това е най-добрият начин нещата да се оправят. Чрез едно опровержение ще отрече ужасните истини, които сега играеха пред очите му или най-малкото ще може да погледне с упрек всеки, готов да разпространява клюката по-нататък. Ако лейди Гордън успее да издейства опровержение, наистина ще й бъде задължен, независимо от вече нанесените щети.

Бавно и целенасочено скъса вестника на парчета. Печатарското мастило полепна по пръстите му сякаш злобата от страницата проникваше в него като отрова. Прекоси помещението, хвърли парчетата в камината и позвъни за прислугата.

— Запалете огън — нареди той на появилия се прислужник. — Веднага.

Искаше огън да унищожи този парцал в дома му.

Прислужникът се поклони и излезе бързо. Поглеждайки изцапаните си ръце, Едуард свъси вежди и се качи горе да се измие. Цялата му душа копнееше да е още в Съсекс. Там се случваше седмици наред да живее без да среща никого, без да чува никакви клюки. Клюките, казваше баща му, се разпространяват по-бързо от заразна болест.

Правотата на тези думи се потвърди след няколко минути с появата на Джерард. Едуард чу гласа и стъпките на брат си, докато отмиваше последните следи от мастило по ръцете си. Джерард почука и нахлу в стаята му.

— Какво, по дяволите, е това?

Едуард погледна вече познатия му вестник във вдигнатата ръка на брат си.

— Някаква глупост. Изненадан съм, че четеш подобни неща, Джерард.

Брат му се изчерви.

— Не чета, но сега се споменава името ми и разни хора ме питат дали ще побягна от страната.

Едуард въздъхна и се пресегна за кърпа.

— Съжалявам. За мен беше не по-малък шок.

Джерард присви очи. Едуард не каза нищо. Брат му беше по-проницателен, отколкото хората бяха склонни да признаят. Наведе глава и се зачете, сякаш търсеше нещо, после потрепери. Едуард знаеше коя част е прочел или най-после е вникнал в подтекста й.

— Боже! Съжалявам, Едуард — промълви той.

Не добави нищо повече. Чарли обезателно щеше да напомни, че е бил прав по отношение на Луиза. При необходимост Джерард умееше да си държи устата затворена. Сега Едуард му беше благодарен за това качество.

— Няма защо — отвърна той суховато.

Не се нуждаеше от съжаление.

Джерард прочисти гърло и сгъна вестника.

— Как ще реагираме?

— Вече получих предложение. Възможно е да убедя автора да пусне опровержение.

— Ще струва доста скъпо.

Едуард се замисли за лъскавата коса и изкусителната гръд на лейди Гордън. Ако този тип Слоан бе наполовина така запленен от нея, колкото него…

— Едва ли. Само трябва да направя една лична услуга.

Брат му се заинтригува.

— На кого? Не държа да имам нищо общо с този автор на клюки.

— Нито пък аз — увери го Едуард, усмихвайки се криво. — Не. Услугата е за посредник, който ще направи нещо за мен.

— А именно?

Поколеба се. Някаква причина го възпираше да споменава лейди Гордън пред брат си. Бе точно типът жени, които брат му харесва. Джерард определено щеше да аплодира нейната смелост да предложи подобна сделка, а Едуард не се съмняваше, че щеше да одобри и още много неща у нея.

— Нищо особено — отвърна той неопределено. — Става въпрос за юридически проблем.

С това тушира интереса на брат си.

— Значи не възнамеряваш да посещаваш редакцията. Това е добре.

— Не се намесвай, Джерард — предупреди Едуард, защото видя как брат му свива ръце в юмруци.

Нравът на Джерард бе прекалено буен за такава ситуация. От думите на лейди Гордън се подразбираше, че със Слоан трябва да се действа деликатно. Дори да го беше въвлякла в ситуацията само за да получи помощта му, беше убеден, че не е разумно авторът да бъде сплашен или набит в редакцията.

— Какво? Желанието ми е да помогна!

Вероятно отговаряше на истината, но определено нямаше да са единодушни относно методите на действие. Хвърли строг поглед на Джерард. Побой нямаше да помогне с нищо на каузата.

— В такъв случай нужните ти книжа са долу — смени той темата. — Записките на татко и писмата на изнудвача. Дано откриеш в тях нещо убягнало на Пиърс.

