Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (15)

Глава 15

Франческа мислеше за себе си като за човек, който цени изкуството поне колкото всеки нормален човек. Когато Сесил беше жив, посещаваха художествени изложби и събраха скромна колекция от картини и рисунки. Същевременно признаваше, че това бе повече дело на Сесил. Нейната истинска любов бе музиката, а и никога не бе разполагала с големи суми. Едуард де Лейси, от друга страна, влизаше в галериите сякаш възнамеряваше да купи всички изложени произведения. Собствениците от пръв поглед разбираха, че лично трябва да обслужат този човек и почти се втурваха през глава, за да го посрещнат.

Отначало тя наблюдаваше сценките развеселено, но постепенно се отегчи. Никой не искаше да остави лорд Едуард да напусне галерията без някаква покупка и постоянно изпращаха своите асистенти, за да вадят нови и нови картини, които биха му допаднали. Но когато лорд Едуард обявяваше, че търси картина в стила на Пърсивал Уотс, Франческа беше готова да си тръгне. За пръв път видя предимството да е нелогична в поведението си. Това й позволяваше бързо да приключи с деловия въпрос и да си тръгне без да се преструва на възхитена пред поредния портрет.

При излизането от поредната галерия Едуард изглежда се досети за състоянието й.

— Да ви откарам ли вкъщи? — попита той, докато сивите му очи я изучаваха внимателно.

— Не, естествено. — Отвори чадърчето си и се опита да демонстрира бодрост и оптимизъм. — Остава ни да посетим още много места.

— Сторихте ми се отегчена — промърмори той.

До умопомрачение, помисли си тя, но си придаде решително изражение и го увери:

— Нищо подобно.

— Тогава сте единствената — констатира той за нейна огромна изненада. — Имах чувството, че поредният галерист няма да млъкне никога.

Тя се опита да потисне усмивката си, но не успя и дори леко се засмя. Очите на лорд Едуард сияеха, когато й подаде ръка, за да се качи в каретата.

— Всичките са толкова общителни — продължи той. — Това е добре за целта ни, но и е уморително.

Подаде монета на момчето, което държеше юздите, и се настани до нея. Беше елегантна карета, луксозна и скъпа, но не крещяща като онези, в които се возеха някои джентълмени.

— Според мен имаме време да посетим още едно-две места днес, дано не възразявате.

Нямаше търпение да напреднат, но тя се чувстваше и изтощена. Въздъхна тихо, ала на глас обяви:

— Не, разбира се.

Той само се усмихна и подкара конете. Франческа наблюдаваше ръцете му, хванали юздите. Винаги бе харесвала мъжките ръце, независимо дали са елегантните на джентълмен, или силните на работник. Ръцете на лорд Едуард бяха едновременно и елегантни, и силни, бяха и уверени, докато насочваха конете през претъпканите улици. Сети се за допира на пръстите му онзи ден, когато импулсивно хвана ръката му. Част от мозъка й, онази, склонна към неприлични мисли, се запита какво ли би било усещането от тези солидни, силни ръце върху тялото й. Как ли ще я държи, ако някога я целуне. Напомни си колко непристойно е да мисли такива неща, но истината бе, че го правеше от дни насам.

Ето, и сега го правеше. Насили се да откъсне очи от ръцете му. Това бе опасна територия. Идеше й да удуши Грегори Слоан, задето натика подобни идеи в ума й. Беше забелязала, разбира се, колко привлекателен мъж е още преди коментарите на Слоан. Посвети безкрайно много време да се пита какво ли е на сърцето му, след като Луиза Халстън го е отхвърлила. И за един миг, в дома й преди няколко дни, имаше усещането, че той я забелязва. Но подмятанията на Слоан, че е хвърлила око на лорд Едуард… Бяха пълни глупости. Нищо че виждаше как пръстите му се сгъват и отпускат, докато контролираха юздите, а стомахът и бе свит на топка.

— Колко време ще мине преди да открием нещо? — попита тя, за да се разсее от мисълта за ръцете му.

— Ако някой знае как да се свърже с господин Уотс, ще го направи незабавно — отвърна той. — Перспективата за щедра комисиона е силна мотивация.

