Кийра Кас
Наследницата (8)

Осма глава

Избягвах всякакви контакти през уикенда и като че ли никой не възразяваше, дори мама. Сега, когато избраниците бяха ясни, усещах всичко много по-реално и все повече страдах по чезнещите дни на спокойствие.

В понеделника, преди кандидатите да пристигнат, най-сетне се върнах сред човечеството, отправяйки се първо към Дамския салон. Там намерих госпожица Луси, която ме посрещна с обичайната си лъчезарна усмивка. Толкова ми се искаше да й помогна някак. Съзнавах, че едно кученце не може да замести човешкото бебе, но за момента ми хрумваше единствено да й подаря домашен любимец.

Мама разговаряше с госпожица Марли и двете ми махнаха да отида при тях веднага щом ме видяха да влизам през вратата.

Седнах, а госпожица Марли сложи ръка върху моята.

— Държа да ти обясня за Кайл. Не заради теб иска да си тръгне от двореца. От известно време ни увещава да го пуснем и си мислех, че семестърът, прекаран в университета, ще сложи край на тази му идея. Ще умра от мъка, ако ни напусне.

— Рано или късно ще трябва да му дадеш свободата сам да вземе решение — каза мама. Странно, при положение че тя самата се опитваше да омъжи дъщеря си за непознат.

— Не разбирам. Джоузи никога не е имала желание да си тръгне от двореца.

Врътнах очи. Естествено, че не е.

— Но какво можеш да направиш? Не можеш да го принудиш да остане. — Мама сипа чай и ми поднесе чашата.

— Ще наема друг учител. Този има практически опит и ще даде на Кайл повече знания, отколкото може да получи от една книга, така че май спечелих малко време. Все се надявам, че…

Леля Мей влетя в стаята с вид на модел от списание. Спуснах се към нея и я прегърнах с пълна сила.

— Ваше Височество — поздрави ме тя.

— О, я да мълчиш!

Тя се засмя, докато отстъпваше назад, хвана ме за раменете и впери очи в моите.

— Искам да чуя всичко за Избора. Как се чувстваш? Някои от момчетата на снимките бяха симпатяги. Влюбена ли си вече?

— Никак даже — отвърнах през смях аз.

— Е, дай им няколко дни време.

Такава беше леля Мей. Нов възлюбен на всеки няколко месеца. Държеше се с нас четиримата — и братовчедите ни Астра и Лео — сякаш всичките бяхме нейни деца, тъй като тя самата така и не беше свила гнездо. Компанията й ми беше безкрайно приятна и в двореца винаги беше по-забавно, когато тя ни гостуваше.

— Колко време ще останеш? — попита я мама и двете с Мей отидохме до масата й, хванати за ръце.

— Тръгвам си в четвъртък.

Аз ахнах разочаровано.

— Знам. Ще изпусна най-вълнуващото! — направи тъжна гримаса тя. — Но Лео има мач в петък следобед, а в събота е танцовото представление на Астра и обещах да присъствам. Много й се удава. — Обърна се към мама леля Мей. — Личи си, че майка й беше човек на изкуството.

Двете се усмихнаха една на друга.

— Ще ми се и аз да можех да дойда — оплака се мама.

— Защо не отидем заедно? — предложих аз, грабвайки няколко курабийки за чая си.

Леля Мей ме погледна въпросително.

— Случайно да забравяш, че имаш планове за този уикенд? Големи планове? Животопроменящи планове?

Свих рамене.

— Нямам нищо против да ги пропусна.

— Идлин — смъмри ме мама.

— Съжалявам! Просто е голяма стъпка. Харесвам живота си такъв, какъвто е сега.

— Къде са снимките? — попита Мей.

— На бюрото в стаята ми. Опитвам се да запомня имената им, но още не съм стигнала далеч.

Мей махна на една прислужничка.

— Миличка, би ли отишла до стаята на принцесата да донесеш от бюрото й купчината снимки на кандидати за Избора?

