Сюзън Ий
Ангелски свят (4)

4

Събуждам се и заварвам майка ми да остъргва нещо от джоба на пуловера си. Слага го върху перваза на прозореца, където се процеждат утринните лъчи. Оказва се жълтокафеникава слуз със смачкани яйчени черупки. Мама много внимава със сместа и се старае да я намаже на ръба до последната отвратителна капчица.

Пейдж диша равномерно — по звука съдя, че ще спи още известно време. Опитвам се да се отърся от спомените за съня си, но ехото му витае в мислите ми.

Някой чука на вратата.

Тя се отваря и в нашата класна стая наднича луничавото лице на единия близнак. Не знам кой от двамата е, затова го наричам наум „Ди-Дум“. Сбръчква нос в отвращение, понеже надушва развалените яйца.

— Ави иска да те види. Има няколко въпроса.

— Страхотно — мърморя сънено.

— Хайде де. Ще бъде забавно! — Близнакът ме озарява с прекалено сияйна усмивка.

— И какво ще стане, ако не искам да дойда?

— Харесвам те, хлапе — казва той. — Бунтовна душа си! — обляга се върху касата на вратата и кима одобрително. — Но, честно казано, никой не е длъжен да ви храни, приютява и защитава, да бъде мил с вас, да ви третира като човешки същества…

— Добре, добре. Схванах идеята!

Измъквам се от леглото, доволна, задето съм спала по тениска и шорти. Мечът ми тупва на пода. Забравила съм, че го бях приютила при мен под одеялото.

— Ш-ш! Ще събудиш Пейдж! — прошепва майка ми.

Сестра ми незабавно отваря очи. Лежи си като мъртвец, втренчена в тавана.

— Хубав меч — подхвърля Ди-Дум с пресилено безгрижие.

В ума ми зазвънтяват алармени звънци.

— Почти толкова свестен, колкото и остен за добитък.

Почти очаквам майка да размаха срещу него електрическия си остен, но той е окачен невинно на рамката на леглото й.

Връхлита ме нова вълна вина, понеже осъзнавам колко се радвам, защото мама е задържала остена, в случай че й се наложи да се защитава от… хората.

Повече от половината народ тук носи самоделни оръжия. Мечът е сред по-свестните и следователно няма нужда да се обяснявам защо съм го взела. Но изпъква с нещо и привлича повече внимание, отколкото ми харесва. Вдигам канията и я закопчавам през раменете си, за да обезкуража Ди-Дум да прояви желание да си поиграе с острието.

— Има ли си име? — пита той.

— Кой?

— Мечът — натъртва близнакът с тон, с който аз бих възкликнала „Ти пък“.

— О, стига де. Не започвай и ти! — преравям безнадеждната камара дрехи, насъбрана от майка ми снощи. Тя се върна също и с наръч празни бутилки от сода и разни други незнайни боклуци, но тази купчина нямам намерение да разбутвам.

— Познавам един тип, който имаше катана.

— Какво е имал?

— Японски самурайски меч. Страхотен! — Ди-Дум се хваща за сърцето в знак на любов. — Наричаше го Меча на светлината. За такъв бих продал и баба си в робство!

Кимам, все едно се подразбира.

— Може ли да ти кръстя меча?

— Не.

Измъквам чифт дънки, които може и да ми станат, и един чорап.

— Защо не?

— Вече си има име.

Продължавам да ровя из купчината за другарче на чорапа.

— И какво е то?

— Мечо Пуки^[1].

Дружелюбното изражение на близнака внезапно прелива в сериозно:

— Имаш си достоен за музейна колекция злодейски меч, създаден да осакатява и убива, специално предназначен да сваля на колене чутовнярските ти врагове и да слуша воплите на жените им… и ще го кръстиш Мечо Пуки?

— Ами да, харесва ли ти?

— Дори шегички на тази тема са си престъпление срещу природата. Нали го знаеш, а? В момента отчаяно се мъча да не изръся някоя анти момичешка забележка, но ти наистина много ме затрудняваш.

— Аха, прав си — свивам рамене. — Може вместо това да го кръстя Тото или Флоси. Какво ще кажеш?

Ди-Дум ме поглежда така, все едно съм по-откачена и от майка ми.

— Да не съм сбъркал? Да не би всъщност в тази ножница да си носиш джобно кученце?

— О, чудя се откъде да намеря розова ножница за Мечо Пуки. И в добавка с малки скъпоценни камъчета? Какво? Много ли ще му дойде?

Близнакът клати глава и излиза.

Прекалено е лесно да се закачаш с него. Преспокойно се преобличам и се приготвям, преди да последвам Ди-Дум през вратата.

Коридорът ми се струва по-претъпкан от оукландския стадион по време на Световните серии.

Двойка мъже на средна възраст си разменят перо за шишенце хапчета от аптеката. Това е то търговията с наркотици в Ангелския свят. Друг пък показва нещо на събеседника си — прилича на кутре — и го дръпва рязко, когато онзи отсреща посяга към него. Започват да спорят шепнешком.

