Кийра Кас
Наследницата (5)

Пета глава

Знаех, че в двореца работи цяло войнство от служители, но имах силното чувство, че по-голямата част от тях се бяха крили досега. С разпространението на неочакваната новина в трескава подготовка се впуснаха не само познатите ми прислужници и икономи, но и хора, които виждах за пръв път в живота си.

Ежедневната ми работа по изучаването на доклади и участието в съвещания се измени, тъй като подготовката за Избора се въртеше изцяло около мен.

— Този е с малко по-скромна цена, Ваше Височество, но въпреки това е невероятно практичен и ще се върже отлично с интериора. — Един мъж вдигна пред очите ми голямо парче плат, налагайки го върху предишните два варианта.

Докоснах го, както винаги привлечена от материята, макар че тази очевидно не беше предвидена за обличане.

— Ще ми обясните ли какво точно правим? — помолих аз.

Мъжът, един от интериорните дизайнери на двореца, стисна устни.

— Родителите ви смятат, че някои от стаите за гости са решени в твърде женствени цветове и че ухажорите ви биха се чувствали по-удобно в интериор с такава палитра например — каза той, изваждайки поредната мостра. — Можем да променим целия облик на една стая, като просто подменим покривката за легло. — Увери ме той.

— Хубаво — съгласих се аз, въпреки че ми се струваше малко пресилено да се влага толкова енергия в някакви си чаршафи. — Но защо точно до мен трябва да се допитвате?

Той се усмихна вежливо.

— Ще оставите своя отпечатък върху всеки аспект от предстоящия Избор, госпожице. Дори и не вие да сте направили определен избор, хората ще предположат, че сте. Затова е най-добре да се консултираме с вас по всички въпроси.

Вперих поглед в мострата, оклюмвайки само при мисълта, че ще се обръщат към мен за всяка друга глупава подробност.

— Този — посочих най-евтиния плат. Беше тъмнозелен и щеше да е напълно подходящ за тримесечен престой.

— Чудесен избор, Ваше Височество — поздрави ме интериорният дизайнер. — Така, да обсъдим ли и подмяната на картините? — Той плесна с ръце и върволица прислужнички влязоха в стаята с платна в ръце. Въздъхнах, предусещайки, че целият ми следобед беше загубен.

На следващата сутрин бях повикана в трапезарията. Мама ме придружи, но татко не можеше да се отдели от работата си.

Мъж, който навярно беше главният готвач, ни поздрави с поклон, макар и не особено дълбок заради солидния му тумбак. Лицето му беше по-скоро червено, отколкото розово, но поне не се потеше, което ме наведе на мисълта, че всичките години, прекарани в кухнята, го бяха калили.

— Благодарим ви, че дойдохте, Ваше Величество, Ваше Височество. Кухненският персонал се труди неуморно, за да подготви менюто за първата вечеря след пристигането на кандидатите. Възнамеряваме да поднесем седем блюда.

— Разбира се! — отвърна мама.

Готвачът й се усмихна.

— Естествено, ще ви помолим да дегустирате менюто.

Аз простенах вътрешно. Едно истинско меню от седем блюда можеше да отнеме цели шест часа, като се започне от първата глътка коктейл и се стигне до последната хапка шоколад. Колко ли време щеше да отнеме дегустирането на няколко различни менюта?

Около осем часа, както се оказа, и коремът ме съсипа от болки до края на деня, поради което не бях особено ентусиазирана, когато отново почукаха на вратата ми, но този път за избор на музикалното оформление за първата вечеря.

Коридорите бяха като оживени улици и във всяко ъгълче на двореца кипеше бурна подготовка. Понасях стоически напрегнатата атмосфера, докато един ден татко не ме спря в коридора.

— Мислехме да направим специална стая за участниците. Какво ще кажеш за…

— Достатъчно! — въздъхнах гневно аз. — Не ме интересува. Нямам никаква представа с какво трябва да е оборудвана една момчешка стая за развлечения, затова предлагам да попитате някого с известна доза тестостерон. А аз междувременно възнамерявам да изляза в градината.

