Кийра Кас
Наследницата (31)

Тридесет и първа глава

Камил изглеждаше превъзходно на първата страница на всички вестници и няколко от жълтите списания, които по традиция приравняваха семейството ни с кинозвезди и прочути музикални изпълнители. Освежаваше настроението в Дамския салон просто с присъствието си, а леля Мей дойде в двореца за няколко дни, само и само да й се порадва.

Разбирах защо не харесвах Джоузи. Тя се държеше разглезено и детински и така усилено се опитваше да ми подражава, че нещо ме караше винаги да съм нащрек в нейно присъствие. Случаят с Камил обаче беше по-сложен. Дори съвършенството й беше ненатрапчиво, сякаш дори не го забелязваше. Затова, макар и много, много да ми се искаше да я мразя, знаех, че това щеше да говори зле за мен, а не за кротката, скромна французойка.

— Как е майка ти? — попита я мама, но нещо в тона на гласа й ме навя на мисълта, че се интересува по задължение от състоянието на кралица Дафни. Като че ли това беше единствената тема, която пораждаше известно напрежение помежду им.

Мама й подаде чаша чай и Камил я пое благодарно, обмисляйки отговора си през това време.

— Много добре. Поръча ми да те поздравя от нейно име.

— Напоследък изглежда по-щастлива от всякога по снимките във вестниците. — Мама сложи ръце в скута си с топла усмивка на лице. Този й коментар прозвуча по-искрено.

— Така е — потвърди Камил. — Не знам на какво се дължи, но досега не съм я виждала по-радостна. А нейното щастие е и мое. — Очите й се разнежиха при мисълта за майка й, което отново ме накара да се зачудя какво точно се случваше във френския дворец.

— Е — подхвана Джоузи, кръстосвайки драматично крака и присвоявайки си разговора. — Има ли шанс в близкото бъдеще да чуем сватбените камбани?

Камил извърна поглед стеснително и всички се засмяха.

— Може би — отвърна уклончиво тя. — Знам, че Арън е мъжът на живота ми, но и двамата чакаме подходящия момент.

Госпожица Марли въздъхна.

— Предполагам разгарът на Избора не е такъв.

— В никакъв случай! — Камил сложи ръка в скута ми. — Не бих си присвоила толкова важен момент за скъпата ми приятелка!

Госпожица Марли и госпожица Луси стиснаха трогнато ръце.

— Което ме подсеща… — Камил изправи гръб. — Идлин, още не си ми разказала нищо. Какви са момчетата?

Аз се засмях.

— Какво да ти кажа, само ме ядосват.

— О, недей така — обади се шеговито мама.

— Моля те, не споделяй нищо за Кайл. Ама че гнусно! — възмути се Джоузи, а майка й я шляпна по крака.

— И на мен ми е любопитно! — присъедини се леля Мей. — Изпуснала съм доста. Разбрах, че имало сбиване!

— Имаше. — Врътнах очи. — Истината е, че още опознавам повечето от тях. — Признах си аз. — Няколко изпъкват пред останалите, но нещата се променят от ден на ден, така че ми е трудно да преценя кой е най-подходящият.

— Да прецениш? — обади се с леко тъжен глас Камил. — Няма как да прецениш. Не изпълва ли някое от момчетата сърцето и мислите ти?

При тези й думи в главата ми изникна едно име. И бях толкова изненадана да изпитам подобно нещо, че не можах да осъзная кое точно бе то.

Опитах да се съсредоточа върху разговора ни.

— Май просто не съм особено романтична личност.

— Очевидно — измърмори Джоузи под носа си.

Камил или не чу коментара й, или го игнорира.

— Вярвам, че ще си намериш прекрасен съпруг. Нямам търпение да видя кой ще е!

Разговорът се прехвърли на други теми и аз слушах безучастно. Не знаех дали трябва да остана в салона цял ден, или да се кача в кабинета на татко. Имах чувството, че напоследък все допусках грешки, и не исках да увеличавам броя им.

