Кийра Кас
Наследницата (1)

Първа глава

Не мога да задържа дъха си за седем минути. Не успявам дори за една. Веднъж опитах да пробягам километър и половина за седем минути, понеже чух, че някои атлети се справяли и за четири, но се провалих най-безславно, защото още на половината път ме прониза остра болка в корема.

Едно нещо обаче — и то доста впечатляващо — съумях да постигна за седем минути: станах кралица.

Появила съм се на света със седем кратички секунди по-рано от брат ми Арън и така тронът, който трябвало да е негов, станал мой. Ако се бях родила едно поколение по-рано, това нямаше да окаже влияние. Арън беше от мъжки пол, затова Арън щеше да наследи короната.

Уви, мама и татко не могли да понесат факта, че първородното им отроче ще остане без титла, понеже е имало нещастието да се роди с гърди — и то прелестни, бих добавила. Затова променили закона и народът ликувал, а аз трябвало да се превърна в следващия владетел на Илеа.

Не им хрумваше обаче, че стремежът им да ми подсигурят справедлив живот беше доста несправедлив според мен самата.

Но гледах да не се оплаквам. Все пак осъзнавах каква щастливка бях. Въпреки това имаше дни, а понякога и месеци, когато на крехките ми плещи се струпваше твърде много — твърде много, за чиито и да било плещи.

Прелиствайки вестника, научих за поредния бунт, този път в Зуни. Преди двайсет години първата работа на татко в ролята му на крал била да премахне кастите и така с времето старата система постепенно се разпаднала. Все още ми се струва безкрайно странно, че някога хората са живели с подобни ограничаващи, но и условни етикети на гърбовете си. Мама е била Петица; татко — Единица. Звучи ми напълно безсмислено, особено при положение че отделните касти нямали отличителни белези. Как е разбирал човек дали до него стои Шестица, или Тройка? И изобщо какво значение е имало това?

Когато татко анулирал кастите със закон, народът тържествувал. Баща ми предполагал, че промените, които бил наложил в Илеа, ще си легнат на мястото в хода на следващото поколение, тоест всичко трябваше да се е наредило досега.

Само дето не се беше случило — и най-скорошният бунт беше просто поредният в низ от размирици.

— Кафе, Ваше Височество — каза Нийна, оставяйки чаша на масата ми.

— Благодаря ти. Можеш да събереш чиниите.

Зачетох се в статията. Този път един ресторант беше изпепелен до основи, тъй като собственикът му отказал да повиши един от келнерите си в главен готвач. Келнерът твърдял, че повишението му било обещано, но така и не било изпълнено, и не се съмнявал, че причината се криела в миналото на семейството му.

Откровено казано, взирайки се в изгорелите останки от сградата, не знаех на чия страна съм. Собственикът имаше право да повишава или уволнява, когото сметнеше за нужно, а келнерът имаше правото да не бъде възприеман като нещо, което реално не съществуваше вече.

Избутах вестника настрана и взех чашата. Татко щеше да се изправи на нокти. Несъмнено вече превърташе сценария отново и отново в главата си, търсейки решение на проблема. Лошото беше, че дори да се справехме с един случай, не можехме да възпрем повсеместната дискриминация, която върлуваше дори след края на кастовата система. Нямаше как да следим цялото население, а подобни инциденти бяха ежедневие.

Оставих кафето на масата и отидох до гардероба си. Беше време денят ми да започне.

— Нийна — извиках аз. — Знаеш ли къде е лилавата ми рокля? Онази с шарфа?

Тя се притече на помощ, присвивайки замислено очи.

Общо взето Нийна беше нова в двореца. Назначиха ми я едва преди шест месеца, след като предишната ми прислужничка боледува в продължение на две седмици. Нийна се оказа много по-отзивчива и приветлива, затова реших да я задържа. Допадаше ми и модният й нюх.

Нийна впери поглед в просторния гардероб.

— Може би е добра идея да преподредим тоалетите.

— Ако имаш време, заповядай. Аз лично нямам интерес да се занимавам с подобни неща.

— Не и при положение че аз ви изравям дрехите — подразни ме тя.

— Именно!

