Кийра Кас
Наследницата (23)

Двадесет и трета глава

Чаках нервно във фоайето на двореца. Не бях сигурна дали съм подбрала правилното облекло — с какви дрехи готвеха хората? — нито пък как да симулирам опитност в кухнята или да разпределя вниманието си поравно между четиримата кандидати.

И макар да знаех, че присъствието на фотограф ще е полезно както за публичния ми имидж, така и за личната ми безопасност, мисълта, че някой ще документира всичко, далеч не успокояваше напрегнатите ми нерви.

Подръпнах ризата си — нарочно бях избрала по-обикновена, защото имаше опасност да се изцапам, — и опипах косата си, за да се уверя, че е спретната. Според часовника момчетата закъсняваха с четири минути, а коремът ми започваше да се стяга.

Тъкмо когато се канех да изпратя някой прислужник да ги извика, дочух ехтящи гласове откъм коридора. Кайл се появи пръв иззад ъгъла. Бърк вървеше по петите му, очевидно опитвайки да се сближи с предполагаемия водач на групичката. Факс крачеше заедно с Хенри и двамата се усмихваха мълчаливо. Ерик ги следваше отблизо, хванал ръце зад гърба си. Присъствието му беше необходимо, но усещах, че се чувства излишен в групата от кандидати.

Кайл потри ръце ентусиазирано.

— Готова ли си за хапване?

— За хапване — да. За готвене обаче ще видим. — Опитах да прикрия притеснението си с усмивка, но Кайл вероятно го усети.

— Е, вярно ли е, че двамата се познавате още от малки? — поинтересува се Бърк. Изстреля въпроса си така неочаквано, че ме хвана неподготвена.

— Повярвай ми, вие сте по-облагодетелствани — отвърна остроумно Кайл и го сръчка с лакът в ребрата.

— Вярно е — потвърдих аз. — Както Кайл се изрази пред камерите на бюлетина, никога не го бях възприемала като потенциално гадже, докато стечението на обстоятелствата не го наложи. Той ми е като брат.

Всички се засмяха, а аз чак сега си давах сметка колко истина имаше в това. Дразнех се, когато Джоузи разправяше на хората, че ми била като сестра, но познавах двама им с Кайл по-добре от собствените си братовчеди.

— Кухнята е насам — казах аз, посочвайки към трапезарията. — Персоналът ни очаква, така че да запретваме ръкави.

Усетил престорения ми ентусиазъм, Кайл поклати глава, но не каза нищо.

Щом стигнахме до дъното на трапезарията, заобиколихме една преграда и широката количка, с която прислужниците превозваха храна, и се озовахме пред стълбището, водещо до главната кухня. Бърк изникна от едната ми страна и ми предложи ръката си, докато слизахме по широките стъпала.

— Какво желаете да сготвим тази вечер? — попита ме той.

Зачудих се дали лицето ми издава треската, която ме обземаше. Много се бях надявала някой друг да дава идеите.

— О, ами, нямам претенции — изплъзнах се аз.

— Да приготвим няколко блюда — предложи Кайл. — Разядка, предястие и десерт.

— Звучи добре — съгласи се Фокс.

Ерик се обади иззад гърбовете ни.

— Ако нямате нищо против, с Хенри предпочитаме да се заемем с десерта.

— Разбира се — отвърна Кайл.

Подушвах вечерята, която готвачите приготвяха за останалите обитатели на двореца. Не можех да разпозная всички съставки, но из въздуха се носеше неустоим аромат на чесън, което внезапно ми даде поредната причина да съжалявам, че съм на среща: налагаше се да отложа същинското хранене.

В ниското помещение десетина души с пристегнати назад или пъхнати под кърпите коси търчаха насам-натам, пускайки зеленчуци в тенджери с вряща вода и подправяйки сосове. Въпреки че все още имаха работа по вечерята, бяха освободили половината от кухнята за нас.

Посрещна ни мъж с висока готварска шапка.

— Ваше Височество. Достатъчно ли ви е мястото?

— Повече от достатъчно, благодаря.

Спомнях си лицето му отпреди няколко седмици, когато ни беше помолил да харесаме меню за първата вечеря. По онова време бях толкова ядосана, че мама беше избирала блюдата, и дори не ми беше хрумнало да му благодаря. Като виждах колко много труд се влага в една-единствена вечеря, направо се срамувах от себе си.

— Missä pidät hiivaa? — попита учтиво Хенри.

Очите ми веднага отскочиха към Ерик, който преведе:

— Простете, сър, но къде държите маята?

Фокс и Бърк се засмяха, но аз си спомних какво ми беше казал Ерик и какво пишеше на развален английски в молбата за участие на Хенри: той беше готвач.

