Кийра Кас
Наследницата (4)

Четвърта глава

— Да изясним едно нещо — заявих аз, сядайки в кабинета на татко. — Нямам никакво желание да се омъжвам.

Той кимна.

— Разбирам, че не искаш да се омъжваш точно в момента, Идлин, но открай време знаеш, че рано или късно ще ти се наложи. Имаш дълг да продължиш кралската линия.

Мразех, когато говореше така за бъдещето ми, сякаш сексът, любовта и бебетата не бяха хубави неща, а задължения, изпълнявани с цел добруването на страната ни. Изцеждаше всяка капка радост от представите ми.

Не трябваше ли именно тези неща да ми носят щастие, да бъдат най-хубавата част от живота ми?

Отърсих се от тревогата и насочих вниманието си към мисията, която ме беше довела тук.

— Разбирам. И съм съгласна, че това е важно — отвърнах дипломатично. — Но когато ти си участвал в Избора, не се ли притесняваше, че никоя от кандидатките няма да е подходяща за теб? Или че са дошли в двореца с лоши помисли?

Крайчетата на устните му се извиха в усмивка.

— Всеки един момент от деня и през половината нощ.

Беше ми разказвал по малко за момичето, което било толкова безволево, че едва го понасял, както и за друго, което постоянно се опитвало да го манипулира. Не знаех имена и подробности, но това не ме смущаваше. Така или иначе не исках да си представям татко с друга жена, освен с мама.

— А не смяташ ли, че след като ще съм първата жена абсолютен монарх, трябва да има… определени изисквания относно човека до мен?

Той килна глава.

— Слушам те.

— Сигурна съм, че извършвате предварителни проверки, за да не допуснете някой психопат в двореца, нали така?

— Разбира се. — Той се подсмихна, сякаш опасението ми не беше значимо.

— Добре, но не желая произволен човек да върши тази работа. Затова — въздъхнах дълбоко — ще се съглася да участвам в нелепата ви постановка, ако ми дадете няколко малки обещания.

— Това не е постановка. Резултатите от миналото говорят сами. Но заповядай, мило момиче, кажи ми исканията си.

— Като начало държа кандидатите да имат правото да си тръгнат по своя воля. Не желая никой да се чувства задължен да остане в двореца, ако не харесва мен или живота тук.

— Напълно съгласен съм — заяви категорично той. Явно бях засегнала болното му място.

— Отлично. Предполагам следващата ми идея няма да ти допадне, но настоявам, ако до края на Избора не съм намерила подходящ кандидат, сватбата да се отмени.

— О! — възкликна той, наведе се напред в стола си и ме посочи прозорливо с пръст. — Допусна ли това, ще отпратиш всички кандидати още на първия ден. Няма дори да се постараеш.

Аз се замислих.

— Ами ако се споразумеем за определен график? Ще направя така, че Изборът да продължи поне… три месеца, да кажем, през което време ще претеглям вариантите си. След това, ако още не съм намерила подходящ партньор, всички кандидати ще бъдат разпуснати.

Той прокара длан през устата си и се понамести в стола си, преди да впери очи в моите.

— Идлин, разбираш колко важно е това, нали?

— Естествено — отвърнах незабавно, напълно съзнавайки сериозността на ситуацията. Усещах, че една грешна стъпка може да запрати живота ми в необратима посока.

— Трябва да го направиш, и то добре. Заради всички. Животът на цялото ни семейство е отдаден в служба на народа.

Извърнах поглед. В интерес на истината имах чувството, че с мама и татко сме жертвената троица, а всички останали правят каквото си поискат.

— Няма да те разочаровам — обещах аз. — Направи каквото е нужно. Планирай всичко, намери начин да омиротвориш поданиците ни, а аз ще ти осигуря необходимото време да въдвориш ред.

Очите му отскочиха към тавана и той се умисли.

— Три месеца, казваш? И обещаваш, че ще опиташ?

Аз протегнах ръка.

— Давам ти думата си. Ще ти връча и писменото си съгласие, ако е нужно, но не мога да ти гарантирам, че ще се влюбя.

— Не бих бил толкова сигурен, ако бях на твое място — отбеляза многозначително той. Само че аз не бях нито баща ми, нито майка ми. Колкото и романтично да му изглеждаше на него онова, което ми предстоеше, аз самата не можех да прогоня от главата си мисълта за трийсет и петте шумни, противни, вонящи момчета, които щяха да нахлуят в дома ми. Не намирах нищо магическо в това.

