Каролайн Линдън
Една нощ в Лондон (25)

Глава 25

Едуард се качи горе с учестен от радостно предчувствие и пулс. Ще коленичи, за да разбере тя колко сериозно е обмислил предложението за брак. Инстинктивно започна да изброява доводите в полза на женитбата им, ако тя започне да възразява. Не беше свикнал да му отказват, а в случая беше готов на всичко, за да я склони. Никога не се бе чувствал така уверен в правотата на действията си. Прехвърли отговорността за запазването на титлата на Чарли и сега се чувстваше изненадващо щастлив, а съвсем скоро щеше да има и Франческа.

Отвори вратата и я видя застанала до бюрото му с наведена глава. Светлината от пламъка в камината се отразяваше в косата й. Все още беше с халата, но Едуард добре знаеше, че под него е гола. Затвори вратата и почти прекоси стаята, когато тя се обърна.

Застина на място. Боже! Изражението й нямаше нищо общо с очакванията му. Побиха го тревожни тръпки от обвинителния й поглед.

— Какво е това? — попита тя в тягостната тишина.

Вдигна няколко листа… Докладът за нея, който Джаксън му бе дал.

Проклета история. Защо не го изгори?

— Не пише нито за Джорджина, нито за Елен Хейуд, нито за Пърсивал Уотс — продължи тя с вече разтреперан глас. — Тук пише за мен. Каза, че наетият човек бил неграмотен, а това са страници за родителите ми, за брака ми и за приятелите ми. Защо са ти?

Едуард стоеше замръзнал на място. Боже, лъжа, за която беше забравил, докато се мъчеше да задуши интереса си към нея.

— Защо? — попита тя отново. — Ако ме беше попитал, щях да ти кажа всичко, което пише тук.

Гърлото му се беше стегнало. Как да й обясни любопитството си по времето, когато нямаше никакво основание да я пита направо?

Как да я убеди, че го е пленила почти от първия момент на тяхната среща? Как да признае постъпката си на пълен глупак и дълбокото си съжаление, защото разбира какъв удар и обида е това върху честната й душа? Как да й каже сега, че я обича и е бил готов да падне на колене и да й предложи брак?

Той стоеше безмълвно, а тя метна доклада по него. Едуард трепна. Листовете се разпиляха наоколо като пера от наранена птица.

— Съжалявам — промълви той. — Беше грешка.

— Грешка ли?! — Тя скръсти ръце и вирна брадичка. Ето, това беше тъй добре познатата му безстрашна Франческа.

Сега вече видя проблясващите сълзи в очите й и се почувства ужасно.

Отвори уста, за да обясни, но думите излязоха неубедително.

— Не мога да се защитя — заяви той безпомощно.

— Бях готова да приема почти всичко, което би ми казал — прошепна тя.

— Исках да знам всичко за теб. — Всяка дума произнасяше с усилие и горчивина. — Не биваше да го правя. Трябваше да изчакам ти да ми кажеш каквото ме интересува за теб. Беше редно да устоя на желанието да контролирам нещата… — Прочисти си гърлото. — Съжалявам.

За миг тя затвори очи и Едуард почувства как се изпълва със страх и надежда, надежда тя да приеме извинението му и да държи достатъчно на него, за да не допусне това да ги раздели; и страх… да не стане така, страх, че е дал сърцето си на жена, която не отвръща на любовта му, страх, че е допуснал същата грешка, както с Луиза, но този път несравнимо по-голяма. Да се ожени за Луиза му се струваше интелигентна и рационална постъпка, да преследва и ухажва Франческа бе истинска лудост, но той не се спря и се влюби безгранично, нямаше представа как би оцелял без нея. Когато Луиза го отхвърли, се ядоса. Но ако Франческа го изостави, ще бъде съсипан.

— Кога? — попита тя. — Кога поиска тази информация от господин Джаксън?

Предпочете да не влошава положението с нова лъжа.

