Кийра Кас
Наследницата (25)

Двадесет и пета глава

Почуках на вратата на Фокс, смътно надявайки се да не отвори. Вечерта беше безкрайно уморителна и исках просто да се заровя под завивките.

Прислужникът обаче отвори вратата, и то толкова широко, че Фокс ме видя, преди да са му известили кой го търси.

Наистина изглеждаше потресаващо. Едното му око беше надуто и заобиколено от всякакви нюанси на лилавото, а другата страна на главата му и кокалчетата на дясната му ръка бяха обвити в бинтове.

— Идлин! — възкликна той, скочи от леглото си и веднага се хвана за ребрата, превивайки се от болка. — Извинете. Имах предвид „Ваше Височество“.

— Свободен си — казах бързо на прислужника, преди да се спусна към Фокс. — Седни. — Настоях. — Не трябваше ли още да си в медицинското крило?

Той поклати глава и легна отново.

— Лекарите направиха каквото трябва и ме изпратиха да си почивам в собствената ми стая.

— Как се чувстваш? — попитах аз, макар и да си личеше, че го боли.

— Натъртванията са едно на ръка — отвърна той. — Унижението е по-лошото.

— Може ли да седна? — попитах аз, сочейки към мястото на леглото до него.

— Разбира се.

Седнах и се зачудих откъде да започна. Не исках да го изпращам у дома още сега… донякъде от състрадание. Бях прегледала неговата молба за участие и тази на Бърк, преди да отида в кабинета на татко, и бях установила, че е дал доста факти за живота си. Обикновено търсех общи интереси или теми на разговор, затова бях пропуснала някои важни подробности за него.

Живееше в Клермонт и работеше като плажен спасител, което обясняваше тена и очебийно русата му коса. Останах с впечатлението, че не изкарва достатъчно, за да издържа семейството си, макар че този въпрос не беше особено разяснен във формуляра. Майка му не живееше в дома им, но не можех да преценя дали от това следва, че е починала, или не. Освен това научих, че баща му е неизлечимо болен, така че едва ли допринасяше за семейния бюджет.

Също така, ако бях обърнала повече внимание на картона му първия път, щеше да ми направи впечатление колко по-закръглени изглеждаха бузите му сега, когато се хранеше нормално, в сравнение със снимката му.

Исках да остане. Исках да запази стипендията си за участие. Исках да открадне някои от вещите в стаята си на тръгване и да ги продаде.

Но позволях ли му да остане, му давах надежда.

— Виж какво — подхвана той, — разбирам, че трябва да ме изпратиш вкъщи. Наистина разбирам. Не искам да си тръгвам, но знам правилата. Просто… не желая да си мислиш, че съм същият като Бърк и Джак. Опитай да не ме възприемаш така, като си тръгна, става ли?

— Да. Не те възприемам така.

Фокс ме погледна и ми се усмихна тъжно.

— Толкова много неща не можах да ти кажа. Като например колко ми се иска и аз да можех да приковавам вниманието на околните като теб. Впечатляващо е. Или колко ми харесва как блещукат очите ти, когато говориш шеговито. Много е симпатично.

— Наистина ли блещукат? Чакай малко, кога съм говорила шеговито?

Той се засмя.

— Е, шегите ти обикновено са дискретни, но ги подчертаваш с очите си. И виждам колко ти е забавно да се закачаш с нас. На изпита например.

Усмихнах се.

— Наистина беше забавно. Тази вечер също се забавлявах, поне докато не се случи онова.

— Никога няма да забравя физиономията, която направи, като отхапа от аспержите си.

Стиснах устни, предполагайки, че моето изражение е било сходно с неговото. Още по-хубавото беше, че съзнавах колко старание е вложил, но въпреки това не ми се обиди. Болеше го най-много от опасението, че мога да го запомня като хулиган.

— Фокс, ще ти задам няколко въпроса и искам да си напълно откровен с мен. Усетя ли, че ме лъжеш, край. Изхвърчаваш от двореца до час.

Той преглътна и игривостта се изпари от лицето му.

— Имаш думата ми.

Повярвах му и кимнах с глава.

— Добре. Ще ми разкажеш ли за баща си?

Той изсумтя, очевидно изненадан от посоката, в която беше поел разговорът ни.

— Ами, болен е, което явно ти е известно. Има рак. Все още се оправя и сам. Работи, но в момента само на непълен работен ден. Трябва му много сън. Когато той се разболя, майка ми ни напусна, затова… ако не възразяваш, предпочитам да не говоря за нея.