Татко явно усети, че съм на ръба да избухна, затова ме остави да си тръгна, без да се съпротивлява. Бях му благодарна за отсрочката, била тя и кратка.

Излежавах се по бански върху одеяло, разпънато на ливадата, която се ширеше до ръба на гората. Открай време си мечтаех да имаме басейн, но колкото и да ме биваше в увещанията, татко не скланяше в това отношение. Станеше ли мой дворецът, това щеше да е първата ми точка от дневния ред.

Скицирах рокли в тетрадката си, опитвайки се да разпусна. Слънцето топлеше кожата ми, а бързото драскане на молива ми се сливаше с шумоленето на листата, сътворявайки приказна, успокояваща песен. Скърбях по загубата на кроткия ми живот. Три месеца, повтарях си. Три месеца и сетне всичко се връща постарому.

Пронизителен смях наруши покоя в градината.

— Джоузи — измърморих под носа си. Засенчвайки очите си с ръка, се обърнах и я видях да крачи към мен. Беше с една от приятелките си, момиче от висшето общество, с което беше избрала да дружи, по простата причина че компанията на хората от двореца не й беше достатъчна.

Затворих тетрадката, скрих скиците си и се обърнах по гръб, за да се попека и отпред.

— Ще е приятно изживяване за всички ни — чух Джоузи да разправя на приятелката си. — Рядко ми се случва да общувам с момчета, така че ще се радвам на възможността да се сприятеля с някои от тях. Иска ми се един ден, когато ми намерят подходящ съпруг, да мога да разговарям свободно с него.

Врътнах очи. Ако смятах, че ще се привържа дори малко към тези момчета, щях да възроптая, задето си мислеше, че са тук за нейно развлечение. Като се замислех обаче, Джоузи така или иначе си въобразяваше, че светът се върти около нея. А идеята, че се смяташе за толкова важна, че някой да й търси жених, беше направо нелепа. Можеше да се омъжи за първия срещнат и на никого нямаше да му мигне окото.

— Дано ме пуснат в двореца по време на Избора — изрази надежда приятелката й. — Ще е толкова забавно!

— Разбира се, Шанън! Ще уредя да пускат всичките ми приятели. И за теб ще е ценен опит.

Колко мило от нейна страна да предлага дома ми и събитията в него като обучителна площадка на другарчетата си. Поех дълбока глътка въздух. Трябваше да се отпусна.

— Идлин! — изкрещя Джоузи, щом ме зърна.

Аз простенах, после вдигнах ръка да й махна с надеждата, че ще ме остави на мира, ако не й отговоря гласно.

— Вълнуваш ли се за Избора? — провикна се тя, вървейки към мен.

Нямах намерение да врякам като някоя каруцарка, затова не й отвърнах. След малко Джоузи и приятелката й застанаха над мен, скривайки слънцето.

— Не ме ли чу, Идлин? Вълнуваш ли се за Избора?

Джоузи никога не се обръщаше към мен както подобава.

— Разбира се.

— Аз също! Сигурно ще е много забавно с толкова хора наоколо.

— Те не са тук да общуват с теб — напомних й аз. — Момчетата са мои гости.

Тя килна глава в жест, демонстриращ, че е наясно с този факт.

— Въпреки това ще е хубаво в двореца да има повече хора.

— Джоузи, на колко години си?

— На петнайсет — отвърна гордо тя.

— Така и си помислих. Ако толкова искаш, вече можеш да излизаш и сама да си търсиш нови приятели. Достатъчно голяма си.

Тя се усмихна.

— Не съм съгласна. Би било непристойно.

Не ми се въвличаше в този спор отново. Аз бях онази, която не можеше просто да стане и да си тръгне от двореца. Проверки за сигурността, регламентирани изявления и разглеждане на протоколи бяха задължителни мерки, преди дори да си помисля да отида някъде.