Тя прие хумора ми мимоходом, смеейки се, докато премяташе чевръсто рокли и панталони.

— Косата ти изглежда добре днес — коментирах аз.

— Благодаря. — Всички прислужнички носеха шапчици, но Нийна въпреки това съумяваше да проявява творчество в прическите си. Понякога една-две гъсти черни къдрици обрамчваха лицето й, друг път прибираше цялата си коса под шапчицата. В момента две големи плитки ограждаха главата й, докато останалата й коса беше скрита. Много ме впечатляваше креативният й подход към униформата, как успяваше всеки ден да й придаде нещо от себе си.

— О! Ето я. — Нийна извади дългата до коленете рокля, разпервайки я върху тъмната кожа на ръката си.

— Идеално! А случайно да знаеш къде е сивото ми сако? Онова с три четвъртите ръкави?

Тя впери безизразен поглед в мен.

— Определено ще преподредя.

— Ти търси, аз ще се обличам — изкисках се аз.

Нахлузих роклята и сресах косата си, подготвяйки се за поредния си ден като бъдещото лице на монархията ни. Тоалетът беше достатъчно женствен, че да ми придаде приятен облик, но и достатъчно спретнат, че да ме приемат на сериозно. Границата беше тънка, но вървях по нея всеки ден.

Погледнах се в огледалото и казах на отражението си:

— Ти си Идлин Шрийв. Следващият владетел на страната и първото момиче, което ще я управлява само. Никой — казах аз — не е по-могъщ от теб.

 

 

Татко вече беше в кабинета си и четеше със сбърчено чело новините. Като изключим очите, не приличах особено на него. Нито пък на мама… в интерес на истината.

С тъмната си коса, овалното си лице и лекия целогодишен тен приличах най-вече на баба си. Картина с нейния образ от деня на коронацията й висеше в коридора на четвъртия етаж и като малка често я оглеждах, гадаейки как ли щях да изглеждам, като порасна. На портрета беше горе-долу на моята възраст и макар да не бяхме напълно еднакви, понякога се чувствах като нейно отражение.

Влязох в кабинета и целунах татко по бузата.

— Добро утро.

— Добро утро. Прочете ли вестника? — попита той.

— Да. Поне този път не е имало жертви.

— И слава богу! — Това бяха най-страшните случаи: когато по улиците лежаха мъртви хора, а други бяха в неизвестност. Беше ужасно да чета имената на млади мъже, пребити просто защото бяха преселили семействата си в по-хубави квартали, и за жени, нападнати, задето бяха опитали да започнат работа на място, където не биха ги приели в миналото.

Понякога установяването на мотива и издирването на провинилите се не отнемаше много време, но в повечето случаи хората си прехвърляха вината един на друг и не получавахме смислени отговори. Подобни сцени ми действаха много изтощително, а знаех, че на баща ми му е още по-трудно.

— Не разбирам. — Той свали очилата си за четене и потърка очи. — Нали уж не искаха да има касти. Въведохме промяната плавно, премахнахме ги бавно, за да имат време всички да се приспособят. А сега палят сгради.

— Няма ли как да контролираме ситуацията? Не можем ли да създадем комисия, която да приема оплакванията на хората? — Очите ми отново попаднаха върху снимката. В ъгъла младият син на собственика плачеше, задето бяха загубили всичко. Отлично съзнавах, че оплакванията ще завалят по-бързо, отколкото можеше да им откликне която и да било комисия, но знаех и че татко не може да стои безучастен.

Той вдигна поглед към мен.

— Така ли би постъпила?

Усмихнах му се.

— Не, бих попитала баща си как би постъпил той.

— Невинаги ще имаш такъв вариант, Идлин — въздъхна той. — Трябва да си силна, решителна. Как би се справила с този инцидент в частност?

Замислих се.

— Не вярвам, че има как. Не е възможно да докажем, че келнерът не е получил повишение заради някогашната си каста. Единственият ни вариант е да предприемем разследване, чрез което да установим кой е подпалил ресторанта. Днес едно семейство е загубило средството си за препитание и някой трябва да понесе последствията за това. С палежи не се раздава правосъдие.

