Сюзън Ий
Ангелски свят (18)

18

Малката ми сестричка се бори в здрача.

Застанала е в средата между опънати в различни посоки въжета, държат ги неколцина мъже. Едното е вързано около врата й, две други — на китките и още две — на глезените.

Мъжете се мъчат с въжетата, все едно удържат див кон.

Косата на Пейдж е сплъстена и в нея има кръв. Размазана кръв има и по лицето и по роклята й на цветя. Контрастът между тъмното алено и шевовете на бледата й кожа създава впечатлението, че наскоро се е вдигнала от гроба.

Тя се бори с въжетата, все едно е обладана от зъл дух. Залита, когато един от мъжете я дръпва, за да я озапти. Дори на слабата светлина виждам кървавите охлузвания от примките около шията и китките й, резултат от люшкането насам-натам като зловеща вуду кукла.

Първият ми порив е да се разврещя по-яростно от банши и да извадя меча си.

Но пред Пейдж лежи нещо.

Шокът да я видя безмилостно разпъната, сякаш е диво животно, ме е спрял да разгледам останалата част от сцената. Сега обаче виждам неясна буца — неподвижна като камък, но с форма, която ми се ще да не бях разпознала.

Това е труп.

Трупът на онзи с бейзболната бухалка, който ме нападна заедно с дружките си.

Отклонявам очи. Не искам да разбирам какво съм видяла току-що. Не искам да забелязвам, че от тялото липсват цели късове месо.

Не искам да си мисля какво значи това.

Не мога.

Езикът на Пейдж се стрелва навън и тя облизва кръвта от устните си.

Затваря очи и преглъща. Лицето й се отпуска, макар и за миг.

Спокойствие.

Отваря очи и поглежда към трупа в краката си. Сякаш не може да се сдържи.

Част от мен все още очаква тя да се свие от отвращение при вида на тялото. Да, виждам отвращение. Но виждам и искрицата на копнеж. На глад.

Пейдж ме стрелва с поглед. Срам.

Спира да се бори и се взира право в мен.

Забелязва колебанието ми. Вижда, че вече не тичам да я спася. Вижда колко осъдително я гледам. Изплаква:

— Рин-Рин!

Гласът й е изпълнен със страдание от загубата. По окървавените й бузи потичат сълзи, които оставят чисти пътечки. Изражението й се сменя от гримаса на зловещо чудовище в уплах на малко момиченце.

Пейдж отново почва да се бори. Китките, глезените и врата ме заболяват от симпатия само при вида на въжетата, които охлузват разкървавената й кожа.

Мъжете така силно се олюляват в краищата на примките, че е трудно да се каже дали те държат в плен сестра ми или тя държи тях. Виждала съм колко сила се крие в новото й тяло. Предостатъчно е да затрудни сериозно похитителите си и да им окаже истинска съпротива. На този неравен терен може дори да успее да ги извади от равновесие и да ги събори на земята.

Вместо това се бори неефективно.

Само колкото да накара въжетата да се врежат в нея. Колкото да се самонарани за наказание. Колкото никой друг да не пострада.

Малката ми сестричка се разтърсва от сърцераздирателни ридания.

Отново се втурвам напред. Няма значение какво се е случило, тя не заслужава подобно отношение. Никое живо същество на света не го заслужава.

Войник от дясната ми страна вдига пушката си и я насочва към мен. Толкова съм близо, че надничам право в тъмния отвор на заглушителя.

Спирам, почти се подхлъзвам.

Още един войник застава до него и прицелва оръжието си в Пейдж.

Вдигам празните си длани.

Няколко души ме сграбчват за раменете и по грубото им отношение познавам, че очакват голяма битка. Ние, момичетата Йънг, май сме си спечелили известна репутация.

Околните се успокояват, когато виждат, че нямам намерение да се бия с тях. Ръкопашен дуел е едно, но съм безсилна да се изправя срещу пушките. Мога само да се опазя жива, докато ми се отвори възможност да сторя нещо по-сериозно.

