Сюзън Ий
Ангелски свят (23)

23

Сънувам, че отново съм с Рафи.

На познато за мен място сме. Намираме се в къщичката за гости, където с Рафи преспахме през онази нощ след напускането на офиса. Говоря за нощта, когато научих името му и от затворник той се превърна в мой партньор; за нощта, когато ме държа в обятията си, докато треперех в плен на кошмар.

Туп-тупкането на дъжда по прозорците изпълва къщурката.

Поглеждам към тогавашното си аз — то спи под тънко одеяло на дивана.

Рафи лежи на другия диван и ме гледа. Лениво е отпуснал мускулестото си тяло върху възглавниците. В тъмносините му очи се вихрят мисли, които не мога да чуя. Сякаш мечът се е осъзнал, след като ми разказа толкова много за Рафи и сега пази мислите му скрити. Изглежда прекалено съм го притиснала с желанието си да науча за онази целувка.

В погледа на Рафи има мекота, каквато не съм забелязвала преди. Не че виждам в очите му явен копнеж или нежна любов, или поне намек. Дори да виждах, щеше да е само плод на обърканите ми фантазии.

Не че си фантазирам за него.

По-скоро това е погледът на корав тип, който не обича котки, но съзира котенце и за пръв път забелязва, че то всъщност е миличко. Един вид колебливо признава пред себе си възможността не всички котки да са лоши.

Мигът на сваляне на душевния щит рязко отминава. Рафи завърта очи да погледне към коридора. Чул е нещо.

Напряга се.

Чакам и се мъча да видя какво става.

Два чифта червени очи нарастват при припълзяването си по-наблизо, тихи като смъртта. Надничат в дневната и ме гледат от мрака в коридора.

Я виж ти. Защо не знам нищо за това?

Бърз като светкавица, Рафи скача и хуква, грабвайки меча на път към коридора.

Сенките на адовите бесове подскачат и изчезват обратно към спалнята — пълна чернота на фона на тъмносиво. Гмурват се през отворената врата, откъдето като река нахлува студен въздух.

Рафи и бесовете изпадат в забавен кадър, както са се втурнали към счупения прозорец до леглото. Дъждът нахлува през назъбените парчета стъкло, а завесите танцуват в каданс на вятъра.

Знам, че от мен се очаква да копирам движенията на ангела по време на нападението, но съм твърде заета да следя какво се случва. Бесовете бягат, а не нападат.

Дали са го шпионирали? Дали отиват да доведат подкрепления?

Адовите бесове щяха да успеят да се измъкнат през прозореца, ако първият не беше избутал втория встрани и така го омота в пердетата, че го принуди да сграбчи панически другаря си.

Докато двамата се борят, за да избягат, Рафи посича онзи, който е на път да скочи през прозореца — срязва го почти на две. Убива и втория — прерязва му гърлото.

Наднича през прозореца, за да се убеди, че тези са единствените два адски звяра.

С олюляване се връща до леглото и гримасничи от болка, приведен, за да овладее дишането си. Тъмни петна от кръв цъфтят на превръзките на гърба му, където преди са били крилата.

Само преди няколко часа се е пробудил от лечебния си сън, а това вече е третата му схватка. Една с мен, една с уличната банда, нахлула в нашата офиссграда, и сега с тези страховити бесове. Не си и представям колко ли е трудно всичко това за него. Едно е да си отрязан от другарите си и обкръжен от врагове, но на всичкото отгоре и да си тежко ранен сигурно е най-самотното усещане на света.

Той избърсва острието в леглото и нежно го лъсва с чаршафа. Смъртните гърчове на тварите най-сетне затихват, точно когато излиза от спалнята.

Изумително, но аз все още спя в дневната. Дни наред не съм успявала да си почина както трябва и практически съм в безсъзнание от изтощение. Треперя неудържимо на дивана. През зеещата врата на спалнята е нахлул студ.

Рафи спира и се обляга на дивана, за да си поеме дъх.

Стена насън и треперя под него.

Какво ли си мисли? Че ако го следи някой бяс от ада, няма да има никакво значение дали спим на различни места, или на един и същ диван? Или че съм вече обречена, понеже е прекарал твърде дълго време в компанията ми?

Отново простенвам и под тънкото одеяло присвивам колене към гърдите си.

Ангелът се навежда и прошепва:

— Ш-ш. Спи.

Вероятно просто има нужда да усети топлината на друго живо същество, след като е минал през такава травматична ампутация. Или е твърде изтощен да му пука дали съм човешка дъщеря, странна варварка като жените на Наблюдателите.

Каквато и да е причината, Рафи колебливо сваля възглавниците от облегалката на дивана ми. Застива с вид, сякаш се кани да си промени намеренията.

След това се намества зад мен.

В началото прегръдката му е скована и неудобна. Но щом започва да се отпуска, изписаното на лицето му напрежение се оттича.

Милва ме по главата и шепне:

— Ш-ш…

Каквато и утеха да ми носи той, и аз му връщам поне толкова, дори само защото съм топло тяло, което може да прегърне в мига, когато най-много се нуждае от това.

Насън се сгушвам по-плътно в него и стенанията ми утихват с доволна въздишка. Направо е мъчително да гледам как Рафи затваря очи и ме притиска в обятията си, все едно детенце гушка плюшено животинче за утеха.

Протягам призрачната си ръка да го погаля по лицето. Но, разбира се, не успявам. Усещам само онова, което помни мечът.

Въпреки това проследявам с пръсти очертанията на шията на Рафи и на мускулите на рамото.

Представям си гладката му топла плът.

Припомням си какво е да съм сгушена в обятията му.