Прислужничката се усмихна широко и направи реверанс. Несъмнено щеше да хвърли по едно око на снимките на път към нас.

Мама се приведе към сестра си.

— Нека само ти напомня, че първо, резервирани са, и второ, дори да не бяха, могат да са ти синове.

Двете с госпожица Марли прихнахме в смях, а госпожица Луси само се усмихна. Тя беше много по-деликатна с леля Мей от нас.

— Не я дразнете — възрази госпожица Луси. — Сигурна съм, че намеренията й са добри.

— Благодаря ти, Луси. Не го правя за себе си, а за Идлин! — защити се тя. — Ще й дадем начален старт.

— Не това е начинът. — Мама се отпусна назад в стола си и отпи глътка чай с предвзет маниер.

Госпожица Марли се изсмя на глас.

— Ти ли го казваш?! Нужно ли е да ти напомняме какъв беше твоят начален старт?

— Какво? — учудих се аз. Колко подробности бяха пропуснали да ми споменат родителите ми? — Как така?

Мама остави чашата си и вдигна отбранително ръка.

— Най-случайно се натъкнах на баща ти в нощта преди началото на Избора… и за ваше сведение — каза тя повече на госпожица Марли, отколкото на мен — като нищо можеше да ме дисквалифицират заради това. Не му оставих особено добро първо впечатление.

Гледах я с отворена от изумление уста.

— Мамо, мога ли да попитам колко правила си нарушила?

Очите й отскочиха към тавана, сякаш се опитваше да сумира провиненията си.

— Хубаво, ваша си работа. Ровете из снимките колкото искате; вие печелите.

Леля Мей се разсмя от сърце, а аз умишлено запечатих в паметта си грациозния наклон на главата й и блясъка в очите й. Правеше всичко с вродена обаятелност и изпитвах към нея любов, близка до тази към майка ми. Макар че за мое най-голямо огорчение израснах в компанията на Джоузи, кръгът от приятелки на майка ми компенсираше предостатъчно за тази загуба. Духовитостта на леля Мей, добротата на госпожица Луси, бодростта на госпожица Марли и силата на майка ми бяха безценни и далеч по-просветителни от който и да било урок.

Прислужничката се върна и остави купчината молби за участие и снимки пред мен. За моя изненада госпожица Марли първа грабна шепа от тях. Леля Мей също не се забави, а и мама, въпреки че не се пресегна, надникна любопитно над рамото на госпожица Марли. Госпожица Луси се опитваше да скрие собственото си любопитство, но накрая и в нейния скут се озоваха купчина снимки.

— О, този изглежда обещаващо. — Леля Мей пъхна една от снимките пред лицето ми. Вперих поглед в чифт тъмни очи, разположени насред абаносова кожа. Косата му беше късо подстригана и на лицето му грееше слънчева усмивка. — Бадън Трейнс, деветнайсетгодишен, от Съмнър.

— Красавец е — заяви възторжено мама.

— Няма спор — съгласи се Мей. — А и ако съдим по фамилията му, сигурно е от семейство на Седмици. Тук пише, че бил студент първа година със специалност „Реклама“. От което следва, че или той самият, или някой от семейството му е доста решителен.

— Вярно е — потвърди госпожица Марли. — Това си е достойно постижение.

Придърпах няколко от молбите към себе си и ги заразглеждах.

— Как се чувстваш? — попита леля Мей. — Готова ли си за подвизи?

— Може да се каже. — Прелистих страниците на една от молбите за участие в търсене на нещо интригуващо. Не изпитвах никакъв ентусиазъм. — Известно време тук беше такава лудница, че не знаех дали някога ще му се види краят. Май всички стаи са готови, уредена е и храната, а тъй като имената вече са официално обявени, утре ще се заемем и с транспорта.

— Звучиш страшно развълнувана — подразни ме Мей, сръчквайки ме с лакът.