— Не възразявам.

Той продължи, приковавайки очи в пода.

— Имам брат и сестра и те постоянно говорят за нея, сякаш всеки момент ще се върне, но аз знам, че това няма да се случи. А ако случайно се върне, аз ще си тръгна.

— Не е нужно да говорим за нея, Фокс.

— Извинявай. Знаеш ли, мислех, че най-трудното около престоя ми в двореца ще е голямото разстояние до вкъщи, но всъщност най-много боли да те гледам с твоето семейство. — Той се почеса по главата със здравата си ръка. — Родителите ти продължават да са влюбени, а братята ти те гледат като ангел на земята. Ще ми се и аз да имах такова семейство. Моето е коренно различно.

Преметнах ръка през гърба му.

— И нашите отношения не са идеални. Повярвай ми. Пък и ми се струва, че двамата с баща ти се разбирате.

— Така е. — Той вдигна поглед към мен. — Не исках да се отплесвам. Обикновено не говоря много за семейството си.

— Няма нищо. Подготвила съм ти и други въпроси.

Той отново изопна рамене и забелязах каква болка му донесе движението. Отдръпнах ръката си от гърба му и врътнах очи.

— Всъщност този май няма да ти е по-приятен.

Той се усмихна.

— Няма нищо.

— Добре… заради мен ли се записа за участие, или за да се измъкнеш от тях?

Фокс впери очи право в моите.

— И двете. Обичам баща си. Не мога да ти опиша колко ми е скъп, а и нямам нищо против да се грижа за него. Но в същото време е доста изморително. През повечето ми време тук се чувствам като на почивка. Освен това имам чувството, че брат ми и сестра ми започват да уважават усилията ми, което е окуражаващо. А що се отнася до теб… — Той поклати глава. — Виж какво, вече знаеш, че оцелявам от заплата до заплата. И произлизам от разбито семейство. Осъзнавам, че не блестя с нищо — каза той, долепяйки длан до гърдите си. После внезапно се засрами. — Но те гледам цял живот и винаги съм те имал за безкрайно умно и красиво момиче. Не знам дали имам дори минимален шанс да бъда с теб… но трябваше поне да впиша името си. Знам ли, реших, че ако поне вляза в двореца, ще намеря начин да ти покажа, че си струва да ми дадеш шанс. Докато не се сбих. — Той сви рамене. — И така приключва всичко.

Сърцето ми се късаше от разочарованието в гласа му. Не исках да ме е грижа. Знаех, че ако го допуснех до себе си, нещата щяха да завършат зле. Не можех да си обясня откъде знаех, но бях сигурна, че скъсях ли дистанцията с което и да е от момчетата, последствията щяха да са катастрофални. Тогава защо — защо — не успявах да ги държа настрана от себе си?

— Имам и още един въпрос.

— Давай — отвърна окаяно той.

— Какво е да работиш на плажа по цял ден?

Той дори не опита да сдържи усмивката си.

— Прекрасно е. В океана има нещо обаятелно. Струва ми се, че всеки ден е в различно настроение. Понякога водата е толкова спокойна, а друг път бушува. И много се радвам, че в Анджелис винаги е топло, иначе едва ли щях да оцелея.

— И на мен ми харесва тукашният климат, но рядко ми се отдава възможност да ходя на плаж. Мама и татко не обичат, а ако отидем само двамата с Арън, обикновено събираме цяла тълпа около себе си. Доста е неприятно.

Той ме побутна леко.

— Ако имаш път към Клермонт, обади ми се. Можеш да си наемеш частен плаж, където да плуваш и да се печеш колкото душа ти иска.

Въздъхнах замечтано.

— Звучи страхотно.

— Сериозно говоря. Поне това мога да сторя за теб.

Вперих поглед в ръцете си, а после го вдигнах към обнадежденото лице на Фокс.

— Чуй сега и моята идея. Ако стигнеш до… челната тройка, да кажем, ще си наемем плаж в Клермонт заедно, а после можеш да ме заведеш да се запозная с баща ти.

Лицето му застина в шок, щом проумя какво значеше това.

— Няма да ме дисквалифицираш?

— Тазвечерната случка не беше по твоя вина. И оценявам искреността ти относно причината да си тук. Затова какво ще кажеш да се позадържиш и да видим как ще се развият нещата?

— С най-голямо удоволствие.

