Кийра Кас
Наследницата (22)

Двадесет и втора глава

Изпратих Иън в двореца малко след това, а той ми се подчини безропотно, навярно демонстрирайки готовността си да ми угодничи. Предложението му безспорно беше интригуващо, макар че трябваше да отделя още доста време на играта, преди да реша дали да се възползвам от него, или не.

Най-неусетно дойде време да се подготвям за вечеря, затова прибрах Карамела и изчетках ботушите си. Не бяха особено мръсни.

— Лека нощ — прошепнах на кобилката си и я почерпих с бучка захар, преди да се отправя към двореца.

— Идлин! — извика ме някой на влизане през вратата.

Беше Кайл. Разговаряше с Хенри, Ерик, Фокс и Бърк. Даде им знак да го изчакат и се затича по коридора към мен.

— Здрасти — каза, като ме доближи, и кривата усмивчица изплува на лицето му. Изглеждаше малко притеснен.

— Как си?

— Добре. С няколко от момчетата си поговорихме и имаме едно предложение за теб.

Въздъхнах.

— Още едно?

— Хм?

— Нищо. — Разтръсках глава, за да я прочистя. — Да дойда ли с теб?

— Ами, да, но първо исках да те попитам нещо.

— Разбира се.

Кайл пъхна ръце в джобовете си.

— Всичко наред ли е помежду ни?

Присвих очи.

— Кайл, нали съзнаваш, че не си ми истинско гадже?

Той се изкиска.

— Да, напълно. Но знам ли, харесваше ми да има на кого да показвам скиците си, както и да има с кого да се смея, та ми се искаше да те навестя, след като разбрах за случката с Джак, но се опасявах, че няма да ти се говори по въпроса. После пък се притесних, че може да ми се разсърдиш, задето не съм дошъл. Знаеш ли колко е трудно да се общува с теб?

— Как да забравя, като постоянно ми го напомняш! — пошегувах се аз.

Кайл продължи да нервничи.

— Ще престана. Но нали не ми се сърдиш?

Когато го видях как стисва устни, неволно се замечтах за тях, но все пак беше казал, че мога да разчитам на него, така че се надявах скоро да ги вкуся отново.

— Не, Кайл. Всичко е наред. Не се тюхкай толкова.

— Добре. Ела с мен. Мисля, че идеята ни ще ти допадне.

Обърнахме се и тръгнахме към групичката чакащи момчета. Хенри веднага целуна ръката ми.

— Здравейте днес — каза той, разсмивайки ме.

— Здравей, Хенри. Бърк, Фокс. Здрасти, Ерик.

— Ваше Височество — подхвана Бърк. — Може би нямаме право да ви се бъркаме, но стигнахме до заключението, че навярно Изборът ви действа много натоварващо.

Позасмях се.

— Нямате представа колко.

Фокс се усмихна. Двамата с Бърк изглеждаха малко комично един до друг. Бърк беше изключително едър, а той — съвсем слабичък.

— Сигурно ви е много трудно. Не стига, че имате толкова много работа, ами трябва да намирате време за срещи с участниците и да разговаряте с всички гости по приемите. Струва ни се изтощително.

— Затова ни хрумна — взе думата Кайл — четиримата заедно да те изведем на среща тази седмица.

Брилянтна идея.

— Да! — възкликнах аз. — Би било чудесно. Какво ви се прави?

— Можем да си сготвим нещо. — Изражението на Бърк беше толкова радостно, че не можех да откажа, макар и точно това да ми се искаше.

— Да готвим? — повторих аз с изкуствена усмивка на лице.

— Хайде де — подкани ме Кайл. — Ще е забавно.

Въздъхнах напрегнато.

— Добре. Ще готвим. Утре вечер как ви звучи?

— Идеално! — съгласи се веднага Фокс, сякаш се притесняваше, че всеки момент мога да размисля.

— Добре тогава. Четвъртък в шест. Предлагам да се чакаме във фоайето, за да слезем заедно в кухнята. — Очертаваше се същински кошмар. — А сега ме извинете, но трябва да се приготвя за вечеря.

Тръгнах към горния етаж, питайки се дали въобще имаше как да си помогна. Силно се съмнявах.

— Нийна — провикнах се, влизайки в стаята си.

— Да, госпожице?

— Би ли напълнила ваната? Трябва да се изкъпя преди вечеря.

— Разбира се.

Изхлузих ботушите си и съблякох роклята. Като изключим елементарното даване и изпълняване на заповеди, не си говорехме много напоследък, и да си призная, не ми беше лесно. Стаята ми беше моето убежище, мястото, където си почивах и рисувах, където се криех от света. Нийна беше част от това и фактът, че ми се сърдеше, разваляше всичко.

Влязох в банята, доволна да видя, че пуска стръкчета лавандула във ваната ми, без да съм я молила.

— Нийна, направо ми четеш мислите.

— Старая се — отвърна свенливо тя.

Реших да подходя внимателно, за да не я ядосам отново.

— Чувала ли си се скоро с Марк?

Тя не можа да прикрие усмивката си.

— Да, вчера.

— Какво учеше? — Потопих се в топлата вода и веднага усетих как ме отпуска.

— Химия. Биохимия по-точно. — Тя сведе поглед. — Признавам, че не разбирам повечето думи, с които ми обяснява за специалността си, но схващам общата идея.

— Не исках да намекна, че си глупава, Нийна. Просто ми стана любопитно. Мислех, че е очевидно. — Биохимия. Звучеше ми малко познато.

Тя въздъхна и пусна още лавандула във ваната.

— Прозвуча доста грубо.

— В двореца са дошли момчета с много различен живот от моя. Едва понасям някои от тях. Просто ме заинтригува как двама души с толкова различни професии успяват да се разбират.

Тя поклати глава.

— Просто се получава. Не мога да го опиша с думи. Явно някои хора са създадени един за друг.

Отпуснах се назад във ваната. Защо се опитвах да си обясня необясними неща? Отново се замислих за предложението на Иън и притесненията на Кайл, за въпросите на Хейл. Не можех да повярвам колко се беше заплела ситуацията. Вече едва разбирах собствените си чувства. Знаех само, че държах на независимостта си, и идеята някой мъж да наднича зад рамото ми, да поправя грешките ми или да върши работата ми вместо мен беше просто недопустима. Тогава обаче се сетих за постепенно посивяващите коси на татко и се запитах докъде ли бих стигнала, за да улесня живота му.

Странно се получаваше. В общи линии всяко едно от момчетата беше вариант, ако наистина склонях да си избера съпруг. И всяко от тях с лекота можеше да запрати целия ми свят в нова посока. А това не ми допадаше. Исках аз да определям пътя си. Стана ми чудно дали именно това не беше причината да издигам стена около себе си — тревогата, че прехвърлеше ли я някой, можеше да ми отнеме контрола.

Но може би контролът беше просто илюзия. Дори да отхвърлех всички кандидати, дали в даден момент нямаше да се появи човек, който да ме накара да забравя за него? Да ме подтикне да му го предам доброволно?

Струваше ми се невъзможно, беше нещо, което дори не би ми минало през ума няколко седмици по-рано.

Все още имах голямо основание да държа гарда си вдигнат и именно това възнамерявах да направя. Въпреки това усещах, че нямаше как да игнорирам още дълго влиянието, което момчетата имаха над мен.