Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (22)

Глава 22

На следващата сутрин Едуард си тръгна рано. Още сънена, Франческа започна да недоволства задето той стана по изгрев и се облече. Обясни й обаче колко важно е да подготви някои неща, преди да тръгнат. Целуна я, а тя почти успя да го върне в леглото, но една чаровна усмивка последва обещанието му да й позволи по-късно да направи каквото е намислила.

Вратата се затвори тихо след него. На нея вече не й се спеше, независимо че белезите от поредната безсънна греховна нощ щяха да се изпишат по лицето й. Не беше на себе си. Алкънбъри я предупреди, че Едуард нито ще се ожени за нея, нито ще остане задълго силно привързан. Тя отхвърли пророчествата му. Не желаеше да слуша съветите на Алкънбъри, не искаше да мисли за края на връзката си с Едуард точно сега. Напоследък Едуард бе почти непрекъснато до нея. Всички го бяха забелязали. А тя все още нямаше за себе си отговор на въпроса на Алкънбъри, какво всъщност изпитва към Едуард.

Ненадейната му поява в ложата я смая, колко щастлива се чувства от присъствието му. Организираните от него безкрайни разходки из града, сякаш няма какво друго да прави, подхранваха мечтите й вечно да е така. Помнеше предупреждението на барона, ала се чувстваше безпомощна срещу примамливото присъствие на Едуард. Щеше да го покани в леглото си, не се съмняваше в това, дори в самото начало той да бе заявил, че връзката им ще е мимолетна.

Проблемът бе, че… той май не възнамеряваше да е такава. Ето сега я покани да отиде с него, разпитваше я за чувствата й към Алкънбъри и то с неприкритото намерение да разбере дали не е влюбена в друг мъж. Вече бяха любовници, а той продължаваше да я ухажва старателно. Други бяха страховете й. Ето, неочаквано и изцяло загуби ума и сърцето си по него и мечтаеше в Гринуич да чуе, че и с него е същото. В противен случай…

Франческа свъси вежди, отметна завивките и стана. Понякога беше най-големият враг на себе си. Влюби се в привлекателен, прекрасен мъж, очевидно силно привързан към нея, който не се държеше снизходително, не я подценяваше и не се възмущаваше от някои нейни непристойни постъпки, а тя мислеше единствено какво ли ужасно нещо ще й каже. Отвори гардероба и започна да подбира дрехи. Днес ще се настрои да приеме нещата както дойдат и няма да очаква разочарование. Ако Едуард й каже, че държи на нея, щеше да е добра новина, ако й каже, че иска да продължи да се любят, и това щеше да е добра новина. Той не е като нея, за сетен път си напомни тя. Беше методичен и рационален и не би си изгубил ума по жена само след няколко седмици, независимо колко си допадаха в леглото. Спомни си и обясненията му във връзка с годежа му с Луиза Халстън, бе се стигнало дотам след месеци и дори години.

— По неговите думи съм била склонна да командвам — заяви тя на отражението си в огледалото, вдигнала зелена рокля пред гърдите си, за да прецени как ще изглежда. — Това не е комплимент. Но изрази и желание отново да ме види — продължи тя, отхвърляйки зелената рокля и посягайки към червеникавокафява, украсена с екрю. — И го направи публично. Ако не иска да ме види отново… — погледна лицето си в огледалото и не успя да определи какво изразява застиналото й изражение — … не се налага да го прави — довърши тя шепнешком.

Боже, какво ли бе замислил Едуард за предстоящата разходка до Гринуич?

Най-накрая се спря на сапфирено синия си костюм, в случай че Едуард е намислил да яздят, и слезе долу. Госпожа Хочкис я посрещна на долната площадка и й подаде плик.

— Току-що пристигна за вас, мадам. Позволете да отбележа, тази сутрин изглеждате много добре.

Франческа се усмихна на икономката си. Въпреки терзаещите я въпроси тя наистина се чувстваше много добре и изпълнена с трепетно очакване.

— Благодаря. Днес ще отсъствам.

— Господин Хочкис да извади ли каретата?

— Не се налага. Ще бъда с лорд Едуард.

Възрастната жена кимна и отиде да поднесе закуската.

На масата Франческа отвори бележката. Сали Лъдлоу й пишеше колко се тревожи, защото нито била виждала, нито била чувала Алкънбъри от вечерта в театъра. Деликатно питаше дали Франческа има представа какво е станало. Послеписът й обаче обясняваше истинската й загриженост, умоляваше я да се държи мило с Алкънбъри при следващата им среща и да не забравя колко я обича.