Освен това винаги трябваше да внимавам с какви хора дружа. Не можеше да контактувам с когото и да е. Позорните снимки не оставаха просто в нечия колекция, а влизаха в архива и възкръсваха, когато на вестниците им скимнеше да ме критикуват за нещо. Трябваше постоянно да съм на нокти, за да избегна всякакви ситуации, които биха опетнили моята репутация, тази на семейството ми и на цялата страна.

Джоузи беше обикновена гражданка. За нея нямаше подобни ограничения.

Не че това я възпираше да се държи по своя си начин.

— Е, поне си имаш компания за днес. А сега, ако нямате нищо против, бих искала да си почина.

— Разбира се, Ваше Височество. — Приятелката й ми се поклони. Добре де, не беше чак толкова смотана.

— Ще се видим на вечеря! — каза Джоузи с прекомерен ентусиазъм.

Опитах да се отпусна наново, но пронизителният глас на Джоузи все ме връхлиташе отнякъде и в крайна сметка грабнах одеялото и скиците си и се запътих към двореца. Щом така или иначе не успявах да разпусна, можеше поне да свърша нещо полезно.

След престоя под яркото анджелиско слънце имах чувството, че вътрешността на двореца тъне в сумрак, и на очите ми им беше нужно малко време да се приспособят. Замигах учестено, мъчейки се да разпозная лицето на човека пред мен. Беше Остън, който тичаше по коридора с две тетрадки под ръка.

Предаде ми ги скришом.

— Скътай ги в твоята стая, чу ли? Ако някой попита, не си ме виждала.

После изчезна със същата скорост, с която се беше появил. Въздъхнах, съзнавайки, че нямаше смисъл да гадая какво се беше случило току-що. Понякога едва издържах тежестта на това да съм първородното дете, но се благодарях на бог, че аз бях поела щафетата, а не Остън. Винаги, когато се опитвах да си представя него на трона, ми се завиваше свят.

Прелистих набързо тетрадките, любопитна да разгадая замисъла му. Оказа се, че не бяха негови. Бяха собственост на Джоузи. Разпознах детинския й почерк, но дори това да не я беше издало, листовете, изпълнени с нейното име и това на Арън, оградени в сърца, бяха достатъчен показател. Но името на Арън не беше единственото. Няколко страници по̀ натам Джоузи вече беше влюбена и в четиримата членове на Choosing Yesterday, популярна музикална група, а след това в сърчицата фигурираше и името на известен актьор. Като че ли всеки мъж, тежащ на мястото си, беше достоен за дневника й.

Реших да оставя тетрадките на пода до вратите към градината. Каквото и да беше намислил Остън, едва ли щеше да е толкова стряскащо за нея, колкото това да ги открие на входа, без да има всякаква представа как са се озовали там и кой ги е видял.

След като толкова се гордееше с близостта си с кралското семейство, трябваше отдавна да се е научила как се крият тайни.

Когато влязох в стаята си, Нийна вече ме чакаше и веднага грабна одеялото от ръцете ми, за да го носи за пране. Облякох се набързо, тъй като точно днес не бях в настроение да мисля за тоалета си. Тъкмо се канех да се заема с косата си, когато забелязах няколко папки на масата.

— Лейди Брайс намина да ги остави — обясни Нийна.

Вперих поглед в папките. Макар и това да беше първият ми истински ангажимент за тази седмица, нямах никакво желание да се захващам с него.

— Ще ги прегледам по-късно — зарекох се аз, съзнавайки, че едва ли щях да изпълня обещанието си. По-скоро щях да ги оставя за утре. Днешният ден си беше лично мой.

Пристегнах косата си с шнола, проверих грима си и тръгнах да издирвам мама. Имах нужда от компания, а и бях почти сигурна, че точно тя няма да ме кара да избирам мебели или храна.