Отидоха в кабинета на херцога, където още се долавяше аромата на тютюна му. Докато четяха четирите кратки писъмца, Едуард имаше усещането, че духът на баща му витае наоколо. Заплашваха Дърам да разкрият някогашната му женитба с Дороти Коуп, ако не остави пет хиляди паунда в златни монети близо до определен надгробен паметник в гробището на лондонската църква „Свети Мартин“. Препрочетоха и всички доклади на наетите от Дърам детективи. Според Едуард бяха доста изчерпателни. Не виждаше с какво да се захване Джерард.

— Няма много отправни точки — обяви Джерард, изричайки на глас мислите му.

Едуард сви рамене.

— Не е задължително да преследваш изнудвача.

Изражението на брат му стана решително.

— О, непременно ще го издиря. Този проклетник ни създаде достатъчно грижи и предизвика скандал. Ще съжалява за тези писма. — Облегна се и се загледа замислено в пространството. — Питам се дали някой е наблюдавал гробището не само на датите, упоменати в писмата.

— Татко не го споменава.

Едуард отново погледна дългото, подробно писмо на баща си, за да се увери. Дърам бе описал действията си, доколкото си ги спомняше. Не споменаваше за наблюдение на гробището. Едуард продължаваше да съжалява, че не е научил за случващото се навремето, а с такова закъснение. Успяваше обаче да чете между редовете на разкривения, леко размазан почерк на баща си. Дърам бе умрял с ужасна мъка на сърцето.

— Дори да е имало такова наблюдение, не е довело до нищо — заключи той.

— Ще оставя там пакет и ще проследя какво ще се случи — промърмори Джерард. — Или да поговоря с пастора, за да разбера кой се е навъртал наоколо напоследък…

— Тогава те оставям да действаш. — Едуард се изправи. — Предстои ми да свърша някои неща.

Най-малкото се налагаше да изпрати бележка на граф Халстън, за да провери дали годежът му наистина е развален.

— Добре. — Джерард тръгна да си върви. — Едуард… — Започна да сгъва внимателно писмата и докладите, без да гледа брат си. — Не разполагам с доказателства, но според мълвата Халстън е в много затруднено финансово положение. Снощи в „Уайтс“ един ми разправяше, че се надява да омъжи дъщеря си преди края на лятото. Обещанието ти да вземеш Луиза държало кредиторите настрана, но… — Прочисти гърло и напъха листата в джоба си. — Искам да кажа, че развалянето на годежа може да не е било по желание на Луиза.

Ала тя не намери сили да му довери положението, както той й се довери. А и изрично обеща да запази тайната. Именно предателството нараняваше Едуард много по-остро отколкото меркантилното поведение на Луиза. Би разбрал и евентуално би приел острата финансова криза, ако тя му бе казала, щеше да разбере и ако семейството й се отдръпне след скандалното разкритие. Потъпкано обещание обаче беше нещо съвършено различно…

— Благодаря, Джерард — промърмори той.

Брат му се прокашля, сбогува се и тръгна. По лицето му се четеше такава решителност, че Едуард се запита дали Джерард няма да успее там, където Дърам се бе провалил. Това нямаше да отмени задачата на Уитиерс, но щеше да е добре инициаторът на сполетялото ги бедствие да бъде наказан по някакъв начин.

Отговорът на Халстън на кратката му бележка не закъсня. Графът беше любезен, но уточняваше, че заради неочакваната бъркотия в живота на Едуард, е естествено той, като загрижен баща, да оттегли съгласието си за предстоящия брак. Едуард се запита дали тревогата на графа или на Луиза е била решаващият фактор и как точно новината за разваления годеж е стигнала до знанието на клюкарски вестник, преди самият той да я научи. Нали обеща на Луиза да се срещне с баща й при първа възможност? Прекалено много ли щеше да е да му го кажат в лицето и да не го правят на глупак пред цял Лондон? Явно бе очаквал невъзможното.

Още разсъждаваше по въпроса, когато икономът му донесе нова бележка. Бе написана със закръглен, напорист почерк, който говореше за енергия. Още преди да счупи печата Едуард знаеше, че е от лейди Гордън.

„Драги сър,

Убедих господин С. да се отбие у дома преди вечеря. Мисля, че ще се чувства по-спокоен вкъщи, отколкото у вас. Добре е да минете малко по-рано, за да уточним подробностите. Ако дойдете в шест часа, ще съм ви много задължена.

Покорно ваша:

Ф. Гордън“

Запита се как ли е убедила Слоан да отиде, запита се и какви ли подробности трябва да обсъдят и най-вече се запита какво ли стои зад буквата Ф.