Въздъхна. Всички се надпреварваха да я уверяват колко той е привързан към нея и да я предупреждават колко неподходящ е другият. Колко по-лесно щеше да бъде, ако мъжът, когото обичаше, също изпитваше чувства към нея.

С Алкънбъри би се разбирала чудесно. В деня след появата на Едуард в ложата на семейство Лъдлоу, Алкънбъри й изпрати малък букет прекрасни маргарити. С извинения за снощи и пожелания за щастие, гласеше картичката му, подписана само с инициали. Оттогава не го беше виждала. Дали защото толкова време прекарваше с Едуард, или защото Алкънбъри я избягваше. Не можеше да определи.

Бързо сгъна бележката на Сали. Имаше късмет с такива приятели. Не се бе виждала и със семейство Лъдлоу, те не се движеха в социалните кръгове на Едуард. Откакто я водеше къде ли не, не бе срещала никого от обичайните си познати. Беше й неприятно, задето държи приятелите си настрана, но това бе поредното препятствие, за което не й се мислеше в момента.

Едуард навярно се нуждаеше от известно време за споменатата подготовка и затова се зарадва да чуе как само час след закуската пред дома й спира карета. Бързо се качи да си вземе шапката и вече слизаше надолу, когато на вратата се потропа силно и настойчиво. Госпожа Хочкис се втурна да отвори.

— Къде е лейди Гордън? — попита Едуард, нахлувайки вътре и почти се блъсна в госпожа Хочкис. — Трябва незабавно да говоря с нея!

— Ето ме — обади се тя смаяно. — Какво има?!

Погледна я и на лицето му се разля широка усмивка.

— Джаксън е открил Джорджина!

Колената й се подкосиха. Джорджина… Дълбоко потънала в мисли за собственото си положение, днес дори не бе помислила за племенничката си. Едновременно я обзе чувство за вина и облекчение. Отпусна се на стъпалото зад нея все още стискайки шапката.

— Къде? — прошепна тя. — Къде е детето?

Той мина край госпожа Хочкис и вземайки по две стъпала наведнъж се качи при нея.

— В Бентъл Грийн.

В другия край на Лондон, но все пак достатъчно близо. Загубила дар слово, тя само кимна. Слава богу, че Елен не беше отвела Джорджина далеч, това бе най-големият й страх и сега, успокоена, отправи мислено благодарствена молитва. След броени часове щеше да е отново с племенничката си.

Едуард обгърна лицето й с длани.

— Май си на път да припаднеш. Госпожо Хочкис, донеси шери!

— Не! — Обви китката му с треперещи пръсти. — Добре съм. Веднага отивам да я прибера.

— Разбира се. Каретата ми е отвън.

Помогна й да стане и я поведе надолу.

— Наистина ли я намерихте? — попита госпожа Хочкис.

Франческа нагласяваше шапката си и, неспособна да говори, само кимна. Икономката възкликна радостно и бързо я съпроводи до вратата, която Едуард вече държеше отворена.

— Побързайте. Доведете малката госпожица веднага! Милорд, Бог да ви благослови!

Не беше на себе си, докато Едуард я съпровождаше към каретата и даваше указания на кочияша накъде да кара.

— Нямам търпение да я видя отново — промълви тя тихо, настанила се в купето. — Тя е такова сладко дете, Едуард. Страшно ми липсва.

— Сигурно. — Прегърна я през раменете. — Прилича ли на теб?

— Не. Копие е на майка си. Джулиана приличаше на майка ни, а аз на баща си. Джорджина е с тъмна коса и светла кожа като Джулиана. — Усмихна се. — Още когато Джорджина беше бебе, сестра ми се вайкаше, че детето е наследило носа на майка ни. Питам се колко ли се е променила, откакто я видях за последен път.

— Скоро ще разбереш — увери я той и й стисна ръката.

— Почти не е за вярване… — Замълча, потънала в мисли за отчаянието си, че няма да доживее до този ден. Без помощта на Едуард още щеше да води отчаяната си битка да си намери адвокат. — И всичко това благодарение на теб — обяви тя през сълзи. — Плачеше от радост, но Едуард пъхна кърпичката си в ръката й. — Нямам думи да ти благодаря достатъчно, Едуард, за всичко, което направи. Помагаше ми, утешаваше ме и ми даваше мъдри съвети.

