Сюзън Ий
Ангелски свят (60)

60

И последната клетчица в плътта ми замръзва, после всичките избухват в ледени шрапнели. В цялото ми тяло боцкат и се сблъскват ледени игли. Или поне така го чувствам.

Най-силно е усещането, когато водата покрива и главата ми, сякаш темето ми е последният бастион на топлина в тялото. От шока в гърлото ми напира писък, но дробовете ми са толкова замръзнали и свити, че не съм в състояние да издам и звук.

Вълнението ме преобръща в мрака, а аз потъвам като гюле. Изгубвам всякакъв ориентир за положението на тялото си и посоката на движение.

В крайна сметка въртенето спира, но пък, когато го овладявам, вече не съм сигурна накъде е повърхността. Гърча се цялата, докато хронометърът на въздуха в дробовете ми тиктака усилено.

Никога не съм и допускала възможността да объркам горе и долу, но без гравитация и светлина, просто няма начин да отгатна коя посока накъде е. Ужасявам се от необходимостта да направя избор.

Покрай мен преминават мехурчета и ме сполитат мисли как ужасяващи твари прииждат към мен от водните дълбини на ада. В огромния ковчег на обгръщащото ме море се изсипват всички онези полусънни нощи, когато майка ми тананика в тъмното и обрисува образи на демони, които ме завличат в ада. Онова там не са ли тъмни силуети, цепещи водата, или…?

Я зарежи.

Въздух! Плувай. Мисли!

Няма време да потъвам във въртопа на безсмисления ужас, той и бездруго няма да ми помогне с нищо.

Мехурчета.

Те носят важна вест.

Мехурчетата не се ли издигат нагоре?

Вдигам ръка към устата си, за да ги усетя и изпускам ценна глътка въздух от пламналите си дробове. Мехурчетата ме гъделичкат при издигането си покрай лицето и ухото ми.

Следвам ги странично или поне така ми се струва. Водните течения отнасят въздушните балончета в произволна посока, но в крайна сметка те ще изплават, нали? Определено се надявам да съм права.

Изпускам още няколко глътки въздух, като се опитвам да не се разделя с повече от най-необходимото, и накрая те започват всеки път да докосват носа ми по пътя си нагоре. Ритам с все сили, следвайки наниза мехурчета толкова бързо, колкото пламналите ми дробове са в състояние да ме тласкат.

Започвам да се отчайвам, че плувам в грешна посока, но точно тогава забелязвам как водата става някак по-сияйна, по-светла. Плувам още по-усърдно.

Най-сетне успявам да пробия повърхността с глава и си поемам жадно въздух. Солена вода плисва в устата ми, понеже бурното море ми удря шамар. Дробовете ми се свиват и отчаяно се опитвам да удържа кашлицата си, за да не вдишам нова глътка вода.

Морето около мен избухва — нещо голямо изплува наблизо.

Глава, ръце, крила. Ангелът, когото повлякох с мен, също е намерил пътя нагоре.

Той се мята, отчаяно гълта въздух и пляска бясно наоколо. Перата му са просмукани с вода; уменията му да плува ми изглеждат съмнителни. Ръцете му вършеят във водата, а крилата шляпат и вдигат безцелни облаци пръски.

Цялото това мятане удържа ангела на повърхността, но е много изтощителен начин на плуване. Ако беше човек, вече щеше да е изхабил цялата си енергия и да се е удавил.

Обръщам му гръб и се захващам да ритам във водата. Толкова ми е студено, че едва успявам да вдигна ръце.

Крилата на ангела се протягат и ми препречват пътя. Той вършее отчаяно и същевременно ме придърпва към себе си.

Опипвам за ножа си с надеждата още да е затъкнат в найлоновия ластик на чорапа. Ръката ми е почти замръзнала, едва го напипвам, но наистина си е на място. Съвсем обикновен нож е, не ангелско острие, но все пак може да пореже врага. Ангелът ще усети болка и ще прокърви. Е, в този студ едва ли ще почувства кой знае какво, но съм длъжна да опитам.

Той посяга към мен и аз замахвам към ръката му.

Ангелът се дръпва, ала се пресяга към мен с другата си ръка и ме сграбчва за косата. Забивам ножа в китката му. Пуска ме, но сега пък ме докопва с порязаната си длан, без да спира да блъска по водата.

Придърпва ме към себе си, драпа по мен и ме тласка надолу в класическа удавническа паника, за каквато инструкторите по плуване постоянно предупреждават.

Поемам си дълбоко дъх. Противникът натиква главата ми в ледената вода и тя отново ме поглъща.

Не знам дали ангелът се опитва да ме удави, дали това е финален акт в стил „ще те отнеса с мен в гроба“, или просто действа по инстинкт. Все едно, накрая ще умра, ако му позволя да продължи в същия дух.

Размахвам ножа с избликнала в мен паника и го порязвам дълбоко през гърдите и раменете. И не спирам след първия разрез.

Кръвта му затопля водата.

Хватката му се отпуска и успявам да подам глава над водата, за да поема голяма глътка въздух. Ангелът вече не ме натиска надолу, но още ме държи.

— Ти не си единственото чудовище на света! — изпъшквам аз.

В Северна Калифорния има големи бели акули. Сърфистите и акулите като че ли са сключили своеобразно примирие, като изключим редките нападения тук-там. Но човек никога не бива да влиза във водата, ако кърви.

Здравата съм накълцала гърдите на ангела. Около него се разтичат панделки от кръв.

Погледът ми среща неговия. Той си мисли, че аз съм чудовището, за което говоря. Може и да е прав.

Не съм акула, но всичкото това сечене и мушкане с ножа ми напомня за майка ми и жертвите й. Този път сходството не ме притеснява. Този път черпя сила от нейната лудост. Понякога просто се налага да плувам по течението и да пусна вътрешната си майка на свобода.

Продължавам да кълцам ангела като побъркана.

Той най-сетне отпуска хватката си.

Ритам надалеч от него с все сили. Не блъфирах за акулите.

Ножът затруднява плуването ми, но продължавам да го стискам в ръка, докато не изляза от обсега на кървящия ангел. Едва тогава го затъквам обратно в ластика на найлоновия чорап.

Толкова съм се загряла, че са ми нужни още няколко загребвания, преди да започна отново да усещам вцепеняващия студ. Дъхът ми се кълби пред лицето и зъбите ми тракат, но се заставям да не спирам да се движа.