— Значи има надежда да узнаем нещо за него до няколко дни, което ще ни отведе до Джорджина — разсъждаваше тя на глас. — После няма да ви безпокоя повече. — Погледна го и забеляза, че той е впил очи в нея. — Наистина високо ценя помощта ви — добави тя забързано. — Надмина очакванията ми.

Лордът отново се загледа в пътя.

— Многократно ми го казахте. Не е нужно да ми благодарите постоянно, лейди Гордън.

Тя остана смълчана за миг.

— Не съм свикнала да разчитам на помощ от другите. Не обичам да се чувствам безпомощна.

Крайчетата на устните му се извиха в усмивка.

— И през ум не ми е минавало подобно нещо. Разбирам ви. — Направи пауза. — Не търпя несправедливостта. Фаулър и Хъбъртсей отхвърлиха случая ви не заради същината му, а защото не искаха да работят за жена. Прибързаха да ви определят като истерична, независимо че не разполагаха с никакви доказателства.

— Прекалено сте мил — отвърна тя с кисела усмивка. — Почти не сте видели добродушната ми и сговорчива страна.

— Нима притежавате такава?

Той спря конете и се обърна да я погледне. На улицата пред тях се бе оформил пазар и се налагаше да вървят пеша.

— Разбира се — отвърна тя. — Всяка жена ги притежава.

Той слезе, завърза конете и й предложи ръката си. Пръстите му я стиснаха здраво, докато я подкрепяше при слизането. Усещаше топлината им през ръкавицата си. Задържа ръката й в своята дори след като тя стъпи здраво на земята. Вдигна очи и видя, че я наблюдава с онзи изучаваш поглед, който я караше да трепне.

— Колко… интригуващо — помърмори той. Продължи да я гледа внимателно, докато си пробиваха път през пазара. — Надявам се някой ден да ми я покажете.

Веждите й се стрелнаха нагоре. Та това си беше флиртуване, осъзна част от нея. Почти не го очакваше от Едуард де Лейси. Същевременно признаваше колко й допада, въпреки всичките и клетви, че помежду им съществува единствено делово сътрудничество. Сега той нямаше нищо общо с вдървения, студен човек какъвто й се стори в началото. Устата му беше прекрасна. Какво ли ще е да я целуне, запита се тя. Би било ужасно жалко, ако не се целува добре.

Не беше редно да й минават подобни мисли. Въпреки това на устните й се появи неволна усмивка. Малко флиртуване няма да навреди на никого.

— Наистина ли искате да я видите? Мъжете често казват, че я предпочитат, но остават… разочаровани.

— Не съм казал, че я предпочитам — поправи я той. — Просто искам да я видя, за да повярвам, че съществува.

— Не ме ласкаете, като загатвате, че не съм се държала като дама.

— Няма такова нещо! Но май… такава ми допадате повече — заяви той и я изгледа замислено.

Франческа се засмя, за да прикрие изненадата си и внезапно обзелата я приятна тръпка. Той определено флиртуваше. Тя не очакваше подобно нещо и се поколеба дълбоко дали е разумно да продължава, но… Тръпката наистина бе невероятно приятна. И натрапчивата мисъл какво би било да го целуне.

— Май ли? — престори се.

Той я дари с усмивка в която определено имаше нещо обещаващо.

— Май.

Така и не чу какво би казал по-нататък. Вървяха към поредната галерия… Напредваха бавно по оживения пазар. Изведнъж сред тълпата Франческа зърна момиченце с дълги тъмни къдрици и слабо, закачливо лице с познатите тъмни очи.

— Джорджина — произнесе тя шокирана. Преди дори да се оформи ясна мисъл в главата и тя инстинктивно, се насочи към детето. — Джорджина!

Почти не чу изненаданото възклицание на Едуард зад гърба си. Мина край продавач на цветя и продължи да си пробива път напред. Тъмнокосото момиче беше изчезнало и тя спря, за да огледа улицата.

— Джорджина! — изкрещя тя.