— Когато интервюирахме адвокатите тук. — Видя я как присви очи. Явно си припомняше деня. — Първоначално поисках да открие госпожа Хейуд и Джорджина — продължи той трескаво с надеждата да я умилостиви. — Прецених, че ще бъде трудно да се намери адвокат да поеме случая ти. Най-добре беше да се възложи на частен детектив да издири Джорджина. Признавам, действах без да те уведомя, но търсех бърза развръзка. И ти го потвърди, когато ти изложих доводите си.

Тя свъси вежди и попита:

— За да се отървеш по-бързо от мен, така ли?

— Защото ме изкушаваше — призна той. — Твоето привличане ме плашеше. Реших, че ще е най-добре всичко да приключи за няколко дни, да.

Тя започна да клати глава в началото плахо, после все по-решително.

— Ти не ме хареса. Смяташе ме за досадница. Принудих те да ми помогнеш, въпреки че ти не ми дължеше нищо.

Едуард изруга наум и прокара пръсти през косата си.

— Да! Но не можех да се откъсна, макар — по думите ти — да бях направил достатъчно и да съм свободен да си вървя. Оказа се невъзможно да се откъсна, независимо че беше разумно да постъпя така.

— Значи всичко е било едно неустоимо желание — заключи тя и хвърли поглед към омразните листове, разпилени по пода. — За да се впуснеш във връзка с мен още преди нещата да стигнат дотам, си се подсигурил, че съм достатъчно безопасна.

Едуард преглътна мъчително. Несъзнателно изправи рамене и се стегна, готов да поеме предстоящия удар.

— Не, не беше така — възрази той.

Тя го погледна в очите и отсече:

— А на мен ми изглежда така.

Той не каза нищо. Тя имаше право, сега наистина изглеждаше така. От самото начало знаеше, че не бива да възлага на Джаксън да събира информация за нея. Не бе очаквал всичко да се обърне срещу него.

Франческа мълчаливо се обърна, прекоси помещението, взе си дрехите, отиде в банята да се облече и си тръгна, като затвори вратата след себе си.

Едуард имаше чувството, че въздухът изчезна от стаята заедно с нея. Стигна до един стол, преди коленете му да се подкосят. Притисна глава с ръце и се опита да мисли, но не му хрумваше нищо, чувстваше се окаян. За пръв път не знаеше как да постъпи. В главата му не се въртеше никакъв план, пък било то и неподходящ.

Изчака да мине час и й прати бележка, искаше позволение да я посети на следващия ден. Нареди на прислужника да не се връща без отговор, дори ако се наложи да стои цяла нощ пред къщата. Полученият отговор обаче се оказа по-лош, отколкото си представяше: тя отказваше да го види; никакво сбогуване, никакви упреци, никаква покана да се извини отново… Нищо.

Едуард изкара безсънна нощ, вторачен в огъня на камината, пиеше от най-хубавото бренди на баща си и се питаше какво да предприеме. Най-накрая измисли три варианта, но нито един не му харесваше особено.

Първо, ще изчака тя да се съгласи да го види отново, надявайки се това все някога да стане. Всеки неин отказ за среща беше като сол в раната. Цял живот се бе гордял с търпението си и силата на духа, ала перспективата да чака повикване, което може и да не дойде, го съсипваше. Това не бе примамлив вариант.

Второ, да нахълта насилствено в дома й и да излее сърцето си, като обясни причините за постъпката си. Ако го изхвърли, ще застане пред прозорците й, ще крещи, за да го чуят всички, и ще се моли тя да му прости. Съществуваше обаче вероятността подобно поведение да я възмути и никога повече да не му проговори. Едуард не се бе натрапвал на дама и нямаше представа дали ще успее. Ако тя избухне в сълзи и го отпрати да си върви, вероятно ще отиде и ще скочи в Темза.