Главният готвач махна на Хенри да го последва и двамата с Ерик тръгнаха след него, опитвайки да проведат разговор. Готвачът видимо беше развълнуван да посрещне в кухнята си човек с опит в кулинарията. Що се отнасяше до другите момчета… на тях не се зарадва толкова.

— Така… да проверим какво има в хладилника. — Фокс тръгна колебливо към един от няколкото грамадни хладилника, подредени покрай стената. Само един поглед към старателно складираните продукти — меса, увити в хартия и надписани с молив, четири различни вида мляко, какви ли не предварително подготвени сосове и предястия, — ми беше достатъчен да се уверя, че не съм на мястото си.

Чух щракване, а когато се обърнах, видях, че фотографката е пристигнала.

— Просто се преструвайте, че ме няма! — прошепна лъчезарно тя.

Кайл взе маслото.

— Без масло не може — увери ме той.

Кимнах.

— Полезна информация.

Бърк намери някаква купчинка на плота.

— Какво е това? — попита той готвача.

— Точени кори. Можеш да приготвиш какво ли не с тях. Разтопи малко масло, а аз ще ти донеса няколко рецепти.

Кайл ме погледна с шеговита гримаса.

— Видя ли?

— Как ще решим кой с кого ще работи? — попита Бърк, очевидно надявайки се просто да избера него за партньор.

— Игра на камък, ножица, хартия? — предложи Фокс.

— Така ще е най-честно — съгласи се Кайл. Двамата с Фокс започнаха първи и макар никой да не го беше изтъкнал гласно, знаехме, че загубилите щяха да работят един с друг.

Кайл победи и Фокс, и Бърк. Фокс го прие спокойно, но Бърк явно не умееше да прикрива емоциите си. Двамата избраха да приготвят разядката — аспержи, увити в прошуто и точени кори, — а ние с Кайл забихме погледи в пилешкото месо, чудейки се какво да го правим.

— Е, коя е първата стъпка? — попитах аз.

— Във Фенли готвех често, но ще ми трябва поне рецепта. Сигурно в тези книги има нещо подходящо. — Отидохме до шкаф, съдържащ десетки готварски книги. От повечето стърчаха поне по няколко лентички за отбелязване, а до тях имаше и отделни картончета с още идеи.

Докато Кайл ровеше из книгите, аз разглеждах бурканчетата с подправки. Кухнята ми приличаше на научна лаборатория, само че пълна с храна. Отворих няколко от бурканчетата, вдишвайки аромата на билките или щипвайки по малко между пръстите си.

— Подуши само — настоях аз и поднесох едно от тях до носа на Кайл.

— Какво е това?

— Шафран. Ухае апетитно, нали?

Той ми се усмихна и директно отгърна на страницата със съдържанието.

— Аха? — възкликна и запрелиства напред към избраната рецепта. — Шафраново пиле. Искаш ли да пробваме?

— Защо не. — Стисках бурканчето в ръка, сякаш то беше големият ми принос за тазвечерното начинание.

— Така. Шафраново пиле… добре, да загреем фурната.

Стоях до него, взирайки се объркано във всички видове копчета. Вероятно домашните печки не изглеждаха така, но това масивно, индустриално съоръжение ме караше да си мисля, че можеше да изпрати сателит в орбита, натиснехме ли грешното копче. Пулехме се насреща му, сякаш, ако проявяхме достатъчно търпение, щеше да ни даде нужните инструкции.

— Да донеса ли още масло? — попитах аз.

— Млъквай, Идлин.

Главният готвач мина покрай нас, измърморвайки:

— Най-лявото копче, триста и петдесет.

Кайл се пресегна и го завъртя така, сякаш през цялото време беше знаел какво да стори.

Погледнах към Фокс и Бърк. Бърк очевидно се изживяваше като ръководител на екипа им и раздаваше заповеди на висок глас. Фокс като че ли не възразяваше, а се смееше и подхвърляше невинни шеги. Надничаха към нас от време на време, а Бърк даже ми намигна веднъж два пъти. Зад тях Ерик и Хенри се трудеха мълчаливо, като Ерик гледаше да не се меси много, а само помагаше, когато на Хенри му беше нужно съдействие.

Хенри беше навил ръкавите на ризата си и беше изцапал панталона си с брашно и ми се стори много симпатично, че не го е грижа. Ерик също се беше поомацал и също не си правеше труда да се изчисти.

Погледнах към Кайл, който беше заровил нос в готварската книга.

— Ей сега се връщам.

— Добре — отвърна ми, а после опита да привлече вниманието на готвача.

— Добре се справяте, момчета — казах аз, спирайки до Фокс.

— Благодарим. Всъщност действа доста успокояващо. Вкъщи не готвя често, не и толкова сложни рецепти. Но нямам търпение да опитам тази. — Ръцете на Фокс се поколебаха за момент, после си възвърнаха ритъма на работа.