Отляво се чу нещо, което прозвуча като „Франи“. Джорджина винаги я наричаше лельо Франи, защото езичето и се оплиташе при произнасянето на дългото име. Франческа се обърна натам и отново се устреми напред. Най-накрая зърна висок слаб мъж с разчорлена руса коса. Под едната подмишница носеше голяма папка и бягаше направо през тълпата. Франческа сви устни. Определено приличаше на Пърсивал Уотс, макар да не виждаше дали води дете със себе си. Вдигна полите си и хукна след него. Интересуваше я единствено да намери момиченцето, привлякло вниманието й.

Улицата криволичеше, а после рязко се спускаше и се отдалечаваше от пазара. Франческа едва не се подхлъзна на паветата, докато бързаше по нанадолнището. Прекоси две преки и отново излезе на главна улица. Спря се и я обходи с поглед. Къде, къде, къде… Очите й зърнаха руса коса. Там, от другата страна на улицата, светлокосият мъж продължаваше да върви забързано и сърцето й започна да бие лудо, държеше за ръка, малко момиче, момиченце с дълга тъмна коса.

Боже, беше толкова близо. Франческа се втурна след двойката, прекосявайки оживената улица. Кон се изправи на задните си крака, когато мина под носа му, а кочияшът изруга. Тя вдигна ръка в знак на извинение и продължи да тича. Мина край подвижна сергия и заобиколи карета. Един файтон почти я прегази и тя се дръпна назад, за да не попадне под лъскавите му колела. Загуби ценни секунди, докато кочияшът се опитваше да обуздае буйния си кон. Най-после прекоси улицата и отново спря, сърцето й биеше лудо от бягането. Постави ръка на гърдите си и се завъртя, за да огледа цялата улица за русия мъж и тъмнокосото дете. Наоколо гъмжеше от народ, но не виждаше двамата, които търсеше. Пое забързано в едната посока, после се обърна и тръгна в другата, оглеждаше всяка пряка, ала без резултат. От двамата нямаше и следа.

Капка пот се спусна по шията й и се плъзна в деколтето й. Потеше се по-обилно от черноработник, след като се държа толкова глупаво и безразсъдно, препускайки напълно безрезултатно по улиците. Гърдите й се свиха от мъка, беше на път да припадне. Опита се да си възстанови дишането. Ами ако това наистина беше племенничката й, а тя бе подплашила Пърсивал и сега той я скрие, отново? Ами ако напуснат Лондон? Нима провали шанса си да види пак Джорджина?

Позната карета спря пред нея. Едуард де Лейси слезе с каменно изражение. Долавяше гнева му и извърна глава, защото не бе в състояние да се изправи пред неговото неодобрение, докато я раздираше разочарование. Не възрази, когато той я хвана под ръка и я насочи към каретата. Почти я бутна на капрата, а после се настани до нея. Хвана юздите и рязко потеглиха. Наложи се да се хване за ръба на седалката, за да не се блъсне в него. Очите й шареха по улиците и отчаяно търсеха да зърнат малкото бледо лице в тълпата. Най-накрая се наложи да затвори отчаяно очи.

Каретата спря и тя премигна. Беше я докарал до дома й, без да промълви и дума, но тя имаше чувството, че е на път да изнесе гневна тирада. Нямаше желание да я чуе. Беше зряла жена и осъзнаваше глупостта на постъпката си, нямаше нужда да я мъмрят като непослушно дете. В тази секунда, загубила способност да диша поради обзелото я разочарование, искаше единствено да остане насаме за пет минути, за да не се срине пред него. Събра полите си с една ръка, слезе от каретата и хукна по стълбите и през вратата, която госпожа Хочкис държеше отворена. Най-накрая се озова в безопасността на всекидневната си.

С това, разбира се, не се приключи. Той я последва. Чу как разменя няколко думи с госпожа Хочкис, а после да затваря вратата на стаята. Постави треперещите си ръце върху гърба на дивана и се съсредоточи върху кокалчетата си. Минута или две и ще се овладее… Боже, наистина ли беше Джорджина? Нима не прибърза със заключението, тласкана от отчаяното си желание да е истина? Или все пак почти бе успяла да си върне любимата племенничка? Съмненията, тревогата и страхът се бореха в нея и я разяждаха, имаше чувството, че ще полудее. Мълчаливо си обеща да не се разплаче и да не започне да хвърля каквото й попадне, докато Едуард е тук. Много и се искаше този път той да й е толкова бесен, че да си тръгне.

