Кийра Кас
Наследницата (9)

Девета глава

Когато момчетата започнаха да се стичат в двореца, аз се покрих в стаята си и излязох да порисувам на слънчевия балкон. Твърде много бурни смехове и прекалено въодушевени поздрави. Питах се колко ли време ще продължи първоначалното разбирателство. Все пак това беше съревнование. Веднага включих насъскването им един срещу друг в списъка си с идеи.

— Мисля, че трябва да вдигнем косата ми, Нийна. Днес трябва да изглеждам зряла.

— Отлично решение, госпожице. — Тя продължи да пили ноктите ми. — Някакви предпочитания относно роклята?

— Мисля да е някоя вечерна. Черна по възможност.

Тя се изкикоти.

— Целите да ги поуплашите ли?

Не можах да сдържа дяволитата си усмивчица.

— Съвсем мъничко.

Двете се покискахме и се радвах, че имам Нийна до себе си. Щях да имам нужда от утешителните й думи и успокояващи масажи през идните няколко седмици.

След като косата ми изсъхна, я сплетохме и увихме като корона около главата ми, което караше тиарата ми да изглежда още по-красиво. Намерих черната рокля, която бях носила на предишното новогодишно парти. Беше украсена с дантела и бе вталена до коленете, откъдето се разкрояваше и падаше на дипли до пода. На гърба й имаше овален отвор, разкриващ кожата ми, а малките пеперудени ръкавчета увисваха ниско на раменете ми. Да си призная, изглеждаше дори по-красиво на слънцето, отколкото на светлината от свещите.

Когато часовникът в стаята ми показа, че е един часът, се отправих към долния етаж. Бяхме преустроили една от библиотеките на четвъртия етаж в Мъжки салон, където избраниците можеха да се сбират и да разпускат по време на престоя си в двореца. Беше голям почти колкото Дамския салон и снабден с много места за сядане, купища книги и два телевизора.

Сега вървях именно към тази част на двореца. Бяхме решили да се запозная с всеки от кандидатите поотделно, след което да ги изпратим в Мъжкия салон, където да се запознаят един с друг.

В дъното на коридора имаше групичка хора, сред които бяха родителите ми и генерал Леджър, затова се запътих към тях, мъчейки се да прикрия притеснението си. С приближаването ми татко придоби смаяно изражение, а мама покри устата си с ръка.

— Идлин… изглеждаш толкова пораснала. — Тя въздъхна, докосвайки бузата ми, рамото ми и косата ми, но без да оправя нищо.

— Сигурно защото съм.

Тя кимна с насълзени очи.

— Имаш вид на истинска кралица. Аз самата не смятах, че успявам да вляза в роля, но ти си… абсолютно съвършена.

— Стига, мамо. Всички те боготворят. Двамата с татко сте донесли мир на страната ни. Аз не съм постигнала нищо.

Тя повдигна с пръст брадичката ми.

— Още не. Но все пак точно това целиш за момента.

Преди да успея да й отвърна, татко дойде при нас.

— Готова ли си?

— Да — отговорих аз. Не такава окуражителна реч бях очаквала. — Засега няма да елиминирам никого. Смятам, че всички заслужават поне ден.

Татко се усмихна.

— Разумно.

Поех си дъх.

— Добре. Да започваме.

— Да те придружим ли, или да те оставим? — попита мама.

Замислих се.

— Оставете ме. Поне засега.

— Както желаеш — каза татко. — Генерал Леджър и още няколко от стражите ще са наблизо. Ако имаш нужда от нещо, обърни се към тях. Дано се забавляваш днес.

— Благодаря, татко.

— Не — каза той и ме прегърна, — ние ти благодарим.

Отдръпна се от мен и предложи ръката си на мама. Двамата се отдалечиха по коридора, излъчвайки щастие с всяко свое движение.

— Ваше Височество — обади се тактично генерал Леджър. Обърнах се към усмихнатото му лице. — Притеснявате ли се?

Поклатих леко глава, едва ли не убеждавайки самата себе си.

— Доведи първия.

Той кимна и даде знак с поглед на помощника си в дъното на коридора. От една от библиотеките излезе момче и заоправя копчетата на ръкавелите си, докато вървеше към мен. Беше слабо и малко нисичко, но имаше симпатично лице.

Спря пред мен и ми се поклони.

— Фокс Уесли, Ваше Височество.

Аз килнах глава за поздрав.

— Приятно ми е да се запознаем.

Той си пое дъх.

— Много сте красива.

— Така говорят. Свободен сте. — Вдигнах ръка и посочих към Мъжкия салон.

Фокс сбърчи вежди, но просто ми се поклони отново и си тръгна.

Следващото момче застана пред мен и кимна с глава за поздрав.

