Сюзън Ий
Ангелски свят (17)

17

Събуждам се стресната. През прозорците вече нахлуват дълги сенки. Все още треперя от преживяването на Рафи. Не просто научих какво си е мислил, а наистина усетих всички нюанси на случката и помислях онова, което си е мислил.

Дали мечът наистина е толкова близък с Рафи? Може би само в извънредно напрегнати моменти. Цялото преживяване беше извънредно шантаво от всякаква гледна точка.

Прокарвам треперещата си ръка по топлото острие и повтарям на тялото си, че всичко е наред.

Започвам да сглобявам парченца от пъзела. Някои от действията на Рафи вече имат повече смисъл.

Не е могъл да ми се притече на помощ по време на ръкопашните ми схватки в предишния лагер на Съпротивата, без за нас да тръгнат слухове. Рано или късно адовите бесове неизменно са успявали да го открият и според него това се дължи на комбинация от късмет, следотърсачески умения и подслушване на човешките клюки. История за подобна битка определено би предизвикала сплетни. Рафи дори е заложил против мен, за да оповести на всички, че не сме приятели и не му пука какво ще стане с мен.

И е изловил нисшите демони в гората, макар те да избягаха, защото му се е сторило, че са дошли от ада, нали? Ако някой от тях би оцелял да разказва как се е притекъл на помощ на човешка дъщеря, щеше да е само въпрос на време, преди да ме докопат…

Но дали се е налагало да стигне чак дотам след първата ни целувка да твърди, че дори не ме харесва? Това беше напълно ненужно по мое мнение.

Целувката.

Като напъпило семе ме обхваща нарастващ копнеж да попитам меча за нея.

Глупаво и притеснително е, и навярно е дори дребнаво, след като току-що съм станала свидетел на преживяното от Рафи. Но точно заради тази случка ми се иска да го видя в съвсем различна светлина. В миг, когато е наперен и държи юздите. В миг, когато изпитва нещо друго, освен болка, пък ако ще и само за две секунди.

Освен това си умирам да разбера какво е почувствал по време на целувката.

Знам, че няма значение. Знам, че няма да промени нищо. Знам, че е детинско.

Все ми е едно.

Не може ли едно момиче да се държи момичешки поне за пет минутки?

— Покажи ми спомените си за целувката!

Затварям очи. По бузите ми пълзи топлина. Глупаво е, понеже мечът присъстваше по време на целувката и видя всичко, което се случи. И какво, ако съм любопитна какво е почувствал Рафи?

— О, стига де. Трябва ли пак да минаваме през всичко това?

Нищо.

— Последната случка беше наистина ужасна. Нуждая се от малко утеха. Съвсем дребна услуга е. Моля те?

Нищо.

— Ще ти взема допълнителни панделки и джуфки! — старая се да прозвучи, все едно наистина го мисля. — И ще изрисувам мечето с грим с блясък!

Все още нищо.

— Предател!

Знам, че е смешно да го казвам, защото мечът всъщност е верен на Рафи, но не ми пука.

Пъхам острието обратно в ножницата, облегната на стола ми и нахлузвам мечето върху дръжката.

Премятам презрамката през рамо и излизам навън да видя дали ще открия майка и Пейдж.

Коридорът е все така пълен с народ — както обикновено. През тълпата се промъкват двама еднакви русокоси типове и на минаване покрай някаква групичка си разменят поздрави. Изглежда всички ги харесват. Отнема ми малко време да осъзная, че виждам Ди и Дум. Сега косата им е тъмноруса.

Ди дискретно показва на Дум нещо в шепата си и брат му направо кръстосва очи в опит да сдържи смеха си. Най-вероятно Ди току-що е преджобил някого и е отмъкнал предмет, който собственикът е отказал да им даде.

Двамата ми махат и аз ги изчаквам.

— Какво е станало с косата ви? — питам.

— Ние сме майстори на шпионажа, нали помниш? — отвръща Ди.

— Ще рече и майстори на маскировката — добавя Дум.