 

 

Пристигна точно в шест вечерта. Лейди Гордън обитаваше малка старовремска къща недалеч от площад „Касъсъл“, лишен от спокойната елегантност на площад „Баркли“, но въпреки това привлекателен. Кочияшът бързо изкачи стълбите преди него, за да почука и вратата почти веднага се отвори от спретната икономка на средна възраст.

— Заповядайте, милорд — покани тя Едуард. — Лейди Гордън ви очаква.

И наистина, самата дама се появи, докато сваляше палтото и шапката си.

— Добър вечер, сър — тя направи реверанс. — Благодаря, че дойдохте.

Той почти не чу думите й. Косата й, лъскава и захваната само тук-там с малки гребенчета, се спускаше като водопад, все едно мъж бе прокарвал пръсти през нея, малки къдрици се виеха по слепоочията й и около шията, нежно докосвайки светлата й кожа, която бе забелязал по-рано. Роклята й изглеждаше обикновена, докато тя не се раздвижи, тогава платът обгърна и подчерта извивката на бедрата. Първоначално той реши, че е от тъмна коприна, но всъщност се оказа черна дантела над роклята с червен цвят, по-ярък от пламък, танцуващ при всяка стъпка. Картината на жив огън, разгорял се под благоприлична фасада, заинтригува въображението му и го закова на място. Какво ли друго пламтеше у нея?

Тя се обърна, а той не можеше да откъсне очи от нея.

— Дано бележката ми не е била прибързана. Казахте, че искате да го видите при първа възможност…

— Да! — Едуард се отърси от обзелите го образи и се поклони. — Добър вечер, лейди Гордън. Бележката ви дойде съвсем навреме. Нямам никакви възражения.

Тя се усмихна. Сведе брадичка, а очите й грейнаха някак особено и й придадоха хем скромен, хем съблазнителен вид. Или бе плод на въображението му, очевидно развихрило се тази вечер? Посочи му с ръка двойните, вече отворени врати.

— Заповядайте. Влезте. Редно е първо да уточним някои неща.

Едуард я последва в помещението. Стараеше се да не гледа полюшващите се бедра. Просто имат делова уговорка, напомни си той. Ала тя се движеше и се усмихваше по начин, който го разсейваше. С усилие на волята си наложи да не мисли за това. Икономката затвори вратите след тях и те останаха сами.

— Да ви предложа нещо за пиене? — попита тя, настанявайки се на малък диван.

Той седна на стол срещу нея. Върху масичка в съседство стоеше табла с няколко кристални шишета. Явно лейди Гордън често приемаше джентълмени в дома си.

Едуард пиеше обикновено само след вечеря, но сега погледна още веднъж стелещите се къдрици и отвърна:

— Ако обичате.

Тя наля чаша бренди и му я подаде.

— Най-добре първо да ви разкажа за господин Слоан — предложи домакинята.

Едуард кимна и отпи.

— Непременно, щом смятате, че е необходимо — съгласи се той.

— Баща му бил пристанищен хамалин — подхвана тя. — Синът искал повече от живота и затова се огледал за нещо доходоносно. Започнал да публикува скандални истории за хората по-високо от него в социално отношение, а в положението на младежа това били почти всички и не само изкарал пари, но се сдобил и с известен статут. Ужасно се гордее с постигнатото. Сега е богат, какъвто винаги е искал да бъде, и изкарва пари от проблемите и на аристократите и на всички други, гледали на него винаги високомерно. — Поколеба се за миг и прехапа горната си устна. — Ако заведете дело ще реагира доста остро, дори това да го доведе до фалит.

Едуард наклони глава.

— Разбирам за какво говорите.

Тя въздъхна облекчено и се усмихна.

— За щастие се познаваме. Не много добре, но достатъчно, за да вярвам, че ще го склоним да постигнем желаното. За да имаме по-голям шанс обаче е най-добре господин Слоан да ви смята за близък мой приятел.

— О?

Колко близък шепнеше малък дявол в съзнанието му. Същото онова дяволче, което му пречеше да откъсне очи от раменете й. Роклята й въобще не ги покриваше.

— Как предлагате да постъпя? — попита той, за да заглуши лукавия глас.

Част от руменината, възхитила го преди малко, отново обагри бузите й, ала изражението й не се промени.

— Наричайте ме Франческа вместо лейди Гордън. Разрешете ми един-два пъти да ви нарека Едуард. Позволете да подхвърля, че се познаваме от известно време и храним изключително добри чувства един към друг. Обещавам да не прекаля дотам, че той да започне да пише за връзка помежду ни — добави тя бързо, без да откъсва очи от него. — Само колкото да реши, че прави услуга и на мен.

