Кийра Кас
Наследницата (15)

Петнадесета глава

Нямах никакво съмнение, че бях изпаднала в това състояние по чужда вина. Знаех кого да виня и всичките до един бяха от рода Шрийв — мама и татко, задето не управляваха добре страната и ме поставяха в такава ситуация; Арън, задето ме беше убедил да дам шанс на момчетата.

Предстоеше ми да стана кралица, а една кралица можеше да си позволи много неща… но не и да бъде уязвима.

Снощното изживяване с Хейл отвори очите ми за няколко факта. Първо, бях права за Избора. Нямаше абсолютно никакъв начин да си намеря партньор при подобни обстоятелства и направо ми се струваше същинско чудо, че някой бе успял да го постигне в миналото. Принудителната откровеност пред цял куп непознати несъмнено беше вредна за душата.

Второ, ако изобщо някога се омъжех, шансовете да изживея страстна, несломима любов бяха почти нулеви. Любовта единствено сразяваше защитните механизми на човек, а аз не можех да си позволя такова нещо. Вече се бях привързала достатъчно към семейството си, за да знам, че ми бяха станали слабост, особено татко и Арън. Не бих си причинила подобно нещо умишлено.

Арън беше наясно, че може да ми повлияе с думи и че го обичам безкрайно. Именно затова точно него исках да удуша след срещата си.

Слязох за закуска с решителна крачка, сякаш нищо не се беше променило. Контролът продължаваше да е в мои ръце и нямаше да позволя на тайфа глупави момчета да превземе света ми. Планът ми за деня беше да се върна към работата си. Напоследък ми се бяха струпали твърде много неща на главата и трябваше да се съсредоточа. Татко разправяше, че трябвало да си намеря човек, който да ми помага в работата, но дотук всички кандидати успяваха единствено да я затрудняват.

Арън и Остън седяха до мама, а аз заех мястото си между татко и Кадън. Дори от далечния край на масата чувах шумното дъвчене на Остън.

— Добре ли си, сестричке? — попита Кадън с лъжица овесена каша в ръка.

— Разбира се.

— Струваш ми се малко напрегната.

— И ти щеше да изглеждаш така, ако ти предстоеше да поемеш контрола над цяла страна — подразних го аз.

— Понякога се замислям над това — отбеляза той с неочаквано сериозен тон. — Какво ще стане например, ако в цяла Илеа завърлува страшна болест и вие с мама, татко и Арън се разболеете и умрете. Тогава тронът ще остане в мои ръце и ще трябва сам да се справям.

С периферното си зрение видях как татко се привежда над масата, слушайки разсъжденията на сина си.

— Това е малко черногледо, Кадън.

Кадън сви рамене.

— Хубаво е да се мисли за бъдещето.

Отпуснах брадичка в дланта си.

— И каква ще е първата мисия на крал Кадън?

— Ваксинация, естествено.

Изкисках се.

— Мъдро решение. А след това?

Той се замисли.

— Предполагам ще организирам срещи с поданиците си. Само със здравите. Ще ги попитам от какво имат нужда. Вероятно светът навън е различен от този тук, зад стените на двореца.

Татко кимна.

— Разумен план, Кадън.

— Знам. — Кадън продължи със закуската си, сложил край на въображаемото си царуване. Късметлия.

Аз зачоплих храната си, надничайки скришом към татко. Да, предишната вечер ми беше направило впечатление, че изглежда уморен, но това си беше за тогава. Вярно, напоследък му трябваха очила и около очите му се бяха появили бръчици, но това не го правеше изнемощял старец. Какво разбираше Хейл?

Озърнах се из стаята. Момчетата разговаряха тихо помежду си. Иън разправяше нещо на Бадън. Бърк беше изцапал с нещо вратовръзката си и я чистеше дискретно, но петното очевидно не излизаше. Погледът ми мина през Хейл, който за моя радост не гледаше към мен в момента.

В задния край на по-далечната маса седяха Хенри и Кайл. Ерик превеждаше търпеливо и ако съдех по израженията на трима им, разговорът беше много увлекателен.

Вниманието ми остана залепено за тях. Помъчих се да установя за какво си говорят, но не успях. Вместо това се загледах в Кайл, в ръцете му. Беше интересно да наблюдавам как жестикулират и държат вилицата сега, когато вече знаех как умело скицират. И — още по-хубавото — как отместват косата от лицето ми за целувка.

Накрая Кайл усети, че го гледам, и ми кимна с усмивка. Хенри проследи погледа му и се обърна, в стола си, за да ми помаха. Аз им кимнах за поздрав, надявайки се, че никой не е забелязал руменината по бузите ми. Хенри веднага се извърна да каже нещо на Ерик, който го предаде на Кайл, който пък вдигна вежди и кимна. Знаех, че говорят за мен, и ми стана чудно дали Кайл не им е споделил някои подробности за прочутата ни целувка.

