Сюзън Ий
Ангелски свят (52)

52

Според наученото от откъслечни разговори между персонала на хотела става дума не просто за парти, а за банкет. В програмата влизат напитки, оскъдно облечени човешки дъщери и пак — питиета. После идва ред на вечеря с още питиета. Следват танци с дъщерите на човеците и още пиене.

На практика в плановете за вечерта фигурира мащабна почерпка със сериозно опияняване. Ако ангелите не нарушат собствените си правила тази вечер, то резервният план на Уриил, предполагам, се гради на необходимостта да не си спомнят, че не са ги нарушавали.

Уриил пърха от група на група, ръкува се е всички и внимателно следи всички да си прекарват прекрасно. Предлага ни — мен и Анди — на онези, в чиито обятия няма момиче, но гостите до един учтиво му отказват, без дори да ни поглеждат.

Виждам все по-ясно монументалната задача на Уриил. Това тук не е податлива на манипулации тълпа. Мнозина от воините вече отказват допълнителните питиета и вниманието на жените.

Част от присъстващите топло приветстват архангела и дори кратко помахват с крила. Изглежда това е еквивалентът им на отдаване на чест — жест не толкова видим, че да изисква пространство, но достатъчен да покаже уважение. В старото гнездо ангелите не правеха нищо подобно. Сигурно кампанията на Уриил напредва добре. Тогава не го наричаха и „Ваша Светлост“.

Радвам се да видя как други групички го посрещат само с просто кимане и любезни усмивки. Наричат го Уриил, Архангел и от време на време Ури, вместо да го светлосват.

— Наистина ли смяташ, че Съдният ден приближава, Ури? — пита един воин. Не му е отдал чест с крила и дори не се обръща към него с особено уважение, но на лицето му е изписан искрен интерес и… надежда?

— Абсолютно! — отвръща Уриил. Казва го с истинско убеждение. — Архангел Гавраил имаше причина да ни доведе тук. А да свалиш на Земята двама други архангели и легион воини няма начин да не е било подготовка за апокалипсис.

Ама тъй си е, самата истина!

Чудя се какво ли би казал Рафи за това парти.

Преди Уриил да успее да продължи разговора, в него се намесват още неколцина и той се връща към раздаването на приветствия и разтягането на устните си в прекомерно заслепяваща усмивка.

Краката вече ме болят, а партито тепърва започва. Имам чувството, че пръстите ми са попаднали в менгеме и то се затяга с всяка изминала минута, а в петите ми се забиват електрически бормашини.

Фантазирам си как се отдалечавам в тълпата и изчезвам сред ангелите. Дали е възможно да се оттегля настрани и да се изпаря?

Тъкмо си го помислям и откъм плажа се разнася женски писък, последван от неестествено ръмжене. Пронизителният звук бързо потъва в рева на вълните, разговорите и музиката.

Анди и аз се споглеждаме за миг, преди да се върнем към огледалните си пози. Превръщаме израженията си в лица на манекени — пластмасови и празни. Но съм сигурна, че ако някой наистина се вгледа в нас, ще види трескав страх в очите ни.

Уриил си проправя път към самоделната сцена в периферията на купона. Докато напредва между гостите, поглежда към някого за секунда повече от необходимото. Дори не съм осъзнала колко внимателно го следя, докато не забелязвам тази промяна в поведението му. Раменете и изражението му застиват на автопилот, докато умът му се превключва на друга вълна.

Промяната е добре прикрита, положително никой друг не я е забелязал, освен евентуално Анди, която следи архангела не по-малко внимателно от мен.

Уриил гледа много едър ангел из външния пръстен на тълпата. Снежнобелите му крила са поръсени със златни пера и носи съответстваща златна маска на очите. Изглежда ангелски във всяко отношение, като изключим презрителната извивка на устните му.

Леко е разтворил снежнобелите си крила, сякаш не е съвсем сигурен, че мястото му наистина е тук. На едното крило има отрязани с ножица пера — следа, завинаги отпечатала се в паметта ми.

Белиал.

От видеозаписа, който ми показа Доктора, разпознавам и двамата придружаващи го ангели. Крилата им са в бляскаво бронзово и медно, но съм готова да заложа следващия си обяд, че всъщност под костюма си единият има ръждивокафяви пера. Защото това е Ръждивия, похитителя на малки момиченца.

Стисвам автоматично юмруци и се налага да ги разтворя със силата на волята си.

Белиал и Уриил си разменят погледи. Демонът кимва съвсем лекичко на архангела. Той отклонява очи, без да отвърне на поздрава, но се усмихва ослепително на следващия гост и видимо ми се струва по-спокоен.

Оглеждам набързо кръжеца около Белиал. Разбира се, никъде в морето от ангели не забелязвам Пейдж, Рафи — също. Не съм сигурна дори дали вярвам на твърдението на Доктора, че сестра ми е привлечена от Белиал, но очевидно сърцето ми му се доверява.

Уриил навлиза сред поредната група воини. Тези тук са част от поклонниците на „Ваша Светлост“. Навсякъде — усмивки и пърхане с крила. Докато архангелът си проправя път сред множеството маскирани и костюмирани ангели, един привлича вниманието ми.

Той е воин с присъщите за този вид широки рамене и телосложение на Адонис. Неговите крила са бели, обсипани с блещукащо на лунната светлина сребро. Подходяща, богато украсена с пера маска с криволици и спирали покрива всичко, освен очите и устата му. Дори челото на ангела е отчасти скрито под разрешената тъмна коса.

Самата му поява е достатъчна да забравя за обувките, които ми стискат на пръстите, за твърде гъстата тълпа и дори за чудовищния политик. Нещо в този ангел ми се струва познато, макар да не отгатвам точно какво. Навярно гордата поза на вирнатата глава или начинът, по който разцепва тълпата с абсолютна самоувереност, сякаш се предполага, че е естествено всички да му правят път.

Той не наблюдава Белиал повече от останалите, ала се мести, когато демонът се придвижи, и спира едновременно с него.

Този воин поглъща цялото ми внимание, заета съм да търся и най-малкото доказателство, че наистина е Рафи. Ако се намирахме сред тълпа обикновени мъже, щеше да е лесно, понеже би изпъквал сред тях като бог. Такъв ми бил късметът да сме наобиколени от ходещи планини от мускули и онзи тип мъжественост, за която си умират жените навсякъде по света. Много лошо, че около тези тук има голяма вероятност наистина да умреш.

Настоятелният ми оглед сигурно е задействал шпионското му сетиво, понеже ангелът на свой ред поглежда към мен.

Като войник той вероятно оценява всички около себе си, въоръжението им и най-добрият път за бягство. Като ангел обаче се съмнявам да е обърнал особено внимание на хората.

Поглежда ме, за първи път забелязал присъствието ми — поредното доказателство до каква степен ангелската арогантност не познава граници. Което, като се замисля, само увеличава вероятността това наистина да е Рафи.

Оценява ме от глава до пети, оглежда прическата и накъдрената коса, подчертана от пауновите пера, лентите от син и сребърен грим около очите ми и по скулите, копринената рокля, прилепнала към всяка извивка на тялото ми.

Но едва когато погледът му среща моя, помежду ни преминава светкавица на взаимно разпознаване.

Аз не се съмнявам, че това е Рафи.

Но той се съпротивлява да приеме присъствието ми.

За секунда гардът му пада и виждам ясно объркването в очите му. Рафи ме видя да умирам. Няма начин това да съм аз.

Това бляскаво момиче изобщо не прилича на уличната повлекана, с която заедно обикаляха наоколо.

Но…

Крачките му губят ритъм и той се спира, вторачен в мен.