— Това ще са най-вкусните аспержи, които някога си опитвала — обеща ми Бърк.

— Нямам търпение — отвърнах аз, запътвайки се към далечния край на масата.

Ерик вдигна поглед и ме поздрави с усмивка.

— Ваше Височество. Как се справяте с пилето?

— Доста зле — признах си. Той се засмя и обясни на Хенри как вървят нещата с окаяната ни вечеря.

Ръцете им бяха покрити с тесто и видях, че си бяха приготвили купички с канела и захар.

— Десертът поне изглежда обещаващо. И ти ли готвиш, Ерик?

— О, не професионално. Но живея сам, затова ми се налага да си готвя, а и обичам традиционната суендуейска кухня. Този десерт ми е любим.

Ерик се обърна към Хенри и си пролича, че говорят за храна, защото Хенри направо засия от вълнение.

— О, да! С Хенри си говорим за една супа, която се яде, когато си болен. Вътре има картофи и риба, и… о, липсва ми майка ми, като се сетя за нея.

Усмихнах се, опитвайки да си представя как Ерик се мъчи да пресъздаде сам ястията на майка си, а Хенри работи в ресторантска кухня, вече овладял до съвършенство всяка рецепта от архивите на семейството си. Постоянно се притеснявах, че Ерик се чувства излишен тук. Определено полагаше усилия да се открои от групата на участниците. Обличаше се различно, вървеше с по-бавна крачка и дори стоеше по-снишен от тях. Но като го гледах тук, докато общуваше с Хенри, който от своя страна се държеше невероятно мило, бях благодарна за присъствието му. Внасяше малко от спокойствието на дома в това ежедневие, което бе безкрайно различно от обичайното за Хенри.

Оставих ги да готвят и се върнах към работното си място. Докато ме нямаше, Кайл беше събрал някои от съставките. Сега кълцаше чесън върху дебела дървена дъска до купа с нещо, което приличаше на кисело мляко.

— Ето те и теб — поздрави ме той. — Така, смачкай шафрановите нишки и ги изсипи в купата.

След секунда помайване взех малката паничка и кухненския чук, който явно беше предвиден за начукване на шафрана, и се залових за работа. За моя изненада заниманието се оказа доста приятно. Кайл свърши повечето неща — намаза пилето с млечната смес и го пъхна в печката. Другите два екипа също напредваха и в крайна сметка десертът беше готов най-рано, последван от разядката, а накрая и от нашето предястие.

Осъзнавайки със закъснение, че пилето се нуждаеше от гарнитура, с Кайл решихме да използваме рулцата с аспержи за целта и всички се посмяхме от сърце на недобре обмисленото ни меню.

Накрая всички се струпахме около единия край на дългата маса. Аз попаднах между Бърк и Кайл, Хенри седна срещу мен, а Фокс — на челното място. Ерик беше леко отдалечен от масата, но все пак видимо се наслаждаваше на компанията.

Същото важеше и за мен, ако трябваше да съм откровена. Готвенето ме изправяше на нокти, понеже беше съвършено нова територия за мен. Не можех нито да режа правилно, нито да задушавам, нито каквото и да било, а мразех да се провалям или излагам. Но в края на краищата се оказа, че повечето от нас нямаха много опит в областта, така че, вместо в стресираща ситуация, начинанието ни се превърна в закачлива игра и в една от най-приятните вечери, на които някога бях присъствала. Без официалности, без обозначени места; а и тъй като повечето от луксозните порцеланови съдове вече бяха сервирани в пълната трапезария, използвахме най-обикновени чинии, които изглеждаха толкова старинни, че навярно ги пазеха единствено заради сантименталната им стойност.

— Добре, смятам, че тъй като аспержите бяха предвидени за разядка, трябва да опитаме първо тях.

— Хайде! — Бърк набоде едно от рулцата с вилицата си и отхапа от него, а всички ние последвахме примера му. Оценките бяха противоречиви. Хенри кимна одобрително, но моята аспержа имаше ужасен вкус. Ако съдех по зле прикритата гримаса на Фокс, и неговата не беше особено вкусна.

— Това… това е най-гадното нещо, което някога съм опитвал — каза Фокс, мъчейки се да сдъвче хапката.

— Моята си я бива! — каза отбранително Бърк. — Явно не си свикнал с толкова качествена храна.

Фокс сведе глава и проумях нещо, което ми беше убягвало досега: Фокс беше беден.

— Мога ли да пробвам твоята? — изшушуках на Хенри, правейки знак с ръце, а той, за щастие, ме разбра и без помощта на Ерик.

— И какво от това? — отвърна тихо Фокс, а аз се престорих, че съм твърде вглъбена в храната, за да го чуя. Всъщност рулцето на Хенри наистина беше много по-вкусно. — А може и просто да не си го сготвил както трябва.