— Имаме уговорка, значи.

Станах така, сякаш едва ли не бях готова за танц.

— Сериозно?

— Сериозно.

Хванах ръката му и реших съдбата си с едно ръкостискане.

— Благодаря ти, татко.

Излязох от стаята, преди да е видял голямата усмивка по лицето ми. Вече обмислях как да накарам повечето от момчетата да си тръгнат по своя воля. При нужда можех да се държа надменно или пък да превърна двореца в крайно неприветлива среда за живот. Освен това имах тайно оръжие в лицето на Остън, който беше най-палавият от всички ни, и ако го помолех, несъмнено щеше да ми помогне, и то навярно само със символична доза увещаване.

Всяко момче от народа, осмелило се да приеме предизвикателството да стане принц, заслужаваше уважението ми. Но нямаше да позволя на никого да ме върже, преди да съм готова, затова възнамерявах да покажа на тези жалки смотаняци в какво се забъркват.

 

 

Охлаждаха студиото, но светнеха ли прожекторите, все едно ни затваряха в пещ. Още преди години се бях научила да подбирам по-леки дрехи за осведомителния бюлетин, затова и тази вечер роклята ми беше с паднали ръкави. Видът ми както винаги беше изискан, но и не дотолкова спретнат, че да получа топлинен удар.

— Това е идеалната рокля за случая — коментира мама, подръпвайки малките къдрички по ръкавите й. — Прелестна си.

— Благодаря ти, мамо. Ти също.

Тя се усмихна, продължавайки да подръпва оттук-оттам роклята ми.

— Благодаря, съкровище. Знам, че си малко напрегната, но вярвам, че Изборът ще помогне на всички. Все си самичка, така че рано или късно щяхме да подходим към този въпрос, а и…

— А и така ще ощастливя народа. Знам.

Опитах да прикрия нещастието в гласа си. В наши дни кралските дъщери не се подаряваха срещу зестра, но… имах чувството, че и това не беше кой знае колко различно. Нима не го осъзнаваше?

Очите й се отместиха от роклята ми и намериха лицето ми. Нещо в тях ми подсказа, че съжалява.

— Знам, че се чувстваш като жертвено агне, и е вярно, че когато служиш на народа, правиш много неща не по желание, а по принуда. — Тя преглътна. — Но благодарение на Избора аз намерих баща ти и най-близките си приятели и научих, че съм по-силна, отколкото някога бях предполагала. Знам за уговорката с баща ти и ако в крайна сметка не намериш правилния човек, така да бъде. Но моля те, отвори съзнанието си. Бъди будна, трупай опит. И моля те, не ни мрази.

— Не ви мразя.

— Но поне ти е хрумнало, когато ти казахме за намерението си, нали? — попита тя с широка усмивка.

— На осемнайсет съм. Генетично заложено ми е да се бунтувам срещу родителите си.

— Нямам нищо против малко огън и жупел, стига в края на краищата да знаеш, че те обичам.

Прегърнах я.

— И аз те обичам. Наистина.

Тя ме притисна към себе си за момент, после се отдръпна, заглаждайки роклята ми, за да се увери, че изглеждам безупречно, преди да тръгне към татко. Аз пък се запътих към мястото си до Арън, чиито вежди подскочиха дяволито, като ме видя.

— Добре изглеждаш, сестричке. Направо булчински.

Отметнах полата си и седнах грациозно.

— Още една думичка и ще обръсна главата ти, докато спиш.

— И аз те обичам.

Помъчих се да сдържа усмивката си, но не успях. Просто винаги знаеше как да ми влезе под кожата.

Обитателите на двореца започнаха да се стичат в студиото. Госпожица Луси седеше сама, тъй като генерал Леджър беше на караул, а господин и госпожа Удуърк седяха зад камерите с Кайл и Джоузи. Те двамата бяха единствените деца на семейство Удуърк и знаех, че госпожица Марли е най-скъпата приятелка на мама, затова с никого не бях споделяла за антипатията си към тях. Кайл не беше чак толкова противен, колкото Джоузи, но през всичките години на познанството ни не бяхме провели нито един интересен разговор. Бях си решила, че ако някой ден ме споходеше тежко безсъние, щях да му плащам да стои в стаята ми и да плямпа. Един проблем по-малко. А що се отнасяше до Джоузи… с думи не можех да опиша колко отвратително същество беше това момиче.

