Сюзън Ий
Ангелски свят (48)

48

Криволичим между изоставените коли по М-280 и се насочваме на юг. Колкото повече се отдалечаваме от пристанището, толкова по-зле се чувствам заради провала на плана за бягство от Алкатраз. Капитан Джейк ми се стори напълно доволен от положението си на поробен слуга. Дали има някаква вероятност да захвърли единственото, което го държи жив, и да рискува живота си, за да спаси хората, откарани от него към тази участ?

Възможността да го стори, е малка. Но пък е човек, а хората понякога правят и такива работи.

По-вероятно е обаче цял ден да обръща чаша след чаша, а когато скорпионите отлетят на своята мисия, той вече да се е докарал до ступор, тласкан от вина.

Всичко това ми идва нанагорно. Мама и Пейдж ми идват в повече. Мечът и Клара, и всичките онези хора в Алкатраз…

Изтиквам тези мисли в тъмницата в главата ми и наум натискам с все сили, за да затворя вратата. Там вече съм набутала цял свят. Не мога да си позволя да я отворя заради сериозната опасност да ме смаже всичко, което ще се изсипе отвътре. Някои от приятелките ми в Предишния свят имаха психотерапевти. Цялата кариера на такъв терапевт няма да стигне да разплете каквото държа в тайната тъмница.

Мястото ми е на задната седалка на автобусчето. Оттам надзъртам навън през отворения прозорец, без всъщност да виждам нищо. Пътят ми се слива в стена от изоставени коли, боклуци, натрошени и изгорени сгради.

Докато не подминаваме предпазливо два черни джипа.

Макар и паркирани, джиповете си имат шофьори. Нащрек са и са готови да потеглят при първо нареждане. Трима души се занимават с някаква задача на земята отстрани на шосето. Предметът помежду им е толкова малък, че не го виждам ясно.

Подминаваме ги и чак тогава успявам да разгледам добре шофьорите. В първия момент не ги разпознавам заради прясно изрусената коса. Но няма начин да сбъркам луничавите лица на Ди и Дум.

Спомням си за моето писмо до капитана на ферибота, в случай че няма възможност да поговоря лично с него. Измъквам го от джоба си и се взирам настоятелно в близнаците — опитвам се да привлека вниманието им. Докато минаваме край тях, те изучават колоната ни съсредоточено и погледите им се спират и на мен.

Завъртам се, за да попреча на охраната да забележи с какво се занимавам. Вдигам писмото, за да се уверя, че Ди и Дум са го видели, и го плъзвам през прозореца.

Листът пада на земята, но близнаците не го проследяват с поглед. Запазват хладнокръвие и продължават да оглеждат другите в автобуса. Не слизат от колите да вдигнат посланието, но съм сигурна, че видяха как писмото пада.

Небрежно надзъртам към охраната, за да проверя дали някой е забелязал какво направих. Наблюдава ме само моята двойничка — тя седи до мен, но очевидно не възнамерява да споделя с никого на какво е станала свидетел. Всички други съзерцават групата на Съпротивата с напрежение, граничещо с параноя, ако изобщо в днешния свят е възможно да говорим за подобно нещо.

Всички наблюдаваме хората край пътя, докато не се смалят до точици. Поставят, предполагам, камери за наблюдателната си система около района на Залива. Изглежда разумно да монтират няколко камери по магистралите.

Минава известно време, преди сърцето ми да се върне към нормалния си ритъм и на практика се налага да потисна усмивката си. Не съм си и представяла, че отново ще си мисля с добро за Съпротивата. Но ако някой ще си рискува главата и ще се хване да организира голяма спасителна операция, това ще са точно тези момчета. Няма гаранция, че номерът ще мине, но определено е по-добре, отколкото да разчитам на загрижения само за себе си капитан Джейк.