— Е… — Ди изтрива малко боя от ръба на челото му. — … „майстори“ е малко силно казано.

— Също и „маскировка“ — подмятам с лека усмивка.

— Човече, страхотно изглеждаш — казва Дум на Ди. — Прекрасен както винаги.

— Какво задигнахте? — говоря тихичко, в случай че собственикът няма чувство за хумор.

— О-о, губиш си сръчността, брато. Видяла ни е! — Дум се озърта да провери, дали не ни подслушват.

— Няма начин. Пипам по-нежно от пеперудка! — Ди отваря сега празните си шепи и размърдва пръсти. — Тя просто е умна, това е всичко. Лесно се сеща за разни работи.

— Аха, и точно затова ни е толкова криво дето те виждаме само в ролята ти на кандидат за схватки, Пенрин! Като става дума за това, как ти се струва идеята да носиш монашеска качулка?

— Или още по-добре, страхотни библиотекарски очила! — Ди ми кима, все едно ми дава ценен съвет. — Оказва се, че тук си имаме и библиотекарки, и монахини.

— Нима е възможно да ни сполети по-голям късмет? — ококорва учудено очи Дум.

Споглеждат се един друг и едновременно се провикват:

— Бой на библиотекарки в калта!

Размахват ръце във въздуха като възбудени малки момченца.

Всички в коридора се обръщат да ни зяпат.

— Видя ли? Гледай какъв интерес има! — възкликва Ди.

Само че точно тогава коридорът се изпразва, понеже хората се втурват през вратата. Става нещо.

— Какво има? — питам някой, който наднича навън.

— Нямам представа — отвръща той. Изглежда ми уплашен, но и възбуден. — Просто следвам тълпата да видя какво се случва. И ти ли, а?

Покрай нас се промъква жена.

— Намерили са някого убит или осакатен… нещо такова… — тя се изнизва през вратата, от която лъхва хладен въздух.

Убит или осакатен.

Следвам я.

Отвън малка, но назряла от напрежение тълпа се е събрала на алеята пред основната сграда. Слънцето е слязло на хоризонта, но цветът просто се оттича от небето над нас и оцветява всички в оттенъци на сивото.

Народът зяпа към отсрещната страна на Ел Камино. Оттатък е оградената горичка, където преследвах катерицата. През деня е красива и мирна, дърветата са достатъчно раздалечени да дават шарена сянка, без да я сгъстяват до мрак. Но с угасването на светлината горичката добива зловещ и страховит вид.

Няколко души изтичват право от сградата към горичката, а другите се колебаят, преди да тръгнат натам. Още неколцина се мотаят с надежда, че близо до училището ще са в безопасност, но присвиват очи да видят какво се случва в сенките под дърветата.

Спирам да оценя положението, след това се присъединявам към онези, които тичат към гората. Не мога да не се запитам какво ги е привлякло в сумрака оттатък. По пътя дочувам откъси от разговори и добивам известна представа.

Не само аз се притеснявам за моите любими хора. Много семейства бяха разделени по време на хаоса на ангелското нападение или на атаката над гнездото. Сега се притесняват до побъркване, да не би оцелелите от семейството им да бъдат наранени или убити. Други просто са по-любопитни, отколкото умни, добили са смелост като част от организация, пълна с целеустремени хора — нещо, което са смятали, че никога няма да се повтори.

Във всеки случай, достатъчно много сме, за да се образува задръстване на оградата. Тя е от опъната по метални рамки тел, стига ми до гърдите и изисква реално катерене. Понеже обикаля на няколко пресечки около горичката, няма друг избор, освен да я прескачаме.

Под дърветата вече се събира малка тълпа. Вълнението им е наелектризиращо, в гласовете им отеква напрежение. Настойчива тревога ме кара да се разбързам. Пред мен се случва нещо особено нередно и съм убедена, че е свързано със семейството ми.

Втурвам се към тълпата и си проправям път през нея.

Онова, което виждам, няма да съм в състояние да изтрия от съзнанието си, докато съм жива.