Той поклати глава над разгърнатия вестник.

— Май имаш право. И на мен ми се ще да им помогна. Но по-важното е да предотвратим такива случки в бъдеще. Играта загрубява, Идлин, и това е плашещо.

Татко хвърли вестника в кошчето за боклук, после стана и отиде до прозореца. Долавях напрежението в позата на тялото му. Понякога кралският престол му носеше толкова радост, когато например посещаваше училищата, които неуморно се беше трудил да подобри, и виждаше как различните общности разцъфват в мирната епоха, която бе възвестил с управлението си. Но тези радости започваха да идват все по-рядко. През повечето време се тревожеше за страната и му се налагаше да се усмихва насила пред репортерите с надеждата, че привидното му спокойствие щеше някак да зарази всички останали. Мама му помагаше да носи бремето си, но в края на краищата съдбата на държавата тегнеше почти изцяло върху неговия гръб. А един ден щеше да се прехвърли върху моя.

И понеже бях доста суетна, се притеснявах, че косата ми ще побелее преждевременно.

— Запиши нещо, Идлин. Напомни ми да изпратя писмо до губернатор Харпен в Зуни. О, и да не забравя да го адресирам до Джошуа Харпен, не до баща му. Все пак той участва в последните избори.

Записах инструкциите му с изящния си почерк, мислейки си за това колко доволен щеше да остане татко като ги прочетеше по-късно. Някога все ме хокаше за неугледния ми ръкопис.

Вдигнах лъчезарен поглед към него, но усмивката ми посърна веднага щом видях как търка челото си, мъчейки се да измисли решение на проблемите.

— Татко?

Той се обърна и машинално изопна гръб, сякаш чувстваше нужда да изглежда силен дори пред мен.

— Защо се случват такива неща според теб? Някога не е било така.

Той вдигна вежди.

— Определено не беше — каза той почти на себе си. — Първоначално всички бяха доволни. Анулирахме ли поредната каста, народът ликуваше. Едва през последните години, откакто всички етикети паднаха официално, ситуацията започна да се влошава.

Отново обърна поглед към прозореца.

— Знам само, че онези, които отраснаха в кастовата система, са наясно колко по-добре живеем сега. В наши дни е много по-лесно да сключиш брак и да се хванеш на работа. Прехраната на дадено семейство не се ограничава само до един-единствен бранш. Образователната ни система предлага много повече варианти за избор. Но онези хора от народа, които са израснали в отсъствието на касти и все още клонят към опозицията… е, явно не знаят какво друго да правят.

Той върна погледа си върху мен и сви рамене.

— Нужно ми е време — пророни. — Трябва да намеря начин да замразя нещата, да ги сложа в ред и чак тогава да ги пусна в действие.

Забелязах дълбоката бразда на челото му.

— Татко, да ти кажа… май не е възможно.

Той се позасмя.

— Правили сме го и преди. Спомням си…

Погледът му се промени. Очите му ме стрелнаха за момент, сякаш ми задаваше безмълвен въпрос.

— Татко?

— Да?

— Добре ли си?

Той примигна няколко пъти.

— Да, скъпа, напълно. Защо не започнеш работа по бюджетните съкращения, за които говорихме? Ще обсъдим идеите ти по-късно днес. Трябва да видя майка ти.

— Добре. — Математиката не беше една от силните ми страни, затова ми се налагаше да се трудя два пъти по-дълго от нормалното върху всички планове за бюджетни съкращения и финансови промени. Но пък в никакъв случай не бях съгласна някой от съветниците на татко да стои зад гърба ми с калкулатор и да оправя кашите ми. Дори да будувах по цяла нощ, резултатът винаги трябваше да е безупречен.

Арън, разбира се, беше математик по природа, но него никой не го принуждаваше да участва в съвещания относно държавния бюджет, прерайонирането и здравната система. Измъкна се сух от водата само заради моите седем минути преднина.

Татко ме потупа по рамото и изхвърча от стаята. Този път ми беше нужно още повече време да се съсредоточа върху цифрите. Не можех да се отърва от мисълта за изражението на лицето му и недвусмислената увереност, че някак всичко беше свързано с мен.