— Моята роля е малка — прекъсна я той. — Решителността ти си каза думата.

— Нищо подобно — успя да се засмее тя, докато си бършеше сълзите. — Решителността ми нямаше да доведе до нищо, ако не бях нахлула в дома ти, за да ти искам обяснение за Уитиерс.

— Прекалено строго съдиш постъпките си.

— Не бях на себе си от тревога. Елен изчезна и нямах представа… Една съседка спомена колко е отслабнала Джорджина. — Обърна се към него тревожно. — Детективът каза ли как изглежда? Добре ли е? Наранена ли е? Ако Елен я малтретира, ще пратя полиция, кълна се!

— По думите му изглеждала добре — увери я Едуард с благ тон. — Засега няма причина да се притесняваш.

— Не съм склонна да й предложа пари, ако се е държала лошо с Джорджина — нареждаше Франческа. — Дори да е било неволно. Непростимо е да държиш дете в мизерия при живи роднини, които е радост ще се грижат за него!

— Джаксън не спомена за мизерия… Не прави прибързани заключения.

— Нищо подобно не правя! — възкликна тя. — Подготвям се за онова, което ще заварим.

Едуард само поклати глава и попита:

— А готова ли си за онова, което трябва да направиш?

— Разбира се. Обсъдихме го няколко пъти. Дори приех да подкупя Елен, за да ми я върне.

— Не е тактично да го наричаш така — напомни й Едуард.

Франческа махна нетърпеливо с ръка.

— Пред нея няма да го нарека така, естествено.

— А как?

Тя понечи да каже нещо, но той я спря:

— Не забравяй: ако я обидиш, рискуваш да ти откаже, дори предложението ти да е изцяло в нейна полза.

Да, имаше голяма вероятност. Франческа затвори очи и се опита да потисне трескавото си нетърпение.

— Добре. Как да постъпя тогава?

— Престани да мислиш за най-лошото.

Тя стисна устни. Едуард я погледна настойчиво.

— Най-важното е да не показваш, че искаш най-много тъкмо това.

— Невъзможно ми е — оплака се тя.

— Не — възрази решително той. — Можеш да го направиш. Когато донесе вестника на Слоан вкъщи и предложи да го накараш да напише опровержение, беше овладяна и практична.

Тя го изгледа свирепо.

— Нищо подобно! Дланите ми бяха изпотени и през цялото време си прехапвах езика.

— Но…

— Но знаех, че няма да ми помогнеш, ако отново изпусна нервите си — призна тя неохотно.

— Нищо подобно — отвърна той за нейна изненада. — Копнеех точно за такава реакция. Никога не подценявай желанията на опонентите си. Ти предложи справедлива сделка, която трябваше да обмисля. Не знаех дали не разполагаш със списък на други мъже, към които да се обърнеш със същата молба и, ако бях казал „не“, ти щеше да си тръгнеш.

Тя свъси вежди.

— Този номер едва ли ще мине пред Елен. Тя разполага с единственото, което искам — Джорджина — и го знае. Откаже ли ми, няма към кого друг да се обърна.

— Вярно, но трябва да подходиш все едно искаш да постигнеш сделка с нея. Алтернативата е да отнесеш случая в съда, а това ще бъде много скъпо и за двете ви. Изгледите да загубите е равен за двете, което значи да поемете разходите, да загубите и детето, и доходите си. Кажи, че точно това искаш да избегнеш както за себе си така и за нея. Покажи състрадание към положението й, дори да е престорено.

— Опитах. Наистина. И донякъде й съчувствам. Но не си видял Джорджина, както аз я видях последния път с насълзени очи и нещастна, докато ме умоляваше да я взема със себе си. Не чу как Пърсивал крещеше, че ще извика властите, ако не си тръгна веднага. Не чу заканата на Елен никога да не се откаже от Джорджина… — Спря, за да нормализира дишането си.

— Имаш ли идея колко копнеех да стоваря юмрука си в лицето на Грегори Слоан? — попита той със сурово изражение. — Или да го съдя, докато го докарам до просешка тояга? А ти настояваше да запазя спокойствие и да слушам как го омайваш.

Тя пое дълбоко въздух, долавяйки какво всъщност й казва.

— Беше представление.

— Точно така. Нищо друго.