Оставаше му третият вариант. Не му харесваше повече от първите два, затова изпи още доста бренди, в опит да измисли четвърти или пети вариант. Накрая се оказа, че изпълващият го с ужас трети вариант е единственият, който съвестта му позволява.

* * *

Потропа няколко пъти и едва тогава вратата се отвори. Очевидно не вдъхна доверие на прислужника с мътен поглед, но Едуард мина край него и заяви настойчиво:

— Кажи на лорд Алкънбъри, че настоявам да го видя незабавно.

— Милордът още не е станал. Елате в по-приемлив час.

— Настоявам да го видя — обяви Едуард и изгледа прислужника с най-ледения си поглед. — Веднага.

Човекът свъси вежди, но преди да успее да възрази от горната площадка на стълбището долетя глас:

— Да не гори къщата, че долу цари този шум?!

Едуард вдигна поглед.

— Искам да поговорим, Алкънбъри. За лейди Гордън.

Баронът слезе бавно по стълбите. Очевидно току-що беше станал.

Беше по халат, а косата му разрошена. Направи знак с ръка на прислужника да ги остави. Мъжът покорно затвори вратата и се изниза.

— Слабо ме интересува какво имате да ми кажете за нея.

— Не е каквото си мислите — парира го Едуард.

Алкънбъри го погледна учудено.

— Да не би да заминавате за Китай с намерението никога да не се върнете.

Може би.

— Дошъл съм да ви помоля за услуга.

— Така ли? — подхвърли Алкънбъри суховато.

Ръцете на Едуард неволно се стиснаха в юмруци. Прехапа устни, за да запази самообладание.

— За нея, не за себе си. Опасявам се… — Поколеба се за миг. — Опасявам се, че ще й трябва някой. Разбрах, че сте били незаменим, когато съпругът й е починал.

Съмненията на барона видимо намаляха. Едуард изобщо не го харесваше, но трябваше да признае, че чувствата на Алкънбъри към Франческа са истински, което обаче само правеше нещата по-трудни за него.

— Какво й е? Какво не е наред Де Лейси?

— Нито е пострадала, нито е болна. — Дори студената резервираност, култивирана отдавна, не правеше нещата по-поносими. Наложи се Едуард да извърне очи от загриженото лице на Алкънбъри, защото знаеше, че именно той ще утешава жената, която обича и която вероятно бе загубил благодарение на глупостта си. — Просто научи някои нелицеприятни неща за мен. В момента определено се нуждае от приятел.

Алкънбъри го изгледа подозрително.

— Предупредих я, че ще я нараните.

— И сте били прав — въздъхна Едуард.

— Знам — погледна го баронът навъсено.

— Бил сте й истински приятел, когато съпругът й е починал — продължи Едуард, ненавиждайки всяка дума, която се налага да произнесе. — Време е пак да се покажете като такъв.

— Ще се опитам — отвърна Алкънбъри бавно.

Едуард кимна в знак на благодарност. Сърце не му даваше да го изрече на глас, когато предлагаше на Алкънбъри нов шанс да спечели сърцето на Франческа. Рано или късно тя ще реши, че е по-добре да се влюби в мъж, готов веднага да я подкрепи, когато друг е разбил сърцето й.

— Благодаря за посещението — добави Алкънбъри, нарушавайки мислите му. — Ще се отбия при нея тази сутрин.

Едуард си представи как Франческа се усмихва на барона по време на закуска, как пие шампанско с него в притъмнения театър, допуска да прокарва пръсти по ярката й, лъскава коса и му причерня. Нямаше повече работа тук.

— Хубав ден — пожела той, мина покрай барона и остави вратата да се затръшне зад гърба му.

Франческа изкара безсънна нощ, мяташе се и се въртеше в леглото. Най-накрая се отказа и стана още на зазоряване. Още беше шокирана от постъпката на Едуард: беше я разследвал! С каква цел?

Толкова силно го привличала, а той не успял да й устои, макар да знаел, че не постъпва правилно. Е, звучеше малко като нейното оправдание, когато го целуна… И когато го покани вечерта в дома си с намерението да го съблазни… Но тя поне действа открито и честно!