— Хейл Гарнър, Ваше Височество.

— Добре дошли, сър.

— Благодаря ви, че ни поканихте в дома си. Надявам се с всеки изминал ден да се доказвам все повече като достоен за ръката ви.

Аз наклоних заинтригувано глава.

— Така ли? И как възнамерявате да се докажете днес?

Той се усмихна.

— Е, като начало ще ви уведомя, че произлизам от много авторитетно семейство. Някога баща ми е бил Двойка.

— Това ли е всичко?

Той продължи невъзмутимо:

— Аз лично го смятам за изключително впечатляващо.

— Не и по-впечатляващо от баща, който някога е бил Единица.

Лицето му посърна.

— Свободен сте.

Той се поклони и тръгна към салона. След няколко стъпки спря и се обърна.

— Прощавайте, ако съм ви засегнал, Ваше Височество.

Като видях тъжното изражение по лицето му, едва не го уверих, че не е. Но това щеше да е в разрив с плана ми за деня.

Цял парад от безумно незабележителни момчета се изредиха да ме поздравяват. Малко след като се бяха източили половината, Кайл застана насреща ми. Косата му за пръв път беше оформена така, че виждах очите му.

— Ваше Височество — поздрави ме той.

— Очаквам от вас да ме наричате „Ваша кралска досада“, сър.

Той се изхихика.

— Е, как се държат с теб? Разбрах от майка ти, че по вестниците е плъзнала новината, че живееш в двореца.

Той поклати глава в недоумение.

— Предполагах, че това ще е като покана за незабавен побой от завистливи мъжкарчета, но се оказва, че повечето ме възприемат като ценен кадър.

— Така ли?

— Смятат, че вече знам всичко за теб. Цяла сутрин ме обстрелват с въпроси.

— И ти какво им обясняваш, ако мога да попитам?

Той изсумтя с крива усмивка на уста.

— Колко си симпатична, разбира се.

— Ясно. — Врътнах очи, без да му повярвам и за миг. — Можеш да вървиш към…

— Виж какво, исках отново да ти се извиня, задето те нарекох примадона.

Аз свих рамене.

— Беше разстроен.

Той кимна, приемайки оправданието.

— Въпреки това не беше справедливо от моя страна. Така де, не се заблуждавай, продължавам да те смятам за изключително разглезена. — Той поклати глава. — Но си безпардонна, защото ти се налага. Все пак един ден ще станеш кралица и макар аз самият да съм бил свидетел на доста събития в двореца, никога не съм имал отговорности като твоите. Нямам право да те съдя.

Въздъхнах. Етикетът налагаше да му благодаря. Е, така да бъде.

— Благодаря ти.

— За нищо.

Последва дълга пауза.

— Ъмм, Мъжкият салон е натам — посочих аз.

— Добре. До после.

Подсмихнах се, забелязвайки, че държи тетрадка в ръката, която бе крил зад гърба си. Кайл изглеждаше по-добре от обичайното благодарение на задължителната подготовка на кандидатите, но си оставаше дотеглив малък книжен плъх.

Контрастът със следващия участник беше повече от очевиден.

Карамелената му коса беше пригладена назад и той вървеше с ръце в джобовете, сякаш и преди се беше разхождал из двореца. Всъщност поведението му дори ме хвана неподготвена. Той ли беше дошъл да се запознае с мен, или аз с него?

— Ваше Величество — поздрави ме той с копринен глас, свеждайки глава в поклон.

— Височество — поправих го аз.

— Не, не. Просто Иън.

Едната му буза се изкриви в усмивка.

— Това беше ужасно — казах през смях аз.

— Трябваше да рискувам. Тук има още трийсет и четирима кандидати. Как иначе щях да се откроя в очите ви?

Погледът му беше безкрайно настоятелен и ако не си бях имала работа с толкова много политици, вероятно коленете ми щяха да се подкосят.

— Приятно ми е да се запознаем, сър.

— И на мен, Ваше Височество. До нови срещи!

След него дойде момче с толкова провлечен говор, че ми се наложи да се съсредоточа, за да разбера думите му Един от следващите пък ме попита кога ще си получи парите. Друг се потеше толкова обилно, че като си тръгна, поисках кърпичка за ръката си от прислужника, а този след него не отлепи очи от гърдите ми през цялата ни среща. Беше същинско шествие на провала.

След известно време генерал Леджър дойде до мен.

— В случай че не броите, това е последният.

Отметнах глава с облекчение.

— Слава богу!

— Едва ли родителите ви ще искат отчет, но ви съветвам да отидете при тях след това.

Погледнах го многозначително.

— Щом настояваш.

Той се позасмя.

— Не ги обвинявайте. На баща ви не му е леко в момента.