Съветниците на татко влязоха в колона по един, покланяйки му се. В кабинета му имаше само една жена, лейди Брайс Манър — прекрасна дребничка дама, чиято скромност ме караше да се чудя как изобщо беше оцеляла на политическата арена. Нито веднъж не я бях чула да се развика, но хората винаги я изслушваха. Мен никой не ме слушаше, освен ако не повишах тон.

Присъствието й ме накара да се замисля за нещо. Какво щеше да стане, ако след коронясването ми се обградях с изцяло женски състав от съветници?

Интересен експеримент щеше да се получи.

Председателите и съветниците изнесоха традиционните си обявления, след което Гаврил се обърна към мен.

Гаврил Фадей имаше зализана назад сребриста коса и много очарователно лице. В последно време твърдеше, че мислел да се оттегли от сцената, но като се имаше предвид какво предстои, явно щеше да се позадържи още малко.

— Тази вечер, Илеа, сме ви подготвили изключително вълнуваща новина за финал. И честта да ви я поднесе има бъдещата ни кралица — разкошната Идлин Шрийв.

Той направи артистичен жест към мен, а аз му се усмихнах и тръгнах по застланата с килим сцена под звуците на вежливи аплодисменти.

Гаврил ме приветства с бърза прегръдка и целувка по едната буза.

— Принцесо Идлин, добре дошли!

— Благодаря, Гаврил!

— Ако позволите да съм откровен, имам чувството, че едва вчера обявявах раждането ви с брат ви Арън. Не е за вярване, че са минали повече от осемнайсет години!

— Вярно е. Бързо пораснахме. — Отправих топъл поглед към семейството си.

— На ръба сте да влезете в историята. Мисля, че цяла Илеа тръпне в очакване да види какво ще направите след няколко години, когато станете кралица.

— Определено ще е вълнуващо, но май не искам да чакам толкова време, за да вляза в историята. — Побутнах го игриво с лакътя си, а той се престори на изненадан.

— Защо не ни кажете какво имате предвид, Ваше Височество?

Изправих рамене пред камерата и се усмихнах.

— Великата ни страна преживя много промени през годините. Само през управлението на родителите ми станахме свидетели на потушаването на бунтовническите сили в границите на държавата ни и макар все още да срещаме трудности в тази сфера, кастовата система вече не разделя както някога хората с въображаемите си линии. Живеем в епоха на небивала свобода и с нетърпение очакваме да видим как нацията ни ще покори нови висини.

Не забравях да се усмихвам и да говоря изразително. Годините на уроци по ораторско майсторство ми бяха насадили правилната техника и знаех, че речта ми въздейства подобаващо на всеки от слушателите ми.

— И всичко това е прекрасно… но аз съм просто едно осемнайсетгодишно момиче. — Из скромната публика от гости и съветници се разнесе тихичък смях. — Признавам, че е малко скучно да прекарваш по-голямата част от деня в кабинета на баща си. Прощавайте, Ваше Величество. — Добавих аз, обръщайки се към татко.

— Няма нищо — отвърна той.

— И така, реших, че е време да внеса малко промяна в ежедневието си. Да намеря не само партньор в тази така отговорна работа, но и спътник в живота. За целта се обръщам към Илеа с една дълбока молба: да възродим Избора.

Съветниците ахнаха и забърбориха помежду си. Забелязах шокираните изражения на персонала. Стана ясно, че единственият осведомен човек беше Гаврил, което ме изненада.

— Утре ще бъдат изпратени писма до всички отговарящи на изискванията младежи на Илеа. Ще разполагате с две седмици да решите дали желаете да се съревновавате за ръката ми. Съзнавам, разбира се, че това е новост за всички ни. Никога досега не е имало Избор, ръководен от жена. Но знайте, че макар да имам трима братя, много ще се радвам да опозная още един принц на Илеа. И се надявам цялата ни страна да тържествува заедно с мен.

Направих малък реверанс и се върнах на мястото си. Мама и татко сияеха от гордост и ми се щеше да повярвам, че тяхната реакция е достатъчен показател за успеха ми, макар и да имах чувството, че кръвта вибрира във вените ми от напрежение. Глождеше ме мисълта, че съм пропуснала нещо, че в мрежата, в която умишлено щях да се оплета, зееше огромна дупка.

Но вече нямаше какво да направя. Току-що бях скочила от ръба.