А какво ли щеше да направи той, запита се тя, ако Джаксън му бе съобщил нещо неприятно? Щеше ли да й обърне гръб, или въпреки всичко щеше да легне с нея, но със съзнанието, че всеки момент може да я изостави? Ако беше декларирал чувства към нея, щеше да се вкопчи в думите му и да си внушава, че това е истината между тях.

Ала той никога не спомена и дума. Не го направи и когато тя почти го умоляваше да го стори; дори да беше лъжа, той не я изрече.

Отчаяно търсеше начин как да спре да мисли за Едуард и реши да посети Джорджина. Нали Елен разреши да я вижда по всяко време? Франческа бе купила за племенничката си подаръци и дрехи. Сметна за подходящо да й ги занесе. Докато ги подреждаше горе, госпожа Хочкис й съобщи, че лорд Алкънбъри чака във всекидневната.

Слезе да го види, доволна от появата му. Част от сърцето й бе разочарована, защото не е Едуард, дошъл да я спечели отново, да я вземе в обятията си и да я люби до захлас, докато тя забрави, че я е проучвал, преди да легне с нея… Но нали тя го помоли да не идва, напомни си строго. Не може да го вини, задето изпълнява желанията й. Само защото тя щеше да постъпи така на негово място, не беше причина да очаква, че и Едуард ще го направи. Надяваше се Алкънбъри да й помогне да не мисли постоянно за Едуард.

— Алкънбъри, колко мило да се отбиеш да ме видиш — протегна тя ръце към него. — Липсваше ми.

— И ти на мен. — Целуна я по бузата и отстъпи, за да я огледа по-внимателно. — Изглеждаш уморена.

Тя се засмя унило.

— Какъв ласкател си! Ще ми откраднеш сърцето с такива приказки.

Той се пресегна и отметна кичур от слепоочието й.

— Свободно ли е, за да бъде откраднато?

Не. Насили се отново да се усмихне.

— Ще останеш ли за закуска? Още не съм яла, но ми се стори, че замириса на кафе. Госпожа Хочкис с радост ще ти поднесе чаша.

Алкънбъри я изгледа изпитателно.

— Сутринта имах странен посетител. Преди часове едва не счупи вратата ми. Реших, че има обир или пожар, но се оказа Де Лейси.

Сърцето на Франческа трепна при споменаването на името му.

— Боже! Колко невъзпитано.

— Много — съгласи се Алкънбъри. — Помоли ме да се отбия при теб. Смяташе, че тази сутрин ще ти трябва приятел.

Усмивката й беше неуверена.

— Винаги се радвам да те видя, Хенри.

— Не, не е вярно — прекъсна я той. — Тогава в театъра ми каза да не идвам, защото се надяваше той да е тук и сутринта.

Тя издърпа ръцете си от неговите и отиде в трапезарията, където госпожа Хочкис вече беше приготвила масата. Колко жестоко от страна на Алкънбъри да й го напомни. Та тогава тя бе като девойка, омаяна от Едуард и безумно радостна, че я е догонил в театъра, независимо от евентуалния скандал. Тогава тя бе лудо и сляпо влюбена в него.

Алкънбъри я последва.

— Франческа, какво направи той?

Тя започна да оглежда блюдата, оставени на бюфета.

— Всъщност нищо.

— А ти какво искаше да направи той?

Проницателният му въпрос я жегна. Наложи се да си поеме няколко пъти въздух, за да не се разплаче.

— Казах ти нищо — отвърна тя съкрушено. — Не ми е давал никакви обещания, а аз не съм очаквала нищо от него.

— Не си ли очаквала? — попита той.

Тя продължи да гледа чиниите, макар да бе огледала всички без да си хареса нещо за ядене.

— А какво искаше? — не я оставяше на мира Алкънбъри.