— Добре тогава. — Станах, а в главата ми жужаха безброй мисли. Преди тази вечер Фокс дори не беше привлякъл вниманието ми, а сега имах желание да го срещам по-често из двореца. — Извинявай, че те оставям, но ме чака много работа преди сутринта.

— Представям си — каза той, изпращайки ме до вратата. — Благодаря ти, че ми даваш втори шанс.

— Това е скромното ти желание, нали? — усмихнах се аз.

Той също ми се усмихна, вдигна здравата си ръка да хване моята и целуна съвсем нежно кокалчетата на пръстите ми.

— Лека нощ, Идлин. И още веднъж благодаря.

Кимнах му бързо и излязох от стаята. Бях се погрижила за един от въпросите… но на другия ден щях да се изправя пред още хиляда.

 

 

Фотографката се беше сляла толкова успешно с обстановката, че дори не бях усетила присъствието й, когато се беше развихрил боят. Бърк и Фокс грейнаха на първа страница по вестниците, а заглавията разгласяваха, че първият бе изгонен, а вторият пощаден. Имаше и други снимки. На едната двамата с Кайл мачкаме шафрана, на друга пък стоя до Ерик, който превежда нещо на Хенри. Но всичките бяха засенчени от животинската свирепост по лицето на Бърк, докато връхлита Фокс.

Тази подминах, но по-малките откъснах от вестника, за да си ги запазя. Нямах представа защо, но в крайна сметка ги пъхнах в чекмеджето при катастрофалната вратовръзка на Кайл.

Влязох в трапезарията за закуска, усещайки тежестта на всички погледи върху себе си. Обикновено това не ме притесняваше, но понеже всички момчета умираха от любопитство около сбиването, а родителите ми се взираха в мен с тревога, се чувствах затрупана под всички неизречени думи.

Зачудих се дали не бях казала твърде много миналата вечер и дали не бяха останали с впечатлението, че ги укорявам. Исках просто да им обясня колко тежко и уморително беше всичко това за мен, а не да им приписвам вината за него. И все пак, колкото и неохотно да бях участвала в играта им, бях изпълнила обещанието си. Юмруците на Бърк бяха изместили всички останали новини на заден план, поне за един ден.

— Какво е станало? — изшушука ми Кадън.

— Нищо.

— Лъжкиня. Мама и татко са на тръни цяла сутрин.

Надникнах към тях. Татко не спираше да разтрива челото си, а мама се опитваше да заблуди околните, местейки храната из чинията си.

Въздъхнах.

— Това е работа на възрастните. Ти не би разбрал.

Той направи гримаса.

— Не ми говори така, Идлин. На четиринайсет съм, не на четири. Прочетох всички вестници и следя внимателно бюлетина. Говоря повече езици от теб и уча всички неща, които ти владееш, но не по принуда. Недей да ми важничиш. Все пак съм принц.

Въздъхнах.

— Да, но аз ще съм кралица — изтъкнах аз, отпивайки глътка кафе. Точно в момента не бях в настроение за подобни разговори.

— И името ти ще е в учебниците по история някой ден и някой отегчен десетгодишен хлапак ще го запомни за някое контролно, а после напълно ще те забрави. И ти като всички останали хора по света имаш работа. Престани да си въобразяваш, че си нещо повече от всички.

Онемях. Така ли ме възприемаше Кадън?

Така ли ме възприемаха всички?

Бях решила да съм силна днес, да покажа на родителите си, че наистина ще удържа на думата си и ще демонстрирам на момчетата, че случки като снощната не могат да ме пречупят. Но укорът на Кадън ме накара да се почувствам безполезна.

Станах от масата, обмисляйки какво да взема от кабинета. В никакъв случай не можех да работя там днес.

— Ей, Идлин, почакай.

Кайл търчеше след мен. Дори не го бях погледнала на влизане в трапезарията тази сутрин. Едната му устна беше леко подпухнала, но иначе изглеждаше невредим.

— Добре ли си? — попита той.

Кимнах с глава… после я поклатих.

— Не знам.

Той сложи ръце върху раменете ми.

— Всичко е наред.

Така се разчувствах, че най-спонтанно притиснах устни към неговите, знаейки, че това ще ми донесе утеха, макар и мимолетна.

— Ау! — изкрещя той и се отдръпна от мен.

— Извинявай! Просто…

Сграбчвайки ме за китките, той ме тикна в най-близката стая, затръшна вратата и ме притисна към стената. После ме целуна по-силно, отколкото аз него, очевидно необезпокояван от болката, когато знаеше защо я търпи.