Подминават ни две жени, гушнали няколко кутии супа така, сякаш държат в обятията си гърне със злато. Буквално се прокрадват по коридора и внимателно оглеждаш всеки срещнат. Близо до входната врата няколко души с прясно бръснати глави лепят афиши на апокалиптична секта.

Избуялата морава навън е странно пуста, вятърът разнася боклуци. Ако някой ни гледа от небето, и тази сграда ще му се стори изоставена, подобно на всички други.

По думите на Ди-Дум вече се е превърнал в популярен виц фактът, че горният ешелон на Съпротивата се е настанил в учителската стая, а Ави — в кабинета на директора. С близнака пресичаме двора на училището и се упътваме към тухлената постройка в мисионерски стил — придържаме се към пътеките под навесите, макар така да обикаляме по дългия път.

Фоайето и коридорите на голямата сграда са дори още по-претъпкани от нашите, но хората тук изглеждат сякаш имат цел. Срещаме странен тип да се носи по коридора, повлякъл след себе си сноп кабели. Няколко души местят чинове и столове от една стая в друга.

Тийнейджър бута количка, пълна със сандвичи и кани с вода. При преминаването й хората си вземат от храната и напитките, все едно им се полага доставка на продукти, щом работят в тази сграда.

Ди-Дум грабва няколко сандвича и ми връчва единия. Просто ей така и аз ставам част от вътрешния кръг.

Нагълтвам закуската, преди някой да ми покаже, че не ми е тук мястото. За малко да се задавя с поредната хапка обаче, защото забелязвам важна подробност.

В тази сграда дулата на оръжията са извънредно дълги. Приличат ми на заглушителите, които по филмите убийците навиват на пушките си.

Ако бъдем нападнати от ангели, няма значение дали ще вдигнем шум, понеже ангелите и бездруго ще знаят къде сме. Но ако ще се стреляме едни други…

Залъкът в устата ми внезапно добива вкус на студен, лепкав пастет и твърд като камък хляб, вместо вкусния деликатес, какъвто беше преди миг.

Ди-Дум се намъква през някаква врата.

— … издънка — разнася се от вътрешността на стаята мъжки глас.

Пред компютри седят в няколко редици хора, напълно погълнати от случващото се на мониторите им. Не съм виждала подобно нещо от времето преди нападенията. Забелязвам невероятни скици с очила, в остро противоречие с бандитските татуировки с дяволски рога.

В дъното на помещението монтират още компютри и пред черната дъска са наизкарали големи телевизори. Изглежда, че Съпротивата е измислила начин да си осигури стабилен източник на ток, поне за една стая.

Както винаги, Ави е в центъра на действието. Една камара народ го следва по петите и чака одобрението или реакцията му. Повечето хора в стаята се мъчат да гледат с едно око него и с другото — задачата си.

Бодън стои плътно до Ави. Носът му още е подут и насинен от малкото ни сбиване преди няколко дни. Вероятно следващия път ще говори с хората, все едно са човешки същества, вместо да ги притиска и плаши, дори ако са дребни момиченца като мен, които изглеждат лесни мишени.

— Това беше промяна в плановете, не издънка — възразява Бодън. — И няма никакъв дяволски начин да мине за „предателство спрямо човечеството“. Колко пъти да ти го обяснявам?

Колкото и да е странно, до вратата има кошница с шоколадови блокчета. Ди-Дум грабва две и ми връчва едното. Щом усещам сникърса в ръката си, осъзнавам, че съм попаднала в Светая Светих на Съпротивата.

— Издаването на тайни не е просто промяна в плановете, Бодън! — заявява Ави и поглежда документа, връчен му от намръщен войник. — Изключено е. Как ще следваме военната си стратегия, ако допуснем някакъв си редник да ни проваля операцията просто защото не е съумял да си държи устата затворена и е издал всички подробности. Дори уличните скитници и хотелските курви знаеха за плана ни!

— Но то не беше…

— … по твоя вина — довършва Ави. — Знам. Повтаряш го до втръсване… — И се обръща към следващия в колоната молители, но гледа право към мен.

За кратко си фантазирам за вкуса на шоколадовото блокче, после обаче го пъхам в джоба на якето си. Дано съблазня Пейдж да го изяде.

— Засега си свободен, Бодън! — Ави ми махва да се приближа.

На разминаване Бодън ми се озъбва.

Ави ми се усмихва. На ред при него е жена, която се обръща и ме оглежда с нещо повече от професионално любопитство.

— Радвам се да видя, че си жива, Пенрин — казва генералът.

— Хубаво е да си жив — отвръщам. — Филмчета ли се каним да гледаме тук?

— Устройваме система за дистанционно наблюдение в района на Залива — обяснява Ави. — Отплаща се, ако от Долината събереш достатъчно гении, че да са в състояние да направят невъзможното отново възможно.

Някой на предния ред се провиква:

— Камера двайсет и пет е онлайн!

Останалите програмисти продължават да чукат по клавиатурите, но долавям ясно възбудата им.

— Какво търсиш? — питам.

— Всичко интересно — отвръща Ави.

— Открих нещо! — виква програмист от задните редици. — Ангели в Сънивейл, на Лорънс Експресуей.

— Пусни го на главния екран — нарежда генералът.

Един от големите телевизионни екрани в предната част на класната стая оживява.