Той, естествено, не го направи.

— Какво, по дяволите, мислеше? — попита той така ледено и гневно, както не го беше чувала. — Можеше да загинеш! Защо тичаше като глупачка по оживената улица?

Франческа впи пръсти в гърба на дивана и кокалчетата й побеляха. Опитваше се да прикрие мълчаливото си съгласие, че той има право. Въобще не се замисли. Зърна момиченцето, което може би беше Джорджина, и предпазливостта й се изпари. Сега си даваше сметка колко непредпазливо постъпи, макар да продължаваха да я раздират разочарование и отчаяние. Да, постъпи глупаво и прибързано.

Никога обаче не се бе отмятала от последствията от постъпките си. Пое си няколко пъти дълбоко дъх, докато пулсът й се нормализира. Защо не я остави да тича сред тълпата? Вместо това я последва, вероятно бе видял опасното й прекосяване на улицата, а после я взе и я прибра вкъщи. Беше му задължена. Бавно отпусна пръсти и хвърли крадешком поглед през рамо към него.

Едуард все още й се караше. Привлекателното му лице преливаше от бурни емоции. Франческа се опита да отхвърли последната мисъл, но тя вече бе пуснала корен в сърцето й. Най-после бе събудила страст у него, но в момент, когато се чувстваше изключително слаба, би дала всичко отчаянието и безнадеждността да я напуснат. Сега думите му се забиваха като игли в съзнанието й, беше постъпила безразсъдно и прибързано, и вероятно бе загубила всякакъв шанс да открие племенничката си. Беше застрашила и себе си, и него, действайки импулсивно. Той й се бе притекъл на помощ, макар и да не беше длъжен, а днес тя само му показа колко глупаво е постъпил.

— Умът ли си загубихте, мадам? — Тя не отвърна нищо и той се приближи. — Не може просто…

Франческа се обърна и го целуна. Надигна се на пръсти, постави ръка на рамото му и прилепи устни към неговите. Усети как той трепна от изненада, долови намерението му да се отдръпне и леко го хвана за брадичката, за да му попречи. Устните му бяха твърди и топли. За миг изпита чувството, че целува статуя. Почувства се унизена, бе целунала мъж, който не я желае. Ала в следващия миг той простена, все едно се предава, плъзна ръце по нея и вече той я целуваше. Пръстите му се впиха в плътта й все едно нагаждаше тялото й към своето. Устните му се разтвориха и настойчиво се залепиха за нейните. Целуваше я с копнежа на мъж, който отдавна се е въздържал, и тя остана шокирана колко правилно й се струваше поведението му.

Ръцете му я обгърнаха здраво и я вдигнаха, притиснаха я към стената. Сега, когато не се налагаше да я придържа към себе си, пръстите му зашариха по тялото й, все едно всеки сантиметър му принадлежи и той не желае тя да се съмнява в това. Франческа потрепери, когато палецът му докосна зърното на гърдата й. Изви гръб и притисна бедра в неговите, сграбчила реверите на сакото му, за да не загуби равновесие. Тежестта му я държеше залепена за стената и й позволи да усети великолепната му ерекция.

Боже, той я желаеше. Дори да бе желание, породено от гнева му в момента, за Франческа нямаше значение и тя се отърси от всякакво чувство за приличие и въздържание. Целуваше го, за да спре несекващия поток думи от устата му. Знаеше, че се държа като глупачка. Но го целуваше и за да удовлетвори желанието си да разбере какво е да усети устните му върху своите. Тя не разбираше напълно какво е това налудничаво желание и се бе опитала да го отпъди, дори тайно се бе надявала той да се отдръпне и да потуши копнежа й веднъж завинаги: Вместо това. О, небеса… Вместо това той я целуваше както никой никога не я бе целувал и сега тя се опасяваше, че желанието й никога няма да й даде мира.

