Кийра Кас
Наследницата (20)

Двадесета глава

На закуска се хванах, че оглеждам момчетата, нащрек за издайническите белези на поведение като това на Джак. Все си мислех, че ако бях внимавала повече през първите няколко дни, щях да усетя, че нещо не му е наред.

Тогава погледът ми мина през някои от участниците, които бях опознала през последните дни — Хейл и Хенри например. Дори присъствието на Ерик ми беше приятно. Познавайки тях, не можех да позволя на едно определено момче да всели в мен страх от всички останали. А и в интерес на истината, нямах време за страхове.

Затова се взех в ръце, припомняйки си, че не бях уплашено момиченце, а бъдеща кралица.

Когато закуската наближи края си, станах на крака и привлякох вниманието им.

— Господа, имам изненада за вас. Заповядайте в студиото след петнайсет минути за една малка игра.

Някои се засмяха, други запляскаха с ръце, но дори не подозираха какво им бях подготвила. Чувствах се почти лоша. Напуснах трапезарията преди тях и отидох да се уверя, че роклята и косата ми изглеждат добре за пред камерите.

След малко момчетата започнаха да прииждат в студиото, леко изумени от подредбата на сцената.

Аз седях най-отпред, почти като учителка, а за всеки от тях имаше по един стол с лист хартия, маркер и голяма цветна табелка с име, като онези, които бях виждала по телевизионните игри.

— Добре дошли, господа! — изчуруликах аз. — Моля, заповядайте и нека всеки открие своето място.

Камерите вече снимаха, улавяйки напрегнатите усмивки и обърканото клатене на глави, докато кандидатите намираха местата си и забождаха върху дрехите си табелките с имена.

— Днес ще проведем един кратък изпит върху всичко, свързано с Илеа. Ще обсъждаме теми като история, международни отношения и вътрешна политика. При правилен отговор от ваша страна една от прислужничките — посочих дамите, застанали в готовност наоколо, — ще залепи стикер със златен знак на гърдите ви. Отговорите ли грешно, получавате черен хикс.

Момчетата ми отвърнаха с развълнуван, напрегнат смях, поглеждайки към кошниците със стикери.

— Не се безпокойте, това е просто игра. Но ще се позова на днешния резултат, за да реша кои ще са следващите елиминирани. Ако допуснете много грешки, не изхвърчавате автоматично… но знайте, че ви наблюдавам — посочих ги шеговито с пръст аз. — Първи въпрос — обявих после. — Този е изключително важен! Кога е рожденият ми ден?

Няколко от момчетата се засмяха и всички наведоха глави, пишейки отговорите си и надничайки към тези на съседите си.

— Така, вдигнете листовете си — наредих аз и заоглеждах ухилено датите.

Кайл, разбира се, знаеше, че отговорът е 16 април, и не беше единственият, но само няколко от момчетата знаеха и рождената ми година.

— Вижте какво, ще считам за верен отговор всеки, съдържащ „април“.

— Супер! — възкликна ентусиазирано Фокс, а зад него Лодж и Калвин плеснаха триумфално с длани. Прислужничките плъзнаха по сцената и момчетата, които получиха черни хиксове, измрънкаха комично, но никой не прие загубата с мръщене.

— Ето и един въпрос с доста потенциални отговори. Кои според вас са най-големите съюзници на Илеа?

Някои посочиха правилно Франция, Италия и Нова Азия, но Хенри беше написал „Суендуей“ с няколко удивителни знака след това.

Листът на Джулиан съдържаше няколко стрелки, сочещи към лицето му, и надпис АЗ с едри букви.

Махнах към него.

— Чакай, чакай, чакай! Какво изобщо значи това? — попитах аз, докато се стараех да потисна усмивката си.

Той сви рамене ухилено.

— Просто смятам, че ще съм ви страхотен приятел.

Поклатих глава.

— Пълен абсурд. — Но като че ли не прозвучах толкова укорително, колкото бях възнамерявала.

Прислужничката в единия край на сцената вдигна ръка.

— Хикс ли получава, или…?

— О, хикс, и още как! — уверих я аз и всички се разсмяха, дори самият Джулиан.

Повечето вярно назоваха Огъст Илеа като най-големия помощник на татко в изкореняването на бунтовническите сили и всички бяха запознати с историята на Четвъртата световна война. До края на играта вече бях доволна, че мнозинството от тях познаваха добре фактите около родината си.

— Да видим. Кой има най-много златни знаци? — Прислужничките ми помогнаха да ги преброя, което се оказа полезно, тъй като те бяха раздавали стикерите. — Хейл има шест. Същото важи за Раул и Иън. Браво, господа!

Заръкоплясках и останалите последваха примера ми, преди да осъзнаят какво следва.

— Така, а сега да преброим и хиксовете.

Прислужничките веднага посочиха към задния ъгъл, където клетият Хенри седеше покрит с черно.

— О, не, Хенри! — изкрещях през смях аз, демонстрирайки с реакцията си колко малко значение имаше резултатът от играта.

Наистина се бях надявала да отстраня някой и друг участник с този метод, но знаех, че неосведомеността на Хенри се дължеше на това, че живееше в страната ни едва от година и че вероятно не беше разбрал някои от въпросите.