Не че имах нещо против момичешките раздумки, но се нуждаех от малко почивка. Извиних се и тръгнах към вестибюла, без да знам накъде отивам. Петнайсет минути. Обещах си след това да се върна в Дамския салон по-жизнена и словоохотлива от всякога.

Най-случайно срещнах Хейл, който се беше запътил към градината и държеше поднос с гарафи вода в ръцете си. Като ме видя, по лицето му изплува огромна усмивка.

— Накъде си тръгнала? — попита ме той.

— Наникъде. Просто исках да изляза за малко от Дамския салон.

— С няколко от момчетата играем бейзбол навън. Заповядай, ако искаш.

Надникнах през прозореца и видях около осем от момчетата да си подхвърлят топката.

— Откъде намериха такива неща?

— От Остън.

Разбира се. Остън имаше всичко. Погледах как момчетата навиват крачолите на панталоните си и изхлузват официалните си обувки, побутвайки се закачливо един друг.

— Никога не съм играла бейзбол — признах си аз.

— В такъв случай е още по-наложително да дойдеш.

— Ти можеш ли да играеш?

— Не ме бива с бухалката, но иначе съм добър питчър. Ще те науча. — Вълнението по лицето му беше толкова искрено, не можех да не се съглася.

— Добре. Но имай предвид, че едва ли ще ми се удава.

— Откога има нещо, което да не ти се удава? — попита той, повеждайки ме към вратата.

Навън бяха Кайл, Апсъл, Тавиш и Харисън. Видях и Алекс, когото, макар и да не ми се искаше да си призная, се изкушавах да изпратя обратно в Калгари още откакто Мила се беше раздрънкала пред вестниците. Още го обмислях.

Мярнах Хенри да се разтяга до Линд, затова очите ми инстинктивно потърсиха Ерик. Намериха го да седи на една от каменните пейки.

— Ваше Височество! — провикна се Едуин, привличайки вниманието ми. — Идвате да гледате ли?

— Не, сър. Идвам да играя.

Няколко от момчетата ме поздравиха с ръкопляскане и одобрителни възгласи, макар че едва ли някой от тях ме смяташе за добро попълнение.

— Добре, добре — обявих на висок глас, вдигайки ръце. — Само имайте предвид, че трябва да се връщам в Дамския салон до няколко минути и никога досега не съм играла бейзбол. Ама никога. Просто ми хрумна да пробвам, преди да се върна на работа.

— Ще се справите! — увери ме Тавиш. — Елате да се събуете. Ще оставим обувките ви до моите.

Събух токчетата си и му ги дадох.

— Ох, доста тежат. Как изобщо си вдигате краката?

— Здрави прасци, предполагам.

Той се засмя и отнесе обувките ми в края на ливадата.

— Добре, Идлин ще е първа — обяви Кайл.

Имах най-обща представа какви са правилата на играта. Три аута, четири бази. Нямах никакво понятие обаче как стоят нещата на практика.

Хейл беше застанал в средата на ромбоидната площадка и с Апсъл упражняваха хвърляне. Раул, който щеше да е кетчърът, дойде до мен.

— Ето какво се иска от вас — каза той. Имаше силен испански акцент, но инструкциите му бяха напълно разбираеми. — Хващате батата тук и тук. — Демонстрира ми, обвивайки здраво с пръсти долната й част. — Разкрачвате се и забивате предния крак в тревата, ясно?

— Да.

— Просто наблюдавайте топката.

— Да наблюдавам топката… ясно.

Раул ми подаде батата, която се оказа доста по-тежка, отколкото бях очаквала.

— Успех.

— Благодаря.

Застанах на импровизираната база, мъчейки се да изпълня указанията на Раул. Предположих, че щом Хейл щеше да хвърля топката, двамата бяхме от противникови отбори. Въпреки това се ухили до уши, като ме видя в поза.

— Ще я хвърля леко, става ли?

Кимнах.

Той хвърли топката, а аз замахнах с батата доста над нея. Същото се случи и втория път. Не бях сигурна какво точно се случи на третия, но успях да се завъртя на пета.