Ръката му се откъсна от гърдата й и се плъзна по тялото. Усещаше топлината й дори през плата на роклята, а после той постави длан в долния край на гърба й и я претегли към себе си. Имаше чувството, че я засмуква и не се съмняваше, че телта им ще се слеят, само да не бяха проклетите дрехи. Беше толкова закономерно да се стигне дотам и така необходимо, не й хрумваше нито един довод защо да не го направят. Притисна се към него и го целуна с цялото смело безразсъдство, което се опитваше да потисне от толкова отдавна.

Той простена, рязко откъсна устни от нейните и се измъкна от прегръдката й. Франческа се облегна на стената, подкосените й крака едва я държаха. Успя да се извърне от него все така със затворени очи. Действителността я заля като студен душ. Незнайно откъде в съзнанието й изплува мисълта, че допреди няколко дни е бил сгоден за друга жена, жена, която се предполагаше, че силно обича. Изпита ужасното чувство, че знае защо той се отдръпна. Тя беше виновна. Въобще не биваше да флиртува и да си позволява да й минават такива опасни мисли за него. Именно тя го целуна така смело. Мина й през ум, че заслужава всичките му евентуални упреци и само тя ще е виновна, ако никога повече не й проговори. Същевременно с всяка клетка на тялото си се молеше той да не произнесе името на Луиза Халстън, поне не в този момент. Нека съжалява за целувката по каквато и да е причина, но не заради бившата си годеница.

— Приемете извиненията ми — обади се той тихо и някак свирепо, а не с обичайния си овладян тон.

— Няма нужда — прошепна тя.

— Няма да се повтори.

Тя кимна мълчаливо. Беше безсмислено да се надява, че нещо толкова великолепно ще я сполети отново.

Последва дълга пауза.

— В никакъв случай не бива да се повтаря — обяви той, сякаш предходната му реплика не е била достатъчно ясна.

Тя прокара език по устните си. Бяха плътни и чувствени. Още усещаше неговите върху тях.

— Мен ли убеждавате или себе си?

Възцари се дълго мълчание. Тя все още не бе отворила очи, защото не намираше сили да го погледне. В следващия миг, тихо, но без никакво съмнение, се чу как вратата се отваря и се затваря.

Магията, която я държеше замръзнала на място, изчезна. Успя да пристъпи несигурно до дивана и се отпусна на него. Покри лице с ръце. Какво направи? Ами ако не пожелае никога повече да я види?

Изпита ужасно чувство, за загуба и то нямаше нищо общо с първоначално поисканата от него помощ.

* * *

Едуард се отдалечаваше от дома на Франческа Гордън сякаш демоните на ада го преследваха. Караше бясно конете и дори размаха камшика, за да ги пришпори да побързат. Пое по пътя, който водеше извън Лондон. Бързаше да напусне града, да се отдалечи от нея, да унищожи желанието да се върне за още една целувка. Разумен мъж щеше да продължи напред, да стигне до Съсекс, където нормалният му, подреден живот щеше да продължи в отсъствието на червенокосата изкусителна, за която мислеше непрекъснато дори когато си повтаряше, че трябва да е нащрек. Днес го накара да преживее вледеняващ страх, втурвайки се да прекосява оживената улица, гняв заради неразумната й и опасна постъпка, шок, подменен с нестихващо желание, когато го целуна за пръв път отначало леко, но после дълбоко и така жадно, както той я бе целунал. Боже, как само го целуна. Ръцете му трепереха, докато отпускаше юздите, а вятърът заплашваше да отвее шапката му заради поддържаната бясна скорост.

Защо го направи тя? Нима не знаеше, че не бива да си играе с човек като него? Вероятно го целуна, за да спре гневните му упреци. Позовавайки се на тази причина, стисна зъби. Надяваше се да греши. Но май не биваше да я мъмри така сурово. На жена като нея това не би се поправило… Но жена като нея знаеше как да постига своето. Огнената фурия, връхлетяла в дома му, за да изрази негодуванието си, задето й е отмъкнал адвоката, днес щеше да му се опълчи и вероятно да го изхвърли от дома си. С такава жена щеше да се справи и можеше да й устои, поне досега успяваше донякъде.