— Какво се случва тук? — прошепна.

— Не искам да мисля за нищо. Просто ме целуни.

Без да каже и дума, Кайл ме придърпа към себе си и зарови ръце в косата ми. Аз сграбчих в шепи ризата му и се вкопчих в него.

И наистина се получи. Докато се полюшвахме с прилепени едно до друго тела, всичко останало избледня в съзнанието ми. Устните му оставиха моите и се плъзнаха надолу към шията ми. Целувките му бяха различни отпреди. Агресивни, настоятелни, притегателни. Без да се замислям, вдигнах нагоре ризата му.

Той се изсмя дяволито до бузата ми.

— Добре, ако ще се събличаме, ще трябва да си намерим друга стая. И може би е добра идея да знаеш презимето ми.

— Аштън? Артър? Имам смътен спомен, че започваше с „А“.

— Много си далеч.

Въздъхнах, пускайки дрехите му.

— Хубаво.

Той отстъпи назад, без да отлепя ръце от кръста ми, и ми се подсмихна.

— Добре ли си? Знам, че снощи беше страшничко.

— Просто неочаквано. Заради някаква си аспержа… Да се развилнееш така заради зеленчук.

Кайл се засмя.

— Виждаш ли, ето затова е най-добре да заложиш на маслото.

— Ах, до гуша ми дойде от глупавото ти масло! — Поклатих глава и плъзнах пръст надолу по гърдите му. — Много съжалявам за устната ти. Боли ли те нещо друго?

— Коремът. Блъсна ме с лакът няколко пъти, докато се мъчеше да ми се измъкне, но съм изненадан, че не пострадах по-лошо. Окото на Хенри изглежда доста зле. Добре че не го е ударил с няколко сантиметра по-ниско.

Като си помислих колко сериозно е можел да го нарани, направих гримаса.

— Кайл, ако беше на мое място, и двамата ли щеше да изгониш?

— Мисля, че щях да се позамисля дори за Хенри и моя милост — отвърна той.

— Но вие искахте да го спрете.

Той вдигна показалец.

— Вярно. Но ти беше пряк свидетел. Всички останали са видели снимките във вестниците, а там изглежда така, сякаш и ние сме участвали в мелето.

— Тоест излиза, че на трима ви с Фокс и Хенри ви се е разминало?

— Да, и че на други също може да им се размине.

— Денят ми става все по-ужасен, и по-ужасен. — Въздъхнах и прокарах пръсти през косата си, облягайки се на стената.

— Толкова зле ли се целувам?

Засмях се, докато мислех за онази вечер в стаята ми. Беше ми се сторило толкова странно, когато Кайл бе пожелал да говори с мен, но сега не можех да си представя защо. През цялото това време съм могла да имам нов довереник, да чувам неговата гледна точка върху нещата.

— Защо не сме си говорили досега? Толкова е лесно.

Той сви рамене.

— Ти командваш тук. Каква е причината според теб?

Сведох поглед, засрамена да го изрека на глас.

— Май те свързвах с Джоузи. Хич не ми е приятно да ме имитира.

— Аз пък май те свързвах с двореца. Родителите ни са виновни, не ти, но те вписвах в цялата картинка, защото ще ставаш кралица.

— Разбирам.

— И знам какво имаш предвид за Джоузи. Но си представи колко й е трудно да живее в твоята сянка.

Нямаше да понеса и Джоузи в нарастващия списък с неща, заради които ме глождеше съвестта. Поизпънах дрехите си, съзнавайки, че работата щеше да отвлече мислите ми от всичко това.

— Хайде да се видим пак скоро. Не на среща, а просто да прекараме известно време заедно.

Познатата ми крива усмивка се разля по лицето му.

— Много бих се радвал.

Той се зае да напъхва ризата обратно в панталона си, а аз се мъчех да удържа горещината, прокрадваща се нагоре по лицето ми. Как бях успяла да се отпусна толкова?

— И чуй какво — каза той. — Не оклюмвай заради тези работи. По-голяма си от Избора.

— Благодаря, Кайл. — Целунах го по бузата, излязох в коридора и тръгнах към стаята си.

Спомних си колко се бях вбесила, виждайки за пръв път името му сред участниците; чувствах се измамена. Сега вече не ме интересуваше как онзи формуляр бе попаднал в купчината; просто се радвах, че го имаше.

И се надявах с Кайл също да е така.