Сюзън Ий
Ангелски свят (40)

40

Питам:

— Истината ли им каза?

— В по-голямата си част — отвръща Доктора, докато пъха касетата в правоъгълната машина под телевизора. И двете изглеждат направо древни. Екранът е малък, но останалата част от уреда е масивна и тежка на вид, все едно е излязъл право от старите снимки на баща ми. — Това беше най-бързият начин да разкарам онези двамата оттук, за да си поговорим за наистина важното нещо.

— Което е?

— Сестра ти.

— И защо е толкова важна?

— Тя самата вероятно не е. — Доктора ме поглежда с ъгълчето на окото, като ми създава впечатление, че е точно на обратното мнение. — Но аз съм готов и за сламка да се хвана.

Не го разбирам добре, ама и не ми пука, стига да мога да изгледам записа. Той натиска някакво копче на машината под телевизора.

— Това чудо наистина ли работи?

Той се мръщи.

— Какво ли не бих дал за компютър! — и започва да намества циферблатите и копчетата на стария телевизор.

— Че кой те спира — целият Залив е обсипан е компютри, само си харесай някой.

— Ангелите не са особени фенове на човешките машини. Предпочитат да си играят с живота и сътворението на нови и хибридни видове. Макар да оставам с впечатлението, че всъщност не бива да правят подобни работи… — Последното измърморва под нос, сякаш просто изказва на глас свои мисли. — Вмъкнах малко оборудване контрабанда, но инфраструктурата на тази скала сама по себе си е далеч от съвременността.

— Всичко там отвън ми изглежда много модерно — кимвам към прозореца. — Много по-добро от онова, което видях в подземието на гнездото.

Доктора вдига вежди.

— Била си в подземната лаборатория?

Кимам.

Той накланя глава като любопитно куче.

— И все пак си тук. Доживяла си да ми разкажеш за това.

— Повярвай ми, не съм по-малко изненадана от всички останали.

— Лабораторията в гнездото ни беше първата — обяснява Доктора. — Тогава още се придържах към старите методи — човешките. Нужни бяха тестови цистерни, електричество и компютри, но ангелите не ми позволяваха да ползвам голяма част от нужното оборудване. Съпротивата им спрямо човешките технологии ми пречеше дотам, че превърна онази лаборатория в някакво Франкенщайновско подземие от трийсетте години на миналия век.

Той натиска копчето „ВЪЗПРОИЗВЕЖДАНЕ“ на видео машината.

— Оттогава насам взех да свиквам с ангелските методи. Те са по-елегантни и ефективни.

На екрана се появява зърнист, сив образ на малка стая. Легло, ниска масичка и метален стол. Трудно е да се каже дали това е било килия в изолатор, или спално помещение на обезсърчен бюрократ.

— Какво е това?

— По някое време на тази канара са инсталирали система за наблюдение. Не е изненадващо, предвид колко сериозна туристическа атракция е. Добавих звук в отделни помещения. Ангелите очевидно не знаят, че ги наблюдават, затова недей да го разгласяваш пред всички.

На екрана металната врата на стаята се отваря с трясък. Двама голи до кръста ангели се вмъкват запъхтени вътре, прихванали помежду си гигант. Колкото и неясен да е записът, разпознавам демона Белиал. Около корема му е пристегната кървава превръзка.

Зад тях виждам друг ангел: струва ми се познат. Не мога да отгатна цвета на крилата му по зърнистия запис, но предполагам, че са ръждивокафяви. Помня го от нощта, когато отвлякоха Пейдж — тогава с приятелчетата му отрязаха крилата на Рафи. Той мъкне малката ми сестра под мишница като чувал с картофи.

Лицето й е без разрези и краката й висят, атрофирани и безполезни. Изглежда мъничка и безпомощна. Сигурно записът е от нощта, в която я отвлякоха.

— Това сестра ти ли е? — пита Доктора.

Кимам, неспособна да отроня и дума.

Ръждивият ангел мята Пейдж към тъмния ъгъл на стаята.

— Сигурна ли си, че искаш да го догледаш? — пита Доктора.

— Да.

Не, не искам. Гади ми се само при мисълта какво ли се е случило, докато не съм била наблизо да защитя Пейдж.

Но нямам избор. Задължително е да изгледам целия запис.