Ала жената, която видя днес… С известна тревога Едуард си припомни до най-малката подробност колко удивително точно пасваше тялото й на неговото, а устните й, горещи и влажни, се разтварят под неговите, овалът на гърдата й изпълва ръката му, тя се притиска към него и го насърчава да продължи. Можеше да си загуби ума, да я отнесе горе, да я разсъблече гола и…

Конете бяха спрели, а задниците им потреперваха от умора. Каретата стоеше по средата на пътя, докато той бе потънал в мисли за еротичната, страстна прелюдия към онова, което избегна на косъм. Или по-скоро онова, което пропусна. Терзаеше се, че не може да определи дали е избегнал нещо ужасно или се е лишил от нещо великолепно. Още повече се дразнеше от неизвестността как би реагирал, ако отново му се предостави същия шанс. Естествено най-добре беше подобна ситуация да не се повтори, защото тогава сигурно ще…

Какво? Усети пот да избива по челото му. Как щеше да постъпи, ако Франческа отново го целуне? Очевидно ще отвърне на целувката й, очевидно няма достатъчно силна воля да се съпротивлява. Тя беше импулсивна, енергична и дръзка, все неща, които не харесваше у една жена… А същевременно беше очарован и запленен от нея, макар да съзнаваше, че не бива. Всеки мъж, предположи той, има някаква слабост и по някаква причина неговата се наричаше Франческа.

Не. Ако тя го целуне отново, той ще се дръпне и ще й обясни колко е нередно. Между двамата не може да се случи нищо. Подобни залитания не бива да се повторят. Беше съвсем нередно да го целуне и леко да докосне с пръсти брадичката му, за да възпре инстинктивното му отдръпване. Да, ако не беше го докоснала, той веднага щеше да се дръпне и тогава… Едуард потрепери. Щеше да я сграбчи отново за по-истинска и дълбока целувка, както всъщност стана. Както и в момента му се искаше да постъпи. Нали мислеше почти само за това от мига, когато я видя?

Не бива да вини Франческа. Желанието му към нея представляваше натрупани дърва, само чакаха искрата да ги подпали. Защо да я вини за пламъка, та тя само запали искрата.

Юздите се изплъзнаха от ръцете му и конете започнаха да протягат врат. Едуард се насили да си възвърне здравия разум и да преосмисли деня. Франческа не беше глупава жена. Беше донякъде импулсивна, но не и безразсъдна. Вероятно бе видяла нещо, за да хукне така през тълпата и да се хвърли да пресича Странд. Изкрещя: „Джорджина!“. Нима бе зърнала племенничката си? Възможно ли бе Пърсивал Уотс да е бил в галерията и да са се разминали за минути? Едуард искаше да намери този мъж, но не и да го пресрещне по средата на улицата, където би бил нащрек, особено ако малкото момиче е с него. Особено ако Франческа е предприела нещо с което да го предупреди, например да тича по улиците и да вика името на детето. Надяваше се да не е видяла Пърсивал Уотс, защото ако човекът се е подплашил и се укрие още по-дълбоко, това само щеше да затрудни нещата.

От друга страна, колкото по-дълго търси момичето, толкова по-често ще е с Франческа.

Хвана здраво юздите и обърна конете към града. Този път се движеше с по-разумна скорост. Няма да отиде при Франческа, не и сега, когато не е сигурен дали ще се държи с достойнство и ще успее да се въздържи. Образът й как стои облегната на стената с разчорлена коса, с разтуптяна гръд, а устните й, меки и розови от целувката му… Наруга се наум, задето не владее дори мислите си, ще й се обади утре или вдругиден, или по някое време следващата седмица. Зависи колко време ще е нужно вкусът на устните й върху неговите да избледнее. Дотогава ще овладее мислите си, ще възвърне достойнството си и чувството за чест.

Много по-лесно щеше да го постигне, естествено, ако не се питаше постоянно докъде щеше да допусне тя да стигнат нещата, ако той не си беше тръгнал.