Сюзън Ий
Ангелски свят (25)

25

Понякога дори аз правя грешката да подценя майка ми. Лесно е да приемеш, че не е умна и лукава, понеже вярва в нелогични неща и взема лоши решения. Но състоянието й няма нищо общо с интелигентността. Понякога го забравям.

— Предавателят върху Пейдж ли е? — затаявам дъх, не смея дори да дишам.

— Да.

— Къде? Как?

Ако майка ми е сложила сигнализатор в чанта или нещо подобно, с мисълта, че Пейдж ще я носи постоянно, не е изключено да се окажем по следите на боклукчийския камион на Съпротивата, а не на сестра ми.

— Виж! — Мама посочва към обувката ми.

Свеждам поглед и в началото не виждам нищо. След това осъзнавам, че тя не сочи към обувката. Сочи жълтите звезди, зашити по подгъва на дънките ми. Свикнала съм с тях до степен вече дори да не ги забелязвам.

Пресягам се и за първи път наистина обръщам внимание на звездата. По палеца ме боцва твърдо ръбче под жълтия плат. Мъничко и незабележимо е или поне аз никога не съм го напипвала.

— Това си ти — тя е поставила пръст на по-долната стрелка в Редуд Сити. Плъзва палец към горната стрелка в Сан Франциско. — А това е Пейдж.

Как е възможно да е стигнала така далеч за толкова кратко време?

Поемам си дълбоко дъх. Кой знае на какво е способна тя сега?

Спомням си как татко ни показваше мъничката люспичка на чипа, кацнал на връхчето на пръста му. В кутията заедно с приемника имаше цяла шепа такива. Чипът, покрит с пластмасова облицовка, бе устойчив на прах и вода, така че кучетата да се търкалят в калта и да се къпят, без това да вреди на предавателя.

Значи заради това майка ми редовно се появяваше, докато пътувахме с Рафи. Ето така се бе озовала и в гнездото.

— Мамо, ти си гений!

Майка ми е изненадана. След това засиява в доволна усмивка. И аз не помня откога не съм я виждала толкова щастлива. Цялата е озарена от радост, прилича на малко момиченце, открило, че за първи път в живота си е сторило нещо правилно.

Кимам.

— Добра работа, мамо!

Малко притеснителен удар под кръста е да осъзнаеш, че родителят ти има нужда от твоето окуражаване.

Сменяме шумната полицейска кола с тихо електрическо возило, чиито ключове са на таблото.

Преравям жабката на полицейската кола и багажника й — какво полезно да прехвърля в новата ни лимузина. Печеля бинокъл и чанта, пълна със запаси за извънредни случаи. Хората на Ави нямат равни най-малкото в оцеляването по време на бягство. Подозирам, че такива чанти са сложени във всички автомобили на Съпротивата.

Докато се местим в новата кола, Клара ме дърпа настрани и прошепва:

— Не се обнадеждавай много!

— Не се притеснявай. Шансовете ни да намерим Пейдж са малки, знам.

— Нямах предвид това. За майка ти говоря.

— Повярвай ми, не храня надежди за нея.

— Напротив. Личи ти. Нали знаеш поговорката „Само защото си параноик не значи, че никой не те преследва“. Е, и обратният вариант е в сила. Само защото някой те преследва, не значи, че не си параноик.

— Не те разбрах.

— Това, че светът е полудял не означава, че лудостта на майка ти е намаляла.

Отстъпвам крачка назад. Не съм си и помисляла подобно нещо.

Честно, не съм.

Но защо на Клара й трябваше да ми отмъква тази надежда?

— Преди бях медицинска сестра. Знам колко тежко е понякога такова състояние за семейството. Ще ти е от помощ да поговориш с някого. Просто не искам да пострадаш, разчитайки майка ти да…

Ритам фаровете и късите на новата кола, за да не ни издаде светлината. Налитам им с такава сила, че строшавам крушките на сол.

Тези крушки не ни трябват. Лунната светлина е достатъчна да виждаме силуетите на колите по пътя, дори и да не различаваме много подробности.

Намествам се на пътническата седалка.

— Съжалявам — казва Клара, докато се настанява на шофьорското място.

Кимам.

И с това приключваме тази грозна тема.

Тя запалва двигателя и полека се насочваме отново на север, към Сан Франциско.

— Защо си тук, Клара? Аз и майка ми не сме най-добрите спътници.

Известно време тя кара мълчаливо.

— Изглежда съм загубила вяра в човечеството. Навярно ангелите са прави да ни изтребват.

— Какво общо има това с пътуването в наша компания?

— Ти си герой. Надявам се да ми възвърнеш вярата и да ми покажеш, че си струваме спасението.

— Никакъв герой не съм.

— Ти ми спаси живота в гнездото. По дефиниция ти си моята героиня.

— Оставих те в подземието да умреш.

— Измъкна ме от хватката на същинско страшилище, когато вече си мислех, че не е останала никаква надежда. Даде ми възможност да изпълзя обратно към живота, когато никой друг не би го сторил.

Клара ме поглежда, а очите й блестят в мрака.

— Ти си герой, Пенрин, независимо дали ти харесва.