Намерих я сама в Дамския салон. Табелката до вратата обявяваше, че истинското име на стаята е Библиотека „Нюсъм“, но не бях чувала никого да я нарича така, освен мама от време на време. Тук се събираха жените, така че всепризнатото название май беше по-практично.

Знаех, че мама е вътре още преди да отворя вратата, защото чух, че някой свири на пианото, а никога не можех да сбъркам нейния стил. Обичаше да ми разказва как след сватбата им татко я накарал да избере четири чисто нови пиана, всяко различно от другите. Сега едното се намираше в нейната стая, второто — в тази на татко, третото — тук, а последното — в рядко посещаван салон на четвъртия етаж.

До ден-днешен й завиждах за лекотата, с която свиреше. Веднъж ме беше предупредила, че някой ден възрастта ще отнеме ловкостта на ръцете й и ще я остави да натиска мудно по клавиш — два. До момента възрастта не беше постигнала своето.

Опитах да не вдигам шум, но тя въпреки това ме чу.

— Здравей, скъпа — поздрави ме, отдръпвайки пръстите си от клавишите. — Ела да седнеш до мен.

— Не исках да те прекъсвам — извиних се аз и седнах на пейката до нея.

— Не си ме прекъснала. Просто разпусках и вече се чувствам по-добре.

— Станало ли е нещо?

Тя се усмихна разсеяно и потри с длан гърба ми.

— Не. Просто обичайното напрежение на работното място.

— Напълно те разбирам — отвърнах аз, прокарвайки пръсти по клавишите, без да изтръгвам звук от тях.

— Понякога се хващам да си мисля, че вече съм видяла всичко, че съм овладяла докрай изкуството на това да си кралица. Но само да ми мине през ума, и моментално всичко се променя. Има… Всъщност и теб те чакат достатъчно грижи днес. Няма да те занимавам с моите.

Тя се постара да върне усмивката на лицето си и макар да ме интересуваше какво я безпокои — защото в крайна сметка всички тези грижи се трупаха и върху моите рамене, — знаех, че е права. Днес просто нямаше да го понеса.

Имах чувството, че същото важи и за нея.

— Съжаляваш ли понякога? — попитах я аз, долавяйки тъгата в очите й, колкото и да се опитваше да я прикрие. — Че влезе в Избора и стана кралица?

Бях й благодарна, че не отговори директно с „да“ или „не“, а се замисли по въпроса.

— Не съжалявам, че се омъжих за баща ти. Понякога се питам какъв ли щеше да е животът ми, ако не бях участвала в Избора или ако бях дошла в двореца, но бях загубила. Мисля, че щеше да е добър живот. Е, нямаше да съм точно нещастна, но пък и нямаше да знам какво друго съм можела да постигна. Пътят към баща ти беше труден главно защото не исках да го извървявам.

— Изобщо?

Тя поклати глава.

— Не влязох в Избора по собствено желание.

Устата ми увисна. Никога не ми го беше споделяла.

— А по чие тогава?

— Няма значение — отвърна бързо тя. — Мога да ти кажа само, че разбирам колебанието ти. Но мисля, че предстоящото ще ти помогне да се опознаеш. Повярвай ми.

— Щеше да ми е много по-лесно да ти повярвам, ако знаех, че го правите заради мен, а не, за да си уредите спокойни дни. — Думите прозвучаха много по-остро, отколкото бях очаквала.

Тя си пое дълбока глътка въздух.

— Знам, че смяташ постъпката ни за егоистична, но сама ще видиш, че не е така. Един ден благополучието на страната ни ще е в твои ръце и ще останеш изненадана от жертвите, които ще си склонна да направиш, за да я защитиш. Не бях предполагала, че ще преживея още един Избор, но плановете се променят, когато отговорността ти е толкова голяма.

— Е, моята е възголяма — троснах се аз.

— Първо, внимавай как ми говориш — предупреди ме мама. — И второ, виждаш само една част от приготовленията. Нямаш представа под какво напрежение е баща ти.