— Е, ако имах по-добър партньор… — тросна му се Бърк.

— Ей, ей, ей! — намеси се Кайл. — Обзалагам се, че нашето пиле е по-зле.

Изкисках се в опит да разсея напрежението. Усещах гнева на Бърк като нещо материално, витаещо във въздуха над масата, и исках единствено да се върнем към спокойното настроение, което си бяхме създали в началото.

— Добре — казах с въздишка. — Мисля, че първо на първо трябва да разрежем всяко парче от пилето наполовина, за да се уверим, че се е изпекло добре. Не ми се ще да убивам когото и да било.

— Съмняваш се в готварските ми умения? — попита Кайл засегнато.

— Определено!

Отхапах колебливо… и много ми хареса. Не беше недопечено; даже някои от крайчетата, които не бяха плътно намазани с млечната смес, ми се сториха леко сухи. Но важното беше, че ставаше за ядене! Макар че, като се имаше предвид нищожното ми участие в приготовлението, май се възгордявах безпричинно.

Хапнахме, споделяйки си рулцата, които се бяха получили що-годе добре, въпреки че се опасявах, че е възможно да ми прилошее по-късно.

След като се почувствах сита, казах:

— Готова съм за десерта!

Хенри се засмя, разбрал желанието ми, и отиде до решетката, където изстиваха сладкишите му. Използвайки само връхчетата на пръстите си, макар и кифличките да изглеждаха достатъчно стабилни, той ги прехвърли в чиния и ни ги сервира.

— Това korvapuusti — обясни той. След това хвана ръката ми и ми изнесе изключително важна реч; пролича си по оживлението в очите му. Толкова много ми се искаше да знаех какво ми говори.

Щом приключи, Ерик се обърна към мен с усмивка.

— Korvapuusti е един от любимите десерти на Хенри както за приготвяне, така и за ядене. Казва, че ако не ви харесат, трябва да го изпратите вкъщи още тази вечер, защото бракът ви не би просъществувал, при положение че не сте толкова влюбена в тях, колкото е той самият.

Фокс се засмя на слисаното ми изражение, но Хенри кимна, уверявайки ме в сериозността на думите си.

Вдишах дълбоко и взех една от старателно оформените кифлички.

— Да видим.

Веднага усетих аромата на канелата. Имаше и нещо, което ми напомняше на грейпфрут… но не беше това. Разтопих се от удоволствие, но най-силно впечатление ми направи не фантастичната рецепта, а фантастичното майсторство на готвача. Хенри бе оставил душата си вътре. И можех да се обзаложа, че отчасти това беше заради мен… но имах чувството, че беше главно заради него самия, понеже не можеше да си позволи да сътвори нещо, различно от кулинарен шедьовър.

Останах зашеметена.

— Разкошни са, Хенри.

Останалите също грабнаха по кифличка и замучаха одобрително с пълна уста.

— Майка ми би си умряла от удоволствие, ако беше тук. Обожава сладко! — казах аз.

Кайл кимаше с опулени очи. Знаеше каква мания имаше кралицата по десертите.

— Прекрасни са, Хенри. Браво и на теб, Ерик.

Ерик поклати глава.

— Почти с нищо не съм помагал.

— Нагласено ли беше всичко? — попита Бърк с наполовина пълна уста.

Обърнахме недоумяващи погледи към него.

— Така де, идеята беше моя, а накрая Хенри решава просто да ни сложи в малкия си джоб.

Лицето му започваше да почервенява и въздухът отново се изпълваше с напрежение.

Фокс сложи ръка на рамото му.

— Успокой се, човече. Това са просто канелени кифлички.

Бърк бутна ръката му с едно движение на рамото си и запрати кифличката в другия край на кухнята.

— Щях да се справя много по-добре, ако ти не ми се пречкаше през цялото време!

Фокс направи физиономия.

— Ей, ти ми разправяше колко апетитно парче била, вместо да следиш…

Бърк изстреля юмрука си, отблъсквайки Фокс няколко крачки назад. Аз ахнах скована намясто. Фокс му налетя, а Бърк отдръпна ръка назад за втори удар, поваляйки ме на земята с лакът.

— СПРЕТЕ! — Кайл ме прескочи и задърпа Бърк, докато Хенри крещеше на фински към Фокс. След случката с Джак у мен се беше зародил нов инстинкт: да стана и да отвърна на удара с удар. На никого не можеше да му се разминава ей така агресията срещу мен. И вероятно щях да го послушам, ако не ме беше спряло едно нещо.

Ерик, мълчаливият наблюдател, беше прескочил масата, за да ме вдигне от пода.

— Елате! — каза той.

Не бях особено склонна да изпълнявам заповедите на когото и да било от тях. Но тонът му беше толкова непреклонен, че му се подчиних.