Искам да ме обича така силно, както аз го обичам. Тъжно поклати глава.

Той я хвана нежно за раменете и я обърна с лице към себе си.

— Преди седмица лицето ти засияваше при неговата поява. Сега твърдиш, че не очакваш нищо от него. Аз обаче виждам обратното. Различавам любовната мъка, Франческа.

По бузите й закапаха сълзи.

— Той не ме обича — прошепна тя. — Мислех, че ме обича, или поне би могъл, но той никога не го каза.

Алкънбъри я притегли в обятията си и тя зарови мокрото си лице в гърдите му.

— Не всички мъже са прекрасни и честни като мен, скъпа. Повечето пребледняват само спомене ли се думата „любов“ и далеч не са склонни да паднат на колене и да признаят колко са влюбени. — Повдигна брадичката й и я погледна в очите. — Ако преди две седмици ми беше казала „да“, всяка сутрин щях да ти декларирам чувствата си.

— Знам — промълви тя. — Трябваше да ти кажа „да“.

Той се засмя, но после въздъхна.

— Нищо подобно не биваше да правиш. Откъде въобще ми хрумна да ти предложа? Знаех, че си влюбена в него или поне не в мен. И, ако не греша, той е силно влюбен в теб.

Тя избърса мокрите си очи.

— Събирал е информация за мен. Предварително.

— Той е негодник, който обича да контролира нещата — обясни Алкънбъри. — Не съм изненадан, че го е направил.

— Защо просто не ме попита, щом е искал да знае кои са родителите ми и какво се е случило със Сесил?

— Тайните на семейството ти не се появяват в клюкарските вестници, както е случаят с него.

Тя трепна. Сети се как всички вестници огласиха семейната история на Едуард. Това го вбеси, но той не даде израз на гнева си.

— Той не го заслужава.

— Разбира се. Никой не го заслужава. Но някои го приемат по-стоически от други.

— Според теб ме е разследвал, защото е бил в ужасно настроение заради клюката ли? — погледна го тя със съмнение.

Алкънбъри се усмихна язвително.

— Твърдиш, че мъжете са склонни към идиотщини. Ако аз бях на път да загубя всичко, ако цялото ми семейство е превърнато в обект на подигравки по всички лондонски салони, а непокорна червенокоса изкусителка насилствено влезе в живота ми с настояването да й помогна, и аз бих извършил нещо, за което после бих съжалявал. — Наведе се към нея и добави по-тихо: — Особено ако не мога да й устоя.

Франческа се освободи от прегръдката му. Едуард спомена нещо подобно… Толкова силно го привличала.

— Говориш така, за да ми стане по-добре.

— Естествено. Но вероятно отговаря на истината. Независимо от мотивите му тогава, сега той е напълно искрен. Споделих ли как ме събуди на зазоряване, за да ме увещава да дойда да те утеша?

Тя само сви рамене. Щеше й се Едуард лично да бе дошъл да я утеши. От друга страна, как да го направи, когато му забрани да се появява? Още не бе готова да се изправи пред него, но разговорът с Алкънбъри за него разпали силно желанието й да го види. Най-неприятно й беше, че се чувстваше объркана и ужасно съжаляваше за отправената към него забрана да я търси.

— Вече заявих колко невъзпитано е постъпил — напомни му тя.

— Да. Едуард де Лейси често е невъзпитан. Истински дивак в поведението си. — Тя го изгледа свирепо, но той продължи невъзмутимо: — Как посмя да се яви на прага ми на зазоряване, с помътнели от алкохол очи и, колкото и да му беше неприятно, почти ми нареди да утеша жената, на която съм предложил брак? Жената, с която го е виждал целия град. Този човек е лунатик. Или пък… е луд по теб.

Навярно беше така, помисли си Франческа, поне й се искаше да е.

— Благодаря, че дойде, Алкънбъри — заяви тя вече с по-сигурен глас. — Съветите ти винаги са безценни.