Взе ръката й. Вече се отдалечаваха от центъра на Лондон. Оживените улици и високите сгради отстъпваха място на по-тесни пътища и малки къщи. Бентъл Грийн беше спокоен квартал в покрайнините на Столицата. Мина цяла вечност, но накрая каретата спря пред отдалечена от улицата къщурка с голяма градина. Каретата се разклати, когато кочияшът скочи, а Франческа изправи рамене и наум си повтори сценария.

Прислужникът отвори вратата и Едуард я погледна.

— Готова ли си?

— Моля те, дръж Пърсивал настрана, ако е вкъщи. Той насърчава Елен да се държи лошо с мен. Ненавистта ни е взаимна.

— Разбира се.

Тя сграбчи ръката му, сърцето й щеше да се пръсне от радост и нерви. Помогна й да слезе, двамата минаха през портата и влязоха в градината. С известно закъснение Франческа си даде сметка, че ги придружават повече прислужници от обикновено. Двама бяха скочили от задната част, друг бе слязъл от капрата. Кочияшът завърза поводите и оглеждаше зорко какво става наоколо. Зърна пистолет на седалката до него. Хвърли поглед към Едуард лицето му бе придобило авторитетен вид, а изражението му говореше, че няма да приеме отказ. Приличаше на пълководец, поел срещу враг, с малка армия зад гърба си.

Нямаше начин сега Елен да я спре.

Малко черно куче с лай се втурна да ги посрещне. Още не стигнали до входната врата и една жена я отвори.

За секунди, преди да разпознае гостите, по лицето на Елен Хейуд се мярна дружелюбно изражение. За изненада на Франческа изглеждаше доста добре, не така слаба и изморена, а със свежо лице и грижливо прибрани руси коси. Ала щом зърна Франческа, пребледня и понечи да затръшне вратата.

— Госпожо Хейуд — обади се Едуард и, поставяйки ръка на вратата, й попречи. — Моля да ни отделите малко време.

— Как си, Елен? — попита Франческа.

Застанала лице в лице срещу врага си, вече не беше нервна, а ледено спокойна. Точно този момент бе чакала и с Едуард и неговите високи и мускулести придружители наблизо се чувстваше непобедима.

— Да ти представя мой приятел. Лорд Едуард де Лейси, това е госпожа Елен Хейуд.

По лицето на Елен се изписа изненада. Едуард се поклони и попита:

— Може ли да влезем?

В очите на Елен се четеше паника.

— Как ме откри?

Веждите на Франческа се стрелнаха нагоре.

— Ти криеше ли се?

Изчервяването на жената беше красноречиво признание. Едуард й бе попречил да затвори вратата и сега тя неохотно отстъпи назад.

— Влезте — промълви недоволно. — Нямам друг избор, предполагам.

Никой не коментира последните й думи. Франческа долови сигнала, който Едуард даде на слугите си и те мълчаливо се разположиха в градината. Един остана при портата. Елен също ги забеляза. Очите й шареха между Франческа, Едуард и едрите мъже. Видимо напрегната, тя ги насочи към всекидневната — спретнато, но мизерно помещение.

— Защо си дошла? — попита Елен направо, щом Франческа седна.

— Искам да видя племенничката си — отвърна Франческа спокойно. — Не може ли?

Овладяното й поведение притесни Елен още повече. Очите й се стрелнаха към вратата сякаш очакваше някой да се появи всеки момент. Франческа се надяваше да е Джорджина и едва се сдържаше на мястото си.

— Джорджина я няма — заяви Елен. — Излезе.

— Ще почакам — Франческа свали ръкавиците си и се настани по-удобно. — Дори се радвам, че не е тук. Исках да обсъдя нещо насаме с теб.

Лицето на Елен пламна.

— Не! — отсече тя.

— Не? — повтори Франческа изненадано.

— Не, няма да я вземеш! — обяви Елен с вирната брадичка.

Франческа я изгледа. Елен очевидно очакваше поредния скандал, а не спокойното й и разумно поведение. Франческа знаеше, че при предишната им среща само тя бе виновна за изпуснатите си нерви, но сега бе твърдо решена да не го прави и да се придържа към уместния съвет на Едуард.

— Годината вероятно е била доста тежка за теб — подхвана тя с известно съчувствие. — Как са синовете ти?

Домакинята й видимо се обърка.

— Добре са.

Франческа кимна. Почти долавяше одобрението на Едуард — той оценяваше въздържаността й и я насърчаваше да продължи в този дух.