Ала майка ми се ръководи от собствената си логика.

Изниква от мрака, безшумна като призрак.

Нахвърля се на войника, който се цели в Пейдж.

Другият завърта дулото на оръжието си и с приклада удря майка ми в лицето.

— Не! — сритвам мъжа, хванал ме за ръката. Преди да тупне на земята обаче и да успея да разкарам другия от себе си, ми се нахвърлят нови трима. Още не съм си възвърнала равновесието и те ме събарят като опитни членове на банда.

Мама вдига ръце да отрази поредния удар от приклада на пушката.

Сестра ми започва да се бори с все сили. Този път е изпълнена с паника и гняв. Пищи, все едно призовава небето да й се стовари на помощ.

— Накарайте я да млъкне! Затворете й устата! — шепне високо някой.

— Не стреляйте! — шепнешком съска и Санджей. — Трябва ни жива за изследвания!

Поне има достойнството да ми хвърли бърз, гузен поглед. Не знам дали да се ядосвам, или да съм му благодарна.

Трябва да помогна на семейството си. Ядно гласче пищи в главата ми заради пушките, но какво да сторя? Да си лежа, докато измъчват и убиват малката ми сестра и майка?

Държат ме трима души. Единият е вдигнал ръцете ми над главата, другият ме е хванал за глезените, а третият е седнал на корема ми. Явно вече никой не ме подценява. Ами, така да бъде.

Сграбчвам за китките онзи, който ми държи ръцете, и го използвам за опора, като същевременно му преча и да ми се измъкне.

Извъртам и свивам крака, при това остъргвам и изритвам пръстите на противника от единия си глезен. Дори за едър човек е проблем да овладее силен ритник само с хватка с ръка.

После изтеглям свободния си крак и с цяло стъпало нацелвам негодника право в лицето.

Краката ми са свободни, така че ги замятам и ги кръстосвам около гърлото на онзи, който седи на корема ми.

Спускам ги рязко към земята и го дръпвам назад. Измъквам крак изпод него и го сритвам в разкрилите се слабини.

Ритам толкова силно, че той се хързулва от мен на тревата, зинал за писък, но останал без въздух. Известно време няма да ми създава проблеми.

Междувременно онзи, който ми държи китките, е започнал да се бори с хватката ми и се опитва да се измъкне. Ако очаквах просто да избяга и да ме остави на мира, с удоволствие бих го пуснала.

Само че има твърде голяма вероятност да му хрумнат грозни идеи да ме пребори, докато съм на земята. Мъжете понякога се държат глупаво, когато се стигне до загуба на схватка с дребна женичка. Приписват случилото се на късмет или нещо друго.

Хватката ми върху негодника е стабилна. Използвам го за опора, завъртам се и се претъркулвам на бедро в позиция, която навремето в спортната зала ми описваха, че изглежда все едно се катеря по стена, само дето го правя, както съм просната на земята.

Завъртам се на хълбок, замахвам с крак и ритвам типа над мен в главата.

Обзалагам се, че не е очаквал точно такава хватка.

Скачам, оглеждам случващото се около мен и се приготвям за ново нападение.

Майка ми е паднала на земята и дърпа войника за пушката. Стиска дулото, както е насочено право към нея. Или не осъзнава, че е достатъчно той само да дръпне спусъка, за да й издуха мозъка, или не й пука.

Сестра ми вие на висок глас като чудовище, за каквото я смятат всички. Вените на шията и челото й са изпъкнали и ей сега ще гръмнат.

Двама от мъжете, които държаха въжетата й, вече са на земята. Третият полита право пред очите ми.

Хвърлям се към мама с надеждата пушката да не гръмне, преди да успея да сторя нещо.

За късмет, войниците са градски бойци, нов и неопитен набор. Моля се този войник да не е стрелял по живи хора и да няма особено желание първата му жертва да бъде отчаяна майка.