— На него не му е леко? Видя ли онази потна локва?

— Разбираемо е. Все пак вие сте принцесата. Имате властта да го осъдите на смърт, ако решите.

Генерал Леджър имаше ярки зелени очи, в които проблясваше дяволита искрица. Беше от онези мъже, които ставаха все по-привлекателни с възрастта. Знаех го, защото госпожица Луси ми беше показала снимка от сватбата им и видът му наистина ставаше все по-хубав. Понякога, ако беше уморен или времето беше лошо, понакуцваше, но това не го забавяше. Винаги се чувствах сигурно с него, може би защото знаех колко го обича госпожица Луси. Ако нямах подозрения, че е на страната на мама и татко, вероятно щях да му поискам съвет за това как да прогоня момчетата от двореца. Нещо в очите му ме караше да си мисля, че веднага щеше да му хрумне начин.

— Няколко от тях ме смущават — признах си аз. Ласкавите думи, похотливите погледи. Макар и да бях израснала със знанието, че съм специална, не ми харесваше да ме възприемат като награда.

По лицето му изплува състрадание.

— Положението ви е странно, знам. Но не е нужно да оставате насаме с някого, когото не харесвате. Имате право да елиминирате всеки от тях само въз основа на неприятно чувство, но дори най-глупавият не би бил чак толкова глупав, че да ви посегне — увери ме той. — И повярвайте ми… дръзне ли някой, ще се погрижа да не проходи отново.

Той ми намигна и се отдалечи, давайки сигнал да извикат и последния участник.

Бях малко изненадана, когато от библиотеката излезе не един човек, а двама. Първият беше облечен в колосан костюм, но вторият беше само по риза. Малко по-неспретнатият вървеше на няколко стъпки зад другия, забил поглед в пода. Първият се усмихваше до уши и като че ли някой се беше опитал да усмири косата му, но неуспешно.

— Здравейте, Ваше Височество — поздрави ме той с непознат акцент. — Как сте?

Объркана, но и обезоръжена от невероятно топлата му усмивка, аз отвърнах:

— Добре. Денят беше дълъг. Сигурна съм, че и за вас е бил такъв.

Момчето зад него се приведе напред и му прошепна нещо с неясни думи, които не дочух добре.

Първият кимна.

— О, да, да, но… приятно запозная се с вас. — Докато говореше, жестикулираше с ръце, мъчейки се да предаде смисъла на изречението си с тях.

Понаведох се напред, тъй като не го разбрах, и се надявах, скъсявайки разстоянието помежду ни, да разгадая думите зад силния му акцент.

— Моля?

Момчето зад него се обади:

— Казва, че е удоволствие да се запознае с вас.

Присвих объркано очи.

— Мое име е Хенри. — Той ме поздрави с поклон и по изражението му си пролича, че е имал намерение да го изпълни по-рано, но е забравил.

Не исках да съм груба, затова кимнах с глава.

— Здравейте, Хенри.

Той грейна, щом чу името си, и погледът му запрескача от момчето зад него към мен и обратно.

— Акцентът ви ми направи впечатление — отбелязах аз с приятелски тон. — Откъде сте?

— Ъмм, Суенд…? — подхвана той, но веднага се обърна към придружителя си.

Той кимна, поемайки щафетата от Хенри.

— Сър Хенри е роден в Суендуей, затова има доста отчетлив финландски акцент.

— О! — отвърнах аз. — А говори ли английски?

— Английски, не, не — намеси се Хенри. Но като че ли този факт не го притесняваше. Вместо това го придружи със смях.

— Но тогава как ще се опознаем?

Преводачът се обърна към Хенри.

— Miten saat tuntemaan toisensa?

Хенри посочи към преводача, който отговори вместо него.

— С моя помощ.

— Добре. Ами. Хм. — Не бях готова за подобно нещо. Грубо ли щеше да е от моя страна да го освободя? Контактите на четири очи с тези непознати хора и бездруго щяха да са неловки. Не ми допадаше идеята за трети човек до нас.

В този момент формулярът за участие на Хенри изскочи в паметта ми. Затова някои от думите бяха написани неправилно. Налучквал ги е.

— Благодаря. И на мен ми е приятно да се запознаем, Хенри.

Той се усмихна, като чу името си, и останах с впечатлението, че всички други думи нямаха значение за него. Не можех да го отпратя.

— Мъжкият салон е ей там.

Придружителят му преведе инструкциите ми, Хенри ми се поклони и двамата тръгнаха към салона.

— Генерал Леджър — извиках аз, заравяйки лице в ръцете си.

— Да, Ваше Височество.

— Предай на татко, че ще му обясня как е минало след около час. Имам нужда от разходка.