Значи се казваше Франческа. Колко необичайно. Но нали спомена за италианска кръв, а прилича и се държи като англичанка?

— Не възразявам — кимна той.

А вероятно трябваше, защото му беше изключително приятно да чуе как името му звучи в нейната уста. Делова уговорка, повтори си той, само делова. Франческа…

— Много добре — тя прокара език по устните си. — Предварително се извинявам за всяка моя дума. Имам ужасния навик да се паля и да казвам повече, отколкото е редно. Цял ден мисля как да накарам господин Слоан да напише опровержение, но ще реша окончателно, когато видя реакцията му.

— Говорете каквото пожелаете, стига да го убедите да напише опровержение — отвърна Едуард суховато. — Няма да се засегна от представлението, което предстои да се разиграе.

Леко изненадана тя вдига вежди. В следващия миг се окопити.

— Правилно — по лицето й се изписа доволна усмивка. — Колко е хубаво, че сме единодушни.

Той се усмихна леко.

— В противен случай нямаше да съм тук, нали?

Устните й потрепериха, но тя не извърна поглед.

— Наистина много се извинявам за словоизлиянието си вчера.

— Излишно е. — Направи пауза, но прецени, че не бива да спре дотук. Тази вечер вече бяха станали по-близки. — Усетих силното ви вълнение.

Устните й се разтвориха и тя си пое дълбоко въздух, преди да отговори.

— Да, но не беше редно да му се поддавам.

Едуард отхвърли възражението й с махване на ръката.

— Не, не. Когато нечие семейство е в опасност, допустимо е да бъдат нарушени всякакви правила. На ваше място щях да постъпя по същия начин.

— Дълбоко се съмнявам — възкликна тя, но в следващия миг съжали за думите си.

Той си прочисти гърлото.

— Да, права сте. Вероятно не точно по същия начин…

Погледна го, вирнала вежди, а после устните й се извиха в усмивка, интимна усмивка, каквато влюбени си разменят, когато споделят своя тайна. Едуард потисна желанието да се размърда на стола и отпи от брендито.

— Добре. Вероятно щях да постъпя по съвсем друг начин — призна той. Помълча и добави: — Искрено съжалявам за затрудненията, сполетели ви във връзка с племенничката ви. Надявам се момичето да не е в опасност.

Тя премигна бързо няколко пъти и изправи рамене.

— Благодаря. И аз се надявам.

Не можеше да извърне поглед от нея. Очите му се плъзнаха по красивото й поруменяло лице, по лъскавата коса, открояваща се на фона на хубавата кожа. Онзи ден, когато негодуваше, че е откраднал адвоката й, беше възхитителна в необуздания си гняв. Развихрилата се Франческа Гордън представляваше забележителна гледка. Малкият дявол, загнездил се в съзнанието му тази вечер, не спираше да я сравнява с Луиза, която при емоционален стрес пребледняваше и млъкваше. Франческа, определено не биваше да свиква да я нарича така, реагираше разпалено и бурно. Нахълта в дома му, в къщата на един непознат и се нахвърли върху него, задето неволно бе провалил надеждите й. Заплаши никога да не му прости и посрещна с усмивка констатацията му, че обича да командва. Боже, какво ли бе да се скараш с нея, а после да се одобриш като…

Едуард затвори очи и пое въздух, за да прогони тъй язвите образи и всевъзможни греховни подробности как двамата се сдобряват. Не желаеше да се кара с никоя, колкото и сладко да е сдобряването. Възхищаваше се на жени като Луиза, които знаеха кога да си държат езика зад зъбите, да са тактични и отстъпчиви. Тогава животът беше подреден и предвидим.

За жалост тази вечер не го очакваше нищо подобно. Луиза, напълно подходяща за него, Луиза, която твърдеше, че го обича, развали годежа им по публично най-унизителен начин.

Погледна домакинята, си привлекателна жена с дух и кураж. Успее ли тази вечер да постигне каквото обеща, той с радост ще строи пред нея всички лондонски адвокати, за да ги интервюира. После ще се сбогуват и това ще бъде краят на взаимоотношенията им.

Франческа…

С едно движение на ръката изпи остатъка от брендито.

— Да ви налея ли още? — попита тя веднага.

Огненочервена коприна проблесна пред него, когато тя се наведе към таблата с питиетата. Светлината от камината се отразяваше в косата й все едно е огледало. Едуард се почувства много жаден.

— С удоволствие.