Вероятно леля Мей беше единственият човек, пред когото можех да разкрия всички любопитни дреболии за целувката ни, без да изпадна в пълен ужас. Ще е лъжа, ако кажа, че онзи момент в коридора не беше изниквал в съзнанието ми известен брой пъти.

Арън стана и целуна мама по бузата, преди да се запъти към вратата.

— Арън, почакай, трябва да говоря с теб — казах аз, надигайки се от масата.

— Ще се видим ли в кабинета ми, съкровище? — попита ме татко.

— Ще се кача след малко. Обещавам.

Арън ми подаде ръка и двамата излязохме заедно от трапезарията. Усещах как всички погледи се приковават към нас. Имах чувството, че тази осезаема енергия ме следва почти навсякъде. Обикновено й се наслаждавах.

— За какво искаш да говорим?

— Ще ти кажа, щом излезем в коридора — отвърнах през усмивка.

Той забави крачка.

— О-о.

Когато свърнахме зад ъгъла, отдръпнах ръката си от него и го шляпнах по рамото.

— Ау!

— Снощи ходих на среща и беше ужасно, така че държа теб лично отговорен.

Арън потри рамото си.

— Какво е станало? Зле ли се държа с теб?

— Не.

— Да не би… — Той понижи глас. — Да не би да е опитал да се възползва от теб?

— Не — скръстих ръце аз.

— Груб ли беше?

Въздъхнах.

— Не точно, но се получи… неловко.

Той вдигна ръце във въздуха.

— Естествено, че ще е неловко. Следващата ви среща ще мине по-добре. Така е. Трябва ти време да опознаеш някого.

— Не искам той да ме опознава! Не искам никой от тях да ме опознава!

На лицето му се появи объркана гримаса.

— Винаги съм си мислел, че ти си единственият човек на света, когото бих разбрал при всяко положение. Мислех, че и ти винаги ще ме разбираш. Вместо това ми се подиграваш, че съм влюбен, а когато и на теб ти изпада същата възможност, подхождаш презрително към нея.

Посочих го с пръст в гърдите.

— Нали уж се чудеше как може точно мен да забъркат в подобно нещо? Нали умираше от нетърпение да видиш как момчетата се гърчат в краката ми? Доколкото си спомням, и двамата стигнахме до заключението, че това е пълен абсурд. Кога успя да се превърнеш в най-ревностния поддръжник на Избора?

В коридора цареше болезнена тишина. Дадох шанс на Арън да оспори обвинението ми… или поне да се оправдае.

— Съжалявам, че те разочаровам. Но мисля, че тук не говорим само за някаква си среща. Трябва да разбереш какво те плаши толкова.

Изправих се в цял ръст.

— Аз съм следващата кралица на Илеа. Не ме е страх от нищо.

Той отстъпи назад.

— Продължавай да си го повтаряш, Идлин. Дано реши проблема ти.

Арън не успя да стигне далеч. Джоузи имаше гостенки тази сутрин и всичките до една се разтопиха при вида му. Разпознах едното момиче от онзи ден в градината, и то само защото се беше обърнало към мен подобаващо.

Всичките се усмихваха срамежливо, свеждайки глави в поклон. Арън се държа учтиво както винаги.

— Джоузи ни е казвала, че литературните ви познания са впечатляващи — обади се едно от момичетата.

Арън извърна поглед.

— Преувеличава. Наистина обичам да чета, а и пиша по малко, но творенията ми не са достойни за споделяне.

— Едва ли е така — намеси се едно от другите момичета. — Обзалагам се, че учителят ни на драго сърце би ви поканил да ни предадете някой урок. Много бих се радвала да чуя разсъжденията ви върху някои от произведенията, които изучаваме в момента.

Джоузи плесна с ръце.

— О, да, моля те, Арън. Ще дойдеш ли в час някой път?

Приятелките й захихикаха, като чуха, че се обръща към него с малкото му име — навик, който беше придобила от детството си, прекарано с него.

— Опасявам се, че в момента съм прекалено ангажиран. Може би някой друг път. Желая ви прекрасен ден, дами. — Той им се поклони вежливо и продължи по пътя се, а момичетата дори не изчакаха да се отдалечи достатъчно, преди да се закискат като гъски.

— Какъв красавец само — каза едната, която бе на път да се пръсне от обожание.

Джоузи въздъхна.

— Знам. Освен това се държи много мило с мен. Онзи ден се разходихме заедно и той ми каза, че ме смятал за едно от най-красивите момичета, които някога е срещал.

Търпението ми се изчерпа. Прелетях покрай тях, без да забавя крачка.

— Прекалено си малка за него, Джоузи, а и си има приятелка. Откажи се.

Тръгнах нагоре по стълбите към кабинета на татко. Знаех, че ще се почувствам по-добре, заемех ли се с нещо контролируемо, нещо, което можех да отметна от един или друг списък.

— Видяхте ли — обади се Джоузи, без да си направи труда да понижи глас, — казах ви, че е ужасна.