Аз въздъхнах, после вперих многозначителен поглед в мама.

— Хубаво е да сте наясно, че не го правя само заради себе си.

— Какво имаш предвид, миличка? — попита госпожица Луси и остави молбите в скута си, прехвърляйки загрижен поглед от мама към мен и обратно.

— Надяваме се Идлин да си намери достоен партньор, естествено — подхвана ловко мама, — но така се случи, че точно сега ни е нужен план за облекчаване на междукастовото напрежение.

— Ами! — възмути се Мей. — Използвате дъщеря си като инструмент?

— Не!

— Да — пророних аз. Леля Мей потри гърба ми и си помислих колко се радвам, че е при мен.

— Рано или късно щяхме да започнем да й търсим подходящ съпруг, а и не сме я задължили по никакъв начин. Идлин има уговорка с Максън, че ако не се влюби, всичко отпада. И все пак, да, Идлин изпълнява дълга си като член на кралското семейство, отвличайки вниманието на народа, поне докато страстите се поохладят и проучим как можем да се справим с размириците. И бих добавила, че се получава.

— Така ли? — попитах аз.

— Не си ли поглеждала вестниците? В момента ти си централната новина. Навсякъде публикуват интервюта с избраните участници, а някои окръзи дори организират тържества в подкрепа на кандидатите си. Списанията вече спрягат имената на възможните водачи, а снощи по новините гледах репортаж за момичета, които сформирали фенклубове и носели тениски с имената на любимците си. Изборът е обладал цялата страна.

— Вярно е — потвърди госпожица Марли. — Вече не е тайна, че Кайл живее в двореца.

— А случайно да са се осведомили, че той няма никакво желание да участва в съревнованието? — попитах аз с повече ядовитост в гласа си, отколкото бях възнамерявала да демонстрирам. Все пак госпожица Марли не беше виновна за това усложнение.

— Не — отвърна със смях тя. — Но и това няма нищо общо с теб.

Усмихнах й се.

— Госпожице Марли, чу мама. Кайл няма от какво да се безпокои. Мисля, че и двамата с него вече сме наясно, че не бихме били добра двойка, пък и бездруго има голяма възможност изобщо да не си избера годеник. — Стопроцентова възможност, по-точно казано. — Не се тревожи, че ще ме обиди, понеже и аз самата още се ориентирам в ситуацията… — Отвърнах аз, сякаш беше нещо напълно нормално да ми доведат цяла рота момчета, от които да избирам. — Не съм се засегнала.

— Казваш, че Изборът е превзел цялата страна — подхвана загрижено Мей. — Дали ще е задълго?

— Мисля, че ще продължи достатъчно дълго, че да забравят хората поне част от нещастието, обзело ги напоследък, а ние да измислим начин да се преборим с проблемите, ако възникнат отново. — Мама звучеше уверено.

— Когато възникнат отново — поправих я аз. — Животът ми може да вълнува хората известно време, но в крайна сметка пак ще обърнат вниманието си към себе си.

Продължих да разглеждам снимките, почти съжалявайки момчетата. Никой от тях нямаше шанс да спечели, а и не подозираха, че са просто част от всеобща заблуда.

— Странно — казах, изваждайки една молба от купчината. — Не искам да съм дребнава, но погледнете това. Намерих три различни правописни грешки.

Мама взе молбата.

— Може да е бил притеснен.

— Или малоумен — подхвърлих аз.

Мей се изкиска.

— Не бъди толкова груба, скъпа. И на тях не им е лесно. — Мама ми върна формуляра и аз го прикачих обратно към снимката на момче с изключително невинно изражение и буйни руси къдрици.

— Чакай малко, да не би да те е страх? — попита леля Мей с белязан от тревога глас.

— Не, разбира се, че не.

Изражението й се върна към нормалното си красиво и безгрижно състояние.

— Не мога да си те представя уплашена от каквото и да било — намигна ми тя.

Беше успокоително, че поне една от нас мислеше така.