— Така, кой друг влиза в тази категория? Бърк и Айвън… не сте чак толкова зле. — И двамата се бяха справили доста плачевно, но въпреки това имаха с по три верни отговора повече от Хенри. Поне този резултат затвърждаваше безразличието ми към Айвън. — Благодаря на всички ви, че ми отделихте от времето си. Ще взема информацията от тази сутрин под внимание при стесняването на кръга от кандидати в рамките на идните няколко седмици. Поздравления за високото ви ниво на интелигентност! — Похвалих ги аз, те се затупаха един друг по гърба, а в този момент операторите изключиха камерите. — Преди да си тръгнете, господа, имам един последен въпрос към вас; от съвременната ни история е, така че се постарайте да отговорите правилно.

Момчетата си зашушукаха тревожно, подготвяйки се за следващото предизвикателство.

— Ако знаете отговора, просто го споделете на глас. Готови ли сте? Кога е приемливо да ме докосвате без мое разрешение?

Вперих каменен поглед в тях, предизвиквайки ги да се засмеят. Всички си заразменяха объркани погледи, но единствено Хейл намери смелост да отговори на глас.

— Никога — провикна се той.

— Правилно. Добре ще е да го запомните. На Джак Рейнджър му се размина леко, само с удар в лицето от брат ми и срама от дисквалифицирането. Но ако някой друг опита да ме докосне без мое съгласие, ще бъде бичуван или още по-лошо. Ясно ли е?

В стаята цареше гробна тишина.

— Ще го приема като „да“.

Тръгнах си с надеждата, че думите ми ще се запечатат в главите им. Играта беше приключила и не биваше да се съмняват в това.

 

 

Следобед татко не дойде веднага в кабинета си, което беше рядкост. Затова, когато лейди Брайс почука на вратата, ме намери сама вътре.

— Ваше Височество — поздрави ме тя. — Баща ви още ли не е дошъл?

— Не. Нямам представа къде е.

— Хмм. — Тя се замисли, подреждайки купчината документи в ръцете си. — Много е важно да говоря с него.

Лейди Брайс изглеждаше толкова млада понякога. Беше много по-възрастна от мен, разбира се, но не и колкото татко. Открай време не знаех как да я възприемам. Не че ми беше антипатична, но все се питах защо тя беше единствената жена, с която работеше татко.

— Мога ли аз да съм ви полезна с нещо? — попитах аз.

Тя сведе поглед, обмисляйки предложението ми.

— Не знам доколко мога да разпространявам тази информация, така че ще се въздържа. Извинете.

Усмихнах се, тъй като бях наясно, че го казва искрено.

— Няма нищо. Лейди Брайс, мога ли да ви задам един въпрос? Много умна и мила жена сте. Защо не сте омъжена?

Тя се позасмя.

— Омъжена съм. За работата си! Много е важна за мен и предпочитам да я върша добре, вместо да си търся брачен партньор.

Врътнах очи.

— И с право.

— Знам, че ме разбирате. Единствените хора, с които контактувам, са останалите съветници, а нямам желание да се обвързвам с когото и да е от тях. Затова просто ще се придържам към работата си.

Кимнах.

— Напълно ви разбирам. Хората като че ли не вярват, че жените могат да са щастливи и без съпруг и деца, но вие ми се струвате напълно доволна от живота си.

Тя сви рамене.

— Понякога се замислям по въпроса. Може един ден да си осиновя детенце. Смятам, че майчинството е чест. И не всяка жена се справя добре с него.

Горчилката в гласа й ме наведе на мисълта, че загатва за собствената си майка, но не исках да я разпитвам.

— Знам. Щастливка съм, че си имам толкова прекрасна майка.

Тя въздъхна, поомеквайки.

— Тя има дарба. Може да се каже, че ми беше като втора майка, когато бях по-млада. Научила ме е на много.

Присвих очи.

— Не знаех, че сте в двореца от толкова време. — Опитах да си спомня дали имаше период, в който не я бях засичала по коридорите, макар че не обръщах особено внимание на съветниците, докато не навърших тринайсет и не започнах да помагам на татко. Може би просто не ми беше правило впечатление.

— Да, госпожице. Тук съм от почти толкова време, колкото и вие самата — отвърна с усмивка тя. — Родителите ви са безкрайно великодушни.

Осемнайсет години на работа в двореца беше внушително постижение, особено като съветник. Татко сменяше повечето си служители на всеки пет до осем години, в зависимост от препоръките и настроенията на народа. Какво бе задържало лейди Брайс толкова дълго на поста й?

Гледах я как отмята косата си през рамо с усмивка. Дали татко не я държеше заради очарователния й външен вид? Не. Стана ми гузно, задето дори ми беше минало през ума, че татко би постъпил така повърхностно и себично.

— Е, съжалявам, че не мога да ви помогна, но ще предам на татко, че сте го търсили.

— Благодаря, Ваше Височество. Не е нещо спешно, така че не се притеснявайте. Желая ви приятен ден.

— И на вас.

Тя направи реверанс и излезе от кабинета, а аз не откъснах поглед от вратата дълго, след като си беше тръгнала. Любопитството ми бе разпалено от тази жена, която очевидно бях познавала цял живот, без да го съзнавам. Накрая вдигнах рамене и се върнах към документите. Поради ангажиментите покрай Избора и работата, която имах, в главата ми нямаше място за лейди Брайс.