— Сигурно са големи юнаци. Приличат ли на Джон?

— Да — отвърна Елен бавно. — Метнали са се на баща си.

Зад подозрението й се долавяше майчина гордост.

— Щастливи момчета. Джон беше един от най-милите мъже, които съм познавала. Сигурно и много са пораснали. Последния път, когато ги видях, още пълзяха.

Елен притеснено навиваше крайчето на престилката си. Хвърли поглед към Едуард.

— Вече ходят.

— Децата растат толкова бързо — отбеляза Франческа. — Бях смаяна колко бързо се променя Джорджина като дете. Сега сигурно едва ще я позная.

Елен пребледня.

— Няма да я вземеш — повтори тя с по-остър тон. — Няма да го допусна! Как можеш да искаш подобно нещо?

Франческа стискаше пръстите си в юмруци, стараейки се да запази спокойствие.

— Желанието на баща й беше аз да я отгледам, ако той почине — напомни тя на Елен. — Сестра ми би искала единственото й дете да е с роднините си. От деня, когато се роди, обичам Джорджина като свое дете. Детето, с което не бях благословена по време на своя брак.

— Не ме интересува — тросна се Елен. — Съжалявам, че нямаш дете, но няма да вземеш моето.

— Но тя не е твоя, нали? — възрази разпалено Франческа, преди да успее да се спре.

Едуард, запазил мълчание досега, се размърда. Тя си прехапа езика, наложи си да се успокои и продължи с предишния си мек тон:

— Ти имаш двама сина. Тези малки момчета се нуждаят от теб. Един ден пред теб ще легне отговорността да ги изучиш или да научат занаят. Мисля си как да ти помогна да го осъществиш.

— Нищо подобно! — извика Елен. — Просто искаш да вземеш Джорджи!

— Да, за да я отгледам според желанието на баща й, твоя съпруг. Първата ми мисъл беше да се обърна към адвокат, за да ме представлява в съда. — Елен я погледна ужасено. — Всички шансове да спечеля са на моя страна. — Франческа говореше убедено. — В състояние съм да се грижа добре за едно дете. Майка й беше моя сестра, а баща й беше съгласен да я взема, защото съм най-близката кръвна роднина на Джорджина и нейна кръстница. Обичам я все едно е мое дете. Но адвокатите не работят безплатно и такъв ход ще се отрази тежко на твоето и на моето семейство. Хрумна ми, че има по-благоприятен начин да изгладим нашето различие.

Елен поклати глава. В очите й имаше сълзи.

— Бях готова да дам много пари и за адвокат, и за съдебни разходи, но от това кой печели? Овдовяла майка с две малки момчета има много по-голяма нужда от тези пари — обясни Франческа спокойно. — Знам, че според завещанието Джорджина получава годишна сума за нейната издръжка. Ако напусне домакинството ти, ще се лишиш от нея. Наистина разбирам положението ти. Предлагам да действаме в полза и на двете ни, ще отгледам Джорджина, а в замяна ще ти дам двете хиляди лири, които бих похарчила, ако заведа дело.

Беше обмислила сумата внимателно. Издръжката на Джорджина възлизаше на сто лири годишно — значи хиляда лири за следващото десетилетие, ако остане да живее при Елен. С тази сума Франческа не възмездяваше достатъчно Елен, защото тогава за нея нямаше да остане нищо, а вдовицата имаше двама сина. Обаче доход от две хиляди лири, при разумно вложение, би възобновявал годишната сума от сто лири неопределено дълго време и пак да останат средства за обучението на момчетата. Сумата никак не беше малка и Франческа бе преценила колко сериозно ще усети липсата й, но сега, затаила дъх, очакваше отговора на Елен.

Жената видимо се разкъсваше. Прехапа силно устна и тя побеля, два пъти избърса сълзите от очите си. Понечи да заговори, ала отвън се чу шум. Кученцето отново лаеше и Франческа чу младежкия, ведър глас на Джорджина. Скочи на крака и се отправи към вратата.

— Пърси! — изкрещя Елен. — Пърси, не влизай! Отведи децата!

Едуард вече беше изскочил навън. Още гласове, този път мъжки, долетяха от коридора. После Франческа чу онова, за което мечтаеше всеки ден.

— Леля Франи?! — извика Джорджина. — Тя тук ли е?

— Да, скъпа — обади се Франческа.