Хейл и Раул се разсмяха и макар че в друга ситуация навярно бих се почувствала неловко, сега нямаше такова нещо.

— Идлин! Идлин!

Моментално разпознах гласа на майка ми и се обърнах към отворените прозорци на Дамския салон. Всички ме гледаха и очаквах да ме извика вътре.

— Разбий ги! — изкрещя тя вместо това. — Удряй!

Леля Мей вдигна ръце във въздуха.

— Давай, Иди!

Останалите момичета се присъединиха към тях с радостни крясъци и ръкопляскане. Засмях се и се обърнах към Хейл. Той ми кимна. Аз му отвърнах със същото и стиснах здраво батата.

Този път уцелих топката, запращайки я в ниска парабола към лявата част на игрището. Изпищях, пуснах батата, за да хвана роклята си в ръце, и хукнах към първа база.

— Давай, Иди, давай! — викаше окуражително Кайл.

Зърнах Хенри да преследва топката, затова се запътих към втора база, наблюдавайки го през цялото време. Нямаше да успея. Хвърлих се напред импулсивно и паднах по корем върху базата.

Бях я достигнала преди него!

Всички заликуваха. Дори не беше мой ред, а и не бях спечелила, но се чувствах много горда. Най-неочаквано Едуин ме вдигна от земята и ме прегърна, завъртайки ме в кръг.

След няколко секунди мама, Джоузи и всички останали момичета изскочиха навън, събуха обувките си и пожелаха да опитат.

Някой извика даже татко и братята ми на игрището и Кадън демонстрира на всички колко е атлетичен. Мама и татко застанаха прегърнати в единия край на полето. Момчетата се затупаха един друг по гърбовете, а Арън отведе тихомълком Камил, целувайки я на всяка крачка, която правеше.

— Давай, Хенри! — изкрещях аз, когато дойде негов ред да хване батата. Ерик се доближи до мен и също завика.

И двамата бяхме твърде горди, за да подскачаме във въздуха, затова само размахвахме окуражително юмруци.

— Не е ли прекрасно? — казах аз. — Радвам се, че може просто да се позабавлява, без да се тревожи, че не знае езика ни.

— Аз също — съгласи се Ерик. — И не мога да повярвам, че уцели топката!

Засмях се.

— Нали! Напълно си струваше да изцапам роклята си за такъв удар.

— Вярно е. Има ли изобщо нещо, в което да не те бива? — попита шеговито той.

— Много са нещата — отвърнах аз, замисляйки се сериозно върху многото си недостатъци.

— Например?

— Хмм… не говоря фински.

Той се засмя.

— Добре де. Едно нещо. Това е простимо.

— Ами ти?

Ерик се огледа.

— Не бих могъл да управлявам цяла страна.

Махнах небрежно с ръка.

— Повярвай ми, щом аз мога да се науча, значи, всеки може.

Мама дотича до мен и ме прегърна.

— Прекрасна идея.

— На момчетата беше — обясних. — Аз просто се озовах на правилното място и получих покана.

Килнах глава да погледна зад нея, където татко крачеше към площадката.

— Давай, тате, давай!

Той вдигна ръка, сочейки към далечината, и мама поклати глава.

— Нищо няма да стане — пророни под носа си.

Както тя предположи, татко изпусна топката. Аплодирахме го въпреки това и играта продължи, без никой да следи точките.

За един момент всички бяхме щастливи. Семейството и приятелите ми бяха край мен и се забавляваха под слънцето. Мама отново ме придърпа в обятията си, целуна ме по главата и ми каза колко се гордее с точния ми удар — макар че не го пробвах пак през цялото време. Остън търчеше в кръг, пречейки на играчите и разсмивайки всички. Джоузи беше откраднала ризата на едно от момчетата и я беше облякла върху роклята си; изглеждаше нелепо, но й личеше колко е щастлива.

Всички се радвахме на същинско блаженство.

Наоколо нямаше фотоапарати, които да уловят момента, нито пък репортери, които да разкажат на света за него. А това го правеше още по-скъп.