Останах безмълвна. Исках просто да си тръгна. Щом не й харесваше тонът ми, защо ме притискаше?

— Идлин — подхвана кротко тя. — По една случайност се налага да изпълним плана си именно сега. Но откровено казано, рано или късно щях да подходя някак по въпроса.

— Какво имаш предвид?

— Струваш ми се изолирана, откъсната от народа си. Разбирам, че се тревожиш за отговорностите, които ще ти донесе короната, но е време да обърнеш внимание и на чуждите потребности.

— И смяташ, че не го правя в момента? — Сериозно ли не е видяла с какво се занимавам по цял ден?

Тя стисна устни.

— Не го правиш, скъпа. Не и ако противоречи на твоите нужди.

Искаше ми се да изкрещя в лицето й, както и в това на татко. Да, възнаграждавах се с дълги вани и питие с вечерята. Не мислех, че беше кой знае какво, предвид жертвата, която правех.

— Не знаех, че ме имате за толкова неморална. — Станах и се обърнах.

— Идлин, не съм казала подобно нещо.

— Напротив. Но няма нищо. — Отправих се към вратата. Укорът й ме изпълваше с толкова гняв, че едва го сдържах.

— Идлин, скъпа, просто се опитваме да направим добра кралица от теб, това е — обясни с умолителен тон тя.

— Такава ще съм — отвърнах аз с един крак в коридора. — И определено не ми е нужно момче, за да го постигна.

Опитах да успокоя нервите си преди да тръгна. Имах чувството, че цялата вселена се е изправила срещу мен и ме блъска ту с едната, ту с другата си ръка. Заповтарях си наум, че всичко ще продължи само три месеца, само три… докато не чух някого да плаче.

— Сигурна ли си? — Като че ли беше гласът на генерал Леджър.

— Говорих с нея тази сутрин. Решила е да го задържи. — Госпожица Луси вдиша насечено.

— Каза ли й, че можем да подсигурим всичко нужно на бебето й? Че имаме повече пари, отколкото можем да похарчим? Че ще го обичаме, независимо от недъзите му? — Думите на генерал Леджър се сипеха в бърз шепот.

— Да… и още какво ли не — увери го госпожица Луси. — Знаех, че има голяма вероятност бебето да се роди с психически отклонения. Казах й, че ще се погрижим за него, че самата кралица ще ни помогне. Тя каза, че говорила със семейството си и те се съгласили да я подкрепят, както и че никога не е искала да се разделя с бебето си. Хрумнало й да го даде за осиновяване единствено защото мислела, че ще е сама. Извини ни се, не че това променя нещата.

Госпожица Луси подсмръкна, мъчейки се да потуши воплите си. Аз се доближих до ъгъла на коридора, за да чувам по-добре.

— Много съжалявам, Луси.

— Няма за какво да съжаляваш. Вината не е твоя. — Думите й прозвучаха мило, храбро. — Май е време да се примирим с факта, че всичко приключи. Години на лечение, толкова спонтанни аборти, три неуспешни опита за осиновяване… просто трябва да се откажем.

След дълга пауза генерал Леджър каза:

— Щом така смяташ за добре.

— Да — потвърди тя с категоричен глас, преди отново да избухне в сълзи. — Още не мога да повярвам, че никога няма да стана майка.

След секунда плачът й бе заглушен, навярно защото съпругът й я беше придърпал към гърдите си в опит да я утеши.

През всичките тези години си бях въобразявала, че семейство Леджър просто не искаха да имат деца. Никога не бях чувала някого да обсъжда проблемите на госпожица Луси и не бях виждала тъга в очите й, докато се занимаваше с нас като деца. Не бях предполагала, че бездетността беше проклятие за двама им със съпруга й.

Дали пък майка ми нямаше право? Дали наистина не бях достатъчно загрижена за добруването на околните? Госпожица Луси беше сред любимите ми хора на земята. Как така не бях доловила тъгата й?