Последва шум от стъпки и Джорджина се появи на прага. Беше по-висока и по-слаба отколкото я помнеше, но чиста и изглеждаше здрава. Лицето й сияеше.

— Лельо Франи!

Прекоси стаята и се хвърли в прегръдките на Франческа, която не можеше да говори от вълнение. Сърцето й щеше да се пръсне, а очите й бяха влажни. Най-после!

— Толкова ми липсваше — Джорджина бе впила в нея тъмните си очи. — Защо не идваше да ме видиш?

Зад тях Елен ридаеше. Франческа се опита да не я чува, за да не се замисля с какви лъжи е обяснявала на Джорджина отсъствието на леля й, защото тогава определено щеше да загуби самообладание.

— И ти много ми липсваше — увери тя племенничката си. — Исках да дойда да те видя по-рано.

Джорджина се поколеба, после кимна философски.

— Разбирам. Мама ми каза, че възрастните имат много задължения и отговорности и затова не отделят на гостуването толкова време, колкото биха искали.

Франческа си пое дъх, за да преглътне яда си. От една страна, Джорджина наричаше Елен „мама“; от друга, Елен фактически хвърляше върху Франческа обвинението, че не е посещавала детето, докато всъщност действията на мащехата я бяха възпирали.

— Никога не съм прекалено заета за теб — увери тя племенничката си. — Боже, колко си пораснала. Все повече приличаш на майка си.

Джорджина се усмихна щастливо.

— Наистина ли? По думите на татко е била много красива.

— Така е, скъпа — потвърди Франческа. — Също като теб.

— Елен.

Пърсивал стоеше на прага. Изглеждаше съкрушен. Изгледа Франческа мрачно и отново се обърна към сестра си.

— Елен, ела за момент.

Тя сякаш се страхуваше да излезе от стаята. Очите й шареха между Франческа, Джорджина и брат й.

— Сега ли, Пърси? — почти проплака тя.

Той кимна.

— Да, сега! Остави Джорджи да говори с… — Направи гримаса, все едно е хапнал нещо горчиво. — Остави я да поговори с леля си.

Джорджина долови напрежението.

— Защо? — попита тя разтревожено. — Защо трябва да говоря с леля Франи, вуйчо Пърси? — Пърсивал мълчеше и тя погледна Елен. — Защо, мамо?

Елен Хейуд прибра ръце зад гърба си.

— Защо не, Джорджи? — обади се тя с разтреперан глас. — Не си я виждала от известно време.

Джорджина обаче бе силно обезпокоена.

— Лельо Франи — започна тя умолително, — може ли мама да остане?

— Не, не — бързо се намеси Елен. — Ще бъда отвън… При Били и Джак.

Решително прекоси всекидневната. Пърсивал я прегърна през раменете и я изведе. Франческа видя как Елен покри лице с ръце. В следващия миг се появи Едуард със сериозно изражение, погледна я и затвори вратата. Двете останаха сами.

— Какво има, лельо Франи? — Слабото личице на Джорджина беше изплашено. — Защо всички си тръгнаха?

— За да се видим на спокойствие. Не са си тръгнали, скъпа. Отвън са. — Франческа хвана детето за ръка и го отведе при дивана. — Не исках да отсъствам толкова дълго — започна тя. Опитваше се да не разстрои допълнително племенничката си, но и не желаеше детето да мисли, че го е изоставила. — Копнеех да те видя, но когато напуснахте „Чийпсайд“ не знаех къде сте отишли.

— О, тогава беше много страшно — обади се Джорджина. — Вуйчо Пърси каза, че трябва да се махнем много бързо и съвсем тихо. Джак се разплака, защото забравихме любимото му одеялце.

— Госпожа Дженкинс ми каза.

— Тя беше доволна, като си тръгнахме — обяви Джорджина. Изключително много приличаше на Джулиана, когато беше разстроена. Между веждите й се бе образувала бръчка, а очите й горяха. — Държеше се грубо с мама и все се оплакваше, че съм оставяла кал по стълбите, а не беше така!

— И аз не я харесах — довери й Франческа шепнешком, а детето се усмихна. — Но се натъжих, защото бяхте заминали, без да кажете къде. Липсваше ми и се постарах да те открия. Дойдох, щом разбрах къде си.

— Толкова се радвам! — Лъчезарната й усмивка обаче бързо се стопи. — Пак ли ще се карате с мама? Не ми е приятно.

— Няма. — Сърцето й се свиваше да чува как Джорджина нарича „мама“ чужда жена. — Дойдох да те отведа вкъщи с мен.

Очакваше Джорджина да се смути и дори да се изненада. Беше се подготвила за детските опасения и страхове. Племенничката й не я беше виждала от доста време и отдавна не бе идвала в дома й. Естествено е едно дете да се изплаши. Но не очакваше Джорджина да я попита озадачено:

— Защо?

— Скъпа, родителите ти искаха така. Преди майка ти да почине, говорихме за теб. Тя много те обичаше. Щеше да те заведе в Италия, където е израснала, за да видиш оперите, където баба ти е пяла. Когато тя почина, сърцето ми беше разбито. Замислих се какво щеше да направи тя за теб. Сигурно щеше да иска аз да те заведа на тези места. Баща ти беше съгласен. На мен остави да те заведа, когато пораснеш. Казваше, че още от дете си италианка по сърце. — Плахата усмивка на Джорджина я окуражи. — Помниш ли къщата ми? И как госпожа Хочкис ти правеше маслени бисквитки? Приготвили сме ти стая на горния етаж, до моята. Госпожа Хочкис ужасно се притеснява, че ще ти купя папагал, но няма търпение да те види отново.

— Папагал ли? — Джорджина сбръчка носле. — Те много крякат.

Франческа се засмя.

— И госпожа Хочкис каза същото. — Наклони глава, за да вижда лицето на племенничката си по-добре. — Славно ще си прекарваме дори без папагал.

— Но… — Джорджина отново свъси вежди. — Не искам да оставям мама и братята си.

— Скъпа, тя не ти е истинска майка — напомни Франческа нежно.

Джорджина се нацупи.

— Не искам да идвам, лельо Франи.

— Ще бъдеш много по-щастлива — продължи Франческа забързано, силно изненадана от неочаквания отказ. — Няма да метеш стълбите, няма да работиш в градината. Ще имаш хубави рокли, ще се учиш да свириш на пиано, да рисуваш и всичко друго, за което се сетиш. Заедно ще учим италиански.

— Не! — отсече детето.

— Стига, Джорджина. — Франческа реши да се държи твърдо. — Последния път, когато те видях, ме умоляваше да те взема със себе си.

— Не е вярно! — заяви момичето видимо шокирано. — Не искам да напускам мама, Били и Джак!

— Баща ти искаше аз да те отгледам, скъпа. Трябва да уважиш желанието му.

Франческа не очакваше такива трудности. Джорджина не реагираше според очакванията й. Но да не забравя, че е дете и то — доста своенравно. Май сбърка, като въобще я попита за мнението й. Не тя щеше да решава къде ще живее.

— Вече обсъдих въпроса с госпожа Хейуд. Тя знае каква беше волята на баща ти.

Лицето на Джорджина поруменя. Малката скочи на крака.

— Не! — извика детето. — Мама никога няма да разреши да ме вземеш! Тя ме обича!

— Разбира се. Аз също. — Франческа усети как губи търпение. — Бъди разумна, Джорджина.

— Ако ме обичаш, ще ме оставиш тук!

Франческа не повярва на ушите си.

— Ще продължаваш да виждаш всички тук — опита се да успокои момичето. — Не всеки ден, но ще им гостуваме.

По лицето на Джорджина се стичаха сълзи; не от тъга, а от гняв.

— Мама няма да позволи да ме вземеш. Има нужда от мен. Ти ме искаш само защото нямаш деца. Така каза вуйчо Пърси.

Жестоките думи жегнаха Франческа.

— Не е вярно! — сопна се тя.

Дяволите да го вземат Пърсивал Уотс и злостния му език. Щеше да е много по-лесно, ако не беше настроил Джорджина срещу нея. Положи огромно усилие да укроти гнева си и да си възвърне първоначалната радост от срещата им.

— Джорджина, да не спорим. Мислех, че ще си доволна. Някога така добре се разбирахме.

Джорджина все още се сърдеше, брадичката й трепереше.

— Значи няма да ме вземеш?

— Напротив.

По лицето на момиченцето се изписа неподправен страх.

— Не! — изпищя детето. — Не! Мамо!

Обърна се и хукна към вратата.

— Джорджина, моля те — извика Франческа, но се оказа късно. Племенничката й отвори вратата и се